бе го чакала близу осемнайсет години!
— Що го лекуваш, Нийо?
— Нана68 му сварих.
— Харно.
Султана продължаваше да гледа посърналото й лице, както бе седнала Ния там, до леглото, и не сваляше очи от детето си. „Това те яде тебе, щерко — мислеше си старата жена, — ще задържиш ли тоя ангел в ръцете си… Късно ти долете той, голем е страхът ти…“ Винаги, когато трябваше да преодолее нещо, в сърцето на Султана Глаушица бликваше сила, надигаше се гняв и нетърпение. Така и сега, заради снахата, заради това дете, пак се съживи старото вече сърце, разтуптя се, затрепера:
— Не се предавай, щерко, на лоши мисли!… Дяволът се радва. Ти дръж божията страна и от нищо да не се боиш.
Ния нищо не отвърна, не се помръдна дори. Дали разбра думите й?. Как няма да ги разбере — тя мислеше само за детето си. Погледа я Султана още някое време, а детето пък гледаше нея. Каква беше безстрашна баба му Султана! Караше се и на мама, а тя, мама, беше все тъжна и угрижена, едва-едва ще се усмихне. То неочаквано попита баба си:
— Ти сама ли живейш сега, бабо?
— Сама, чедо.
— Нема го ни чичо Кочо, ни Царева, ни стрина Раца…
— Нема ги.
— Ти мама ли си на татко?
— Мама съм му, сине.
— Ами той защо не живей при тебе?
По бузите на Ния пропълзя бледа руменина. Султана подсмръкна:
— Не живей при мене, ама той при тебе живей, при твоята мама.
— Аз ще живея при моята мама, а той… Детето се замисли: „Но татко требва да живей при детето си… нели е татко!…“ То не можеше да разреши сега такава трудна задача…
Борко пак оздравя. Ния го пусна в двора да си играе с децата на по-голямата щерка на Траяна Костадиница. Беше слънчево утро към края на лятото. Но детето не се спря в двора — то друго бе наумило. Мина край двете внучета на Костадиница и излезе на улицата.
Султана тъкмо бе приседнала на едно коляно пред огнището и требеше боб в една тепсийка; виждаше тя добре с очите си и кажи го, само те, очите й, бяха още здрави. Вратата насреща беше отворена, утринното слънце току-що бе стъпило на прага й. Отеднаж се изправи там и Борко. Погледна го баба му изпод вежди — гледай ти! Оздравяло вече, милото… Никога не бе идвало само в дядовата си къща. Косите му пламтяха на слънцето, но цялото беше някак прозрачно — с това личице и бледите ръчички, облечено в светли дрешки.
— Ела, чедо. Влез.
Прекрачвайки високия праг, то чукна кондурките си. Баба му остави тепсийката с боба, стана да му подаде столче.
— Седни, милото ми гостенче… — Тя приседна до него и пак взе тепсийката, сложи я с две ръце на коляното си. Сетило си се за баба, чедо…
— Бабо, аз при тебе ще живея.
— Харно, сине.
Как бе усетило, как бе разбрало то най-голямага й мъка? Но то й подсказа:
— Татко вели: уф, мъчно ми е за майка. И мама така вели: и мене ми е мъчно, се сама седи. Пък аз дойдох при тебе да живея. Татко при мама ще живей.
— Харно, чедо.
Започна безкраен разговор. Най-напред за кучето на баба. То се спря пред отворената врата, дигна муцуна да подуши, поклати опашка и отмина. После за боба, за тепсийката и оттам за дядо Стоян.
— Нема го още да се върне, бабо, дедо ми Стоян.
— Нема го, сине — и баба Султана подсмърча. Уф, каква плачлива стана от някое време, сама се ядосва на сълзите си. После тя разказва на внучето си за дядо Стоян. От село дошъл той, имал куче, сняг газил до колената си, дърва цепил с голяма секира…
Султана сложи боба да се вари в огнището. Разговорът не спираше. После тя отиде в градината и донесе оттам едра, зряла праскова. Обели люспата й — да не тежи на чревцата на малкия. Детето взе прасковата със светнали очи, лепкав сок потече по бледата му ръчица и то лакомо го облиза.
