подтиквана от неясна и празна мисъл, че ще дойдат людете й, да ги нахрани, тя слагаше всяка сутрин на огнището да вари някаква гозбица, слагаше и софрата на обед и вечер, както му е ред, но сама едва ли изяждаше по три-четири залъка. Гозбата после даваше на съседите, а завъди и куче. Спомни си еднаж за кучето на дядо Стояна — колко години бяха минали оттогава, но човек все се връща към миналото време. Завъди си куче тя и за да има поне такъв един другар в самотията си, да чува лая му из двора, да му приказва като на човек. Нарече го Шаро, както наричаше и дядо Стоян кучето си. Тая залъгалка с гозбата и със софрата не продължи много — самотията надви, старата жена нямаше кого да чака, кого да храни и дори хляб си замесваше по един път за цяла неделя.
Изтощи се тя, отслабна, та нозете й се люлееха, но по цял ден шеташе из къщи, по двора. Кочо не дигна много нещо от покъщнината и стаите бяха наредени, както преди. Старата жена всеки ден чистеше, редеше и пререждаше — да бъде, както е било, за да не запустява съвсем къщата й. После тръгваше из двора, в градината — пролет беше, и лято дойде, разкопа тя лехи, садеше и пресаждаше. И пак сега си спомняше за Стояна, когато разкопа той за пръв път тая същата градина. Все той, старият, беше с нея, до рамото й, само той и от гроба си не я изоставяше…
Дните минаваха по-лесно — с работата из къщи и по двора, чуваха се гласове по съседните дворове, врява и тропот по улицата, залисва се човек и се залъгва. Ала нощите бяха тежки и претежки за старата самотница. Още като вземеше да се смрачва, в тоя час, когато людете й преди се прибираха в къщи… Тя оставяше къщната врата отворена, после запалваше ламбата на оджака. Никой вече не влизаше във вратата й, в къщата й. Идваше време да затвори най-сетне и вратата — няма да стои цяла нощ отворена. Тогава започваше най-голямата й мъка. Цяла нощ сама в празната къща… Не се чуваше ни един познат глас, никакъв шум и тропот по другите стаи, а чуваше тя самата тишина в къщата, легнала и на рамената й, притиснала я като страшно сенище66. За децата жалеше тя най- много, за внучетата си, техните гласове, тяхната шумна врява и тропот искаше да чуе, на тях искаше да се скара, че бяха немирни и бъбриви. Но къде са сега, кому ще се скара тя в празната къща? Още преди някаква студенина полъхваше между нея и Кочо; той все й обръщаше гръб и към жена си се привърза много. А Раца винаги й беше по-чужда — някак без образ беше тя, Раца, колкото и да беше иначе кротка и послушна. Е, каквито и да са и Кочо, и Раца, все й са челяд, а децата им старата жена не можеше да забрави, да прежали. Най-вече по-малката — Царева, именницата й, нали на нейното име я бяха кръстили… Тихи и празни бяха стаите, не се чуваше зад вратата тъничък гласец:
— Бабооо…
— Чуя, Царе.
— Да дойда ли да спя с тебе? С тебе и с дедо…
— Дедо ти хърка нощно време, Царе. Като мечар67, хърка, ще те уплаши.
— Ако, бабичко…
— А Стоян ще почне да се кикоти от сърце:
— Като мечар, а! Не съм мечар аз… Царето си е мое девойче…
И на шега не ще каже той, проклетникът, лоша дума… Ала не се чуваше сега в къщата ни гласът на Царето, ни неговият смях. Летни нощи бяха, но като че ли пак бяха много дълги. Само вятърът ломоти нещо в кумина, някакъв червей дълбае по гредите или мишка ще изтропоти по тавана.
Никога досега Султана не бе плакала толкова много. Нито дори за Катерина, когато след смъртта й се криеше в малката стая или вън, в плевнята — да не видят людете сълзите й. Сега тя и нямаше от кого да се крие. Сълзите сами течаха ситни, солени, ще изгорят очите й, ще ослепее от сълзи и тъга.
Отиде няколко пъти у Лазарови. Да види болното — иначе не й се излизаше вън от прага на къщата; тя поне да не изоставя къщата си, макар и за малко време. Лазар я попита дали има пари, дали има брашно, не се ли нуждае от нещо. Всичко имаше Султана: и пари (Кочо й бе оставил десет лири), и брашно имаше до ново, и дърва, само люде нямаше в къщата й, само живи люде нямаше… И сега Лазар й спомена да се прибере у тях, и Ния също спомена. Дойде й на Султана да викне на сина си:
— Ами ти защо не се връщаш в къщата, където съм те родила, а искаш и аз да я напусна, та да се развъдят у нея утки и бухали!
