Ния посегна да вземе детето, като да усещаше наблизу някаква опасност. Тя седна встрани, с детето си в скута, и рече:
— Наистина, Лазе… Добре ти казва татко. Малко по-широко сърце…
— За себе си мисля и за сички. То е се едно. Накъде бехме повели тоя народ и докъде стигнахме?
— То… народ не гине, синко. Мравуняк.
— Поведохте го… — повтори Ния след мъжа си и добави: — Нема да се върне той, където беше.
Детето слушаше и сърцето му се пълнеше със смътна тревога.
Старият стана да си върви. Изпратиха го тримата до вратата. Детето размахваше ръчички след него:
— Дедо, пак…
— Пак ще дойда, синче.
По улицата за към дома той усети, че нещо натежава в гърдите му, и си помисли: „Разтъжи ме Лазе…“ Тая вечер той не яде с охота.
— Ти що… — загледа се в него Султана.
— Нещо като да не ми е много харно…
— Гледай да ни се поболиш… Кой ще те гледа… Не мога веке аз — нареждаше Султана и се взираше в лицето му: нищо му няма Все това бяло, румено лице и като че ли още повече се отвори, откакто побеляха мустаките и веждите му; под провисналите мустаки се спотайваше все същата весела, добродушно-хитра усмивка.
— Е, старо… — завъртя той голямата си глава, оголяла на темето: — Може и да се поболея еднаж и аз… Седемдесет и една веке…
Той стана от софрата все тъй разширил рамена, здраво стои на нозете си, здраво стъпва. Султана го погледна няколко пъти: нищо му няма! Преди да си легнат, той пак застана пред иконостаса, както всяка вечер, отпусна се на колена и се моли дълго, усърдно. Отдавна не беше се молил толкова дълго и така разпалено. Търпеливо го чакаше тоя път Султана, не го прекъсна, както друг път, когато старият се увличаше в своите молитви, а тя никога не лягаше преди него. След молитвата, лицето му още повече се разведри и едва като си легна, рече:
— Поразтъжи ме тая вечер Лазе…
Султана го покри и притисна завивката към гърба, към кръста му — да не му хладнее през нощта, есен беше вече, нощите ставаха хладни. После тя попита:
— Що те разтъжи толкова?
— Нели го знайш него… Той бере грижите на сички. Открай време…
Старата жена нищо не отговори. Такъв беше Лазар. Ето и дете му се роди — нема да си седне в къщи, своята си работа да гледа. Дядо Стоян продължи:
— Ама пък и в него сички се кръстят, в него гледат. Султана пак нищо не отговори. Така е — няма що да отговаря. Преди да духне ламбата, тя поглежда стареца още еднаж: той е затворил очи и се усмихва на мислите си.
Така го завари тя и на другата сутрин — усмихнат. Само лицето му бе леко побледняло и постоянната руменина по бузите му се бе събрала на петна. Побутна го, а миг преди това се досети, че той беше мъртъв. Още през нощта забеляза тя, че бе притихнал някак особено, не го усети да се помръдва, не го чу да хърка или да се изкашля. Ето какво било! Тя не писна, не се завайка, а го погледна остро: как я оставя така! Улови ръката му — студена, твърда, неподвижна! И простена глухо, с потисната скръб:
— Ох, Стояне… Що ми стори. Как не те полекувах нещо снощи… Ама и ти… нищо не рече. Ох…
Тя скочи. Предстоеше й най-важна работа. Нямаше време да плаче и да тъгува сега. Свило се бе сърцето й с голяма болка, но сега камък върху него. Най-напред трябва да се тури в ред мъртвият. А в същото време и друга мисъл оживя в ума й:
— Сега… сама! Отиде си. Заспа си и това беше. И пред иконата стоя с молитва. Сега сама света Богородица ще те посрещне горе и ангелите. Праведна душица, чиста. Не стори ти зло никому. И краят ти такъв… ни болка, ни страх. Ама мене защо ме остави така отеднаж… като от ръцете ми да избега…
Откъм стаята на Кочо и Раца не се дочуваше никакъв шум: рано беше още. Тихо беше и в малката стая, дето спяха по-големите Кочови деца. Старата жена не отиде да вика, да тропа. Нека спят. Мъртвият не бърза. Тя сложи да се топли голям котел с вода. После отвори големия сандък в стаята си, извади оттам вързоп с чисти, нови долни дрехи: отдавна бе ги приготвила за тоя час. Виж как идва смъртта, когато и никак не я чакаш. Там, до тоя вързоп, имаше и друг, с нейните дрехи за последно обличане. Извади тя и най-новите горни дрехи на умрелия — да го премени за последен път. После се спря пред вратата на Кочовата стая:
— Кочо… ставай, сине. — Когато се показа Кочо на вратата, тя му рече: — Ти бъди жив, синко. Баща ти умре.