— Ха, така, сине! Сичко да ти е сладко.
Дойде Ния да търси детето си. По устните му, по брадичката лепнеше сладък уханен сок; една залутана пчела жужнеше и се люлееше във въздуха наблизу — търсеше и тя детето. Баба Султана сърдито я прогони.
— Мамо, аз ще живея при баба.
— Ами какво ще прави мама без дете?
Тогава те седнаха и тримата. Детето ще идва всеки ден при баба си; ще играе из двора, в градината. Но вечер то ще се прибира в къщи — иначе мама и татко ще плачат нощем за детето си…
Малкият Борис Глаушев идваше всяка сутрин при баба си. Не пропущаше ни една сутрин — нали така беше казано. Султана го чакаше нетърпеливо — все попоглеждаше към вратата, когато се случеше детето да закъснее — тя излизаше и на портата да погледне. Техните разговори не се свършваха. Султана казваше:
— Ами с него можеш за сичко да си говориш;. Сичко разбира и ще ти отговори на место.
Разказа му тя целия си живот; за Стояна, за баща си, за дядо си Серафим, за прадядо си Марко; разказа му и за умрелите си деца. И за Катето — погубил я лош човек.
— Какъв беше той, бабо? — попита детето с уплашени очи.
— Лош… безумец. Напива се со вино и не знай що върши. Ама и тя беше безумна. Жива изгоре. Стори голем грех, а един грех носи и други след себе си.
Детето приемаше думите й по своему или я разпитваше, докато и тя се забъркваше. Тя му разказа целия си живот, но не такъв, какъвто беше, а повече какъвто би желала да бъде; където влизаше в противоречие с очевидната действителност, старата жена се впущаше в разсъждения и в спор с живи и мъртви, дори и със себе си. Еднаж каза:
— Не беше лесен моят живот…
Детето я слушаше с напрегнато внимание, жадно за всяка нейна дума. Тя поддържаше в ума му непрестанно брожение на всякакви мисли, то виждаше — разбира се, по своему — целия й живот, учеше се да вижда живота и всяко нещо около себе си. То не помнеше за дълго и всяко нещо, което чуеше от нея, но някои нейни думи попадаха в младия му мозък като живи семена.
За старата жена тая дружба беше като закъснял, есенен слънчев лъч. Тя не помнеше да се е радвала толкова дори и на собствените си деца, както се радваше на това свое закъсняло гостенче. Но нали и то — беше нейно дете — рожба от собствената й рожба… Тя и не бе умеяла да се радва досега. Винаги бе имало някаква тревога в сърцето й, нетърпение и гняв срещу греха и срещу всяка човешка слабост; робувала бе и сама на собствената си непреклонна воля да подчини всичко на своя ум. И ето, всичко изпусна от ръцете си, а това светло ангелче само дойде на вратата й…
Не продължи много тяхната дружба — твърде късно бе започнала тя за старата жена. За рождения ден на детето — втори септември — тя му изплете нови чорапки. Колко пъти, докато още ги плетеше, то сядаше на земята пред нея и дигаше краче да му ги премери. Излязоха хубави чорапките, като излеяни и с много шарди. На самия ден тя отиде да му ги обуе. Детето беше пак болно.
— Главичката ме боли, бабо. Ей тука, тука, тука…
— Ще ти мине, чедо.
Тя се върна сама в къщи.
Детето боледува близу цял месец, после започнаха дъждове, лошо време. Сега повече тя отиваше да го вижда.
— Като дойде лето, бабо, аз пак ще живея при тебе. Сега мама се бои да не се разболея.
— Харно сине. Ще чакаме пак да дойде лето.