Това беше на сърцето й, но не рече ни дума; не искаше Султана да говори ненужни, безполезни думи. Няма да оставят те двамата сега своята си къща зарида старото огнище, което бяха напуснали. В сърцето на старата жена още тлееше яд срещу тях двамата — те първи излитнаха от нейното гнездо. И тя не влизаше сега в къщата им заради тях — не! Сложи ключ на своята къща на няколко пъти само заради болното им дете, заради тоя малък мъченик.
Не можеше да дигне глава от болести това дете. Докато се понадигнеше от една, настигаше го друга. Изпоредиха го всички детски болести — шарки и сипаници, гърла и кашлици, а още не беше навършило четири години. Така почна то още от рождение, още от първия ден. Късно проходи, от немощ, късно проговори. И сега крачетата му бяха като тънки тояжки и вратлето му бе се проточило като на петле, та едвам крепеше голямата му глаушевска глава. Но говореше като старец, приказката му не беше според възрастта. Може би защото растеше самичко между такива люде като Лазара и Ния, които можеха да му дадат отговор за всяко нещо, всяко нещо да му покажат. Но и детето си беше такова — будно, всичко ще види, всичко ще забележи и всичко иска да знае. Това беше — кой знай — може би защото стоеше повече затворено в стаята и през прозореца гледаше как играеха и лудуваха децата по улицата, та се разгаряше жажда в душицата му да види повече, да знае повече. Когато беше здраво, пускаше го и Ния с другите деца в махалата — тъй искаше Лазар, пък и тя: да не дивее детето, да дружи с другите люде; те го оставяха и с гостите, когато им дойдеха гости — само да не говори и да не разпитва. А то за какво ли не питаше и баща му няколко пъти ходи в читалището да рови и търси по книгите, за да му даде отговор. Накъде ли не се обръща и не лети детският му ум, та понякога баща му и майка му не можеха да намерят отговор дори и в книгите.
Може би защото почти винаги го болеше нещо, или пък бе заседнала някаква тъга в душата му, то много пъти току ще въздъхне. Пак също като старец, обременен с грижи: стои, стои замислено, сините му очи блуждаят премрежени и току въздъхне:
— Що въздишаш, Борко?
— Не знам. Но понякога ще отговори:
— Искам да порасна като татко.
— Ще порастнеш, Борко. Защо бързаш толкова?
— Татко никога не е болен. Татко е много силен! Или други неочаквани думи ще изрече. Когато умря дядо му Стоян, то питаше всеки ден за него и много се разтъжи. Казаха му и му повториха, че дядо Стоян се качил на едно конче и отишъл някъде по работа; скоро щял да дойде пак при Борко. Детето престана да пита за дядо си. Мина доста време след това и когато детето пак въздъхна еднаж, майка му го попита:
— Що въздишаш, Борко? Що има…
— Мисля си къде ли е дедо… Нема да дойде той при Борко.
Не беше попитало то вече за дядо си, но не беше го забравило и тъгуваше за него. Споменаваше го и по-късно, ала дядото, който бе останал в мислите му, беше вече друг някакъв дядо, който прескочил с кон двете тополи насреща и отишъл някъде; детето, види се, разправяше някакъв свой сън.
Разболяло се бе пак и дойде да го види баба му Султана. То стана от леглото — можеше да става за малко, — заклати се на слабичките си нозе, отиде и взе от ъгъла своето малко столче, повлече го през стаята, сложи го до леглото си:
— Седни, бабо. Пък аз ще легна, болен съм.
— Болен си, чедо. Ами що е, мило, що те боли? То натисна с юмручета корема си.
— Тука ме боли, бабо.
Султана гледаше разголените му ръце — тънички, бледи, със сини жилки. Лицето му — с хлътнали бузички и цялото беше негли от бял звеък. Но като дитнеше към нея сините си очи с едва-едва подкарали златисти вежди — сякаш я гледаше сам нейният Стоян. Каква прилика, боже! Сякаш се бе преродил той във внука си, но къде беше неговото здраве и сила, а това дете… Приседна там, до леглото му, и Ния. Погледна я Султана да й проговори, но думите й спряха на устните, задържа тя само погледа си върху снахата. Нямаше много радост и в нейното сърце от преголеми грижи за това дете, по косите й блестяха вече доста сребърни жички, около ушите й бяха на цели снопчета. Това беше, откакто бе родила малкия — затова ли