Кочо сякаш не я дочу:
— Що велиш, майко… Ами кога?
— Снощи. И аз не съм го усетила. Иди, сине, кажи на Лазара. Елате после двамата, да наредите татко си, както е прилично. Прати да кажат и на Манда, на Нона.
Едва когато беше всичко готово — мъртвият бе изкъпан и лежеше с ръка върху ръка на гърдите, проснат върху бял чаршаф сред голямата стая, облечен в най-новите си дрехи, с бели чорапи, — Султана подви нозе и седна до главата му, облечена и тя в най-новите си дрехи, с голяма, черна кърпа. Над главата на мъртвия горяха няколко восъчни свещи. Ния бе сложила там няколко есенни китки. Светлината на свещите играеше по чистото лице на умрелия, бузите му все още се руменеха. Постоянната усмивка на Стоян Глаушев и сега не беше изчезнала съвсем от лицето му. Привела се над него с отпуснати краища на черната си кърпа, Султана тихо рече:
— Вижте го как се е усмихнал… Ангела си вижда, райската врата вижда. — И като че ли си спомни тя изеднаж целия му живот, целия техен общ живот, въздъхна издълбоко и добави: — Изпусна чуковете най- после, Стояне… Нема да влезеш веке в дюкяна си… Едва сега заплака старата жена.
Една сутрин, скоро след като бе минала година от смъртта на стария, Кочо излезе малко по-рано от стаята си — не дочака да го извика майка му, както винаги.
— Още не съм запалила огъня — рече тя, приседнала пред огнището. — Не може веке без огън. Димитровден мина.
Кочо нищо не отговори. Излезе вън да се умие на чешмата и пак се върна. Султана забеляза, че Раца все още не излизаше от стаята, както друг път. Мързи я, магарицата ниедна! Тя вече нямаше малко дете, та да се бави… Кочо приседна до огнището и въздъхна пресекнало. Тежи му нещо. Старата жена чакаше.
— Майко… — започна той пресипнало, изкашля се и продължи: — Аз, такова, ще замина за България.
Аха, що било! Затова Раца не бърза да излезе. Така са наредили те двамата. Бои се тя сега да излезе пред очите на свекърва си. И Султана викна:
— Хайде, Рацо… Ела да дадеш закуска на мъжа си.
— Нема веке живот за нас тука, майко — започна пак Кочо.
Султана мълчеше, И Кочо вече не чакаше отговор, когато тя заговори, загледана в подхваналия се огън:
— Ти веке много пъти споменаваш за България. И татко ти беше още жив. Тука, велиш, нема живот… ами там!
— Там е друго — разбърза се Кочо, но не можа да каже много нещо: — Там е веке свободно и… Сички отиват сега там.
— Отиват. Знам. Мнозина веке отидоха. Ама ти не си видел с очите си как е, що е. Тука новите съдове ви зеха хлеба, здои там нема ли нови съдове?
— В София ще ида. Голем град. Ако не може едно, друго ще може.
— Ти не можеш веке друго, не можеш веке много нещо. На петдесет години не се захваща нов занаят, А тук, криво-лево, без залък нема да останеш.
— Ами може и там со занаята. Се по-лесно ще бъде там.
Тя го погледна през рамото си и рече остро:
