нощни шумове се издигна сухо, равномерно пъшкане. Лазар се обърна ка другата страна, но като че ли всичко друго утихна и се чуваше само това болезнено пъшкане. Станало бе дума тая вечер, че една овца била болна и, види се, бяха я прибрали вътре. Болното животно пъшкаше непрестанно и досъщ като човек, който гори в треска. Лазар пак се обърна. Не идваше сън…
Той бе ходил много пъти по селата да събира жито и все по това време — по вършитба или веднага след вършитба. Много пъти бе спал на такава твърда постилка, дупчили са го бълхи. И не беше само това, което прогонваше съня от очите му. Ето същата тежина притискаше гърдите му, сега още повече, като воденичен камък. Същата тъга за тия бедни селски люде — и тия тук, роднините му, и сички други по селата из цялото поле. Ами това беше народът, те бяха народът, за който говореше толкова често и той, и Райко Вардарски, и всички като тях, за който пишеха вестниците и книгите. А той, народът, живееше тук, далеко и от него, и от Вардарски, и от вестниците и книгите — тук, в тъмните си колиби из полето, далеко по планините. И какъв тъмен живот живее, какъв несретен живот… Седи там беят в кулата си, край него кехаи, пъдари като бесни кучета, селянинът пълни хамбарите му и живее по-лошо от вола, с който оре. Такъв е селският живот и собственият му баща бе забягнал от селото си, прогонен от неволя, но защо ни той, Лазар Глаушев, ни Вардарски, които говореха непрестанно за народа, защо не бяха помислили никога за тоя селски народ? А тук е народът най-напред, в тия тъмни колиби, ето тук живее семейство от тридесет-четиридесет души! Що можеха да сторят за тоя народ и той, и Вардарски, и всички като тях? Лазар пак се обърна, а мислите му сякаш подир него: като бяха мислили и говорили те за народа, мислили бяха за целия народ. Ами — да! Те бяха мислили и за тоя народ, макар да не беше пред очите им. И което бяха правили за града, ще правят и за селския народ. Църкви, училища… да се разбуди и тоя почерпен народ от сън дълбок! Лазар пак се обърна.
Да се разбуди от сън дълбок… Но това бяха само хубави; думи като по вестниците… И все пак оживялата, тревожна мисъл не спираше. Църкви, училища и за селото, — за всяко село. Пробуждаше се и селото, щом бе тръгнало да търси спасение. Към града, към най-близкото пристанище. Но това не беше спасение — то беше само бягство. Кой ще оре нивите? Селянинът да стои в селото си, да стои при земята си! Хлябът излиза от ръката на селянина. А кой ще укроти бея, кехаите му, кой ще прогони от селата Хайредин Арап ага и тайфата му? Това няма да стане ни с църкви, ни с училища, ни с бягство. Лазар пак се обърна. Ето я и тук разтворена новата страница. Новата страница, новата страница…
Той не усети как заспа. Но не спа дълго и бързо се дигна на лактите си с тяло, пламнало от непоносим сърбеж. Насреща едвам светлееше едно от прозорчетата: вън беше тъмна нощ, месечината още не беше изгряла. Болната овца продължаваше да пъшка в тъмнината, червеите продължаваха да дълбаят усърдно, наоколо пак дишаха заспали люде, но това бяха децата там, край стената, и стори му се, че помещението сега беше празно. Посегна с ръка в тъмното — мястото до него беше също празно: Тръпко бе станал. Лазар се ослуша и като че ли дочу отвън, край самите стени, глух шум от бързи стъпки. Той скочи: ами те вече работят вън! Протегна и двете си ръце, дълго търси в тъмнината, най-сетне набара вратата и излезе.
Пред очите му се ширна звездният простор, който слизаше далеко някъде върху черната земя, и през него лъкатушеше широката светла пътека на Кумова слама. Не можеш да видиш в града такова широко небе. На изток, зад далечните невидими планини, бе се показало бледо сребристо сияние — наближаваше време да изгрее новата месечина. Лазар веднага забеляза в здрача на южната лятна нощ върволица от люде — едни изчезваха някъде зад ъгъла на къщата, а други се връщаха оттам и прекосяваха през двора към улицата. Чуваше се само тих шум м от боси нозе, някой ще пошушне бързо, ще заглуши в шепата си внезапно избухнала кашлица. Селските люде крадяха от бейското гумно овършано жито и слама и ги криеха някъде зад къщата, по дупки и скривалища.
Тръпко бе забелязал Лазара в тъмнината и се приближи.
— Помагам — рече той тихо. — Хитри люде, брей! Приспали са кехаите, та и кучетата. Да си вземат хлеба… Ами как иначе!…
Някъде нататък в тъмнината светна искра и се чу, изстрел. Сетне още еднаж; стреляха, види се, от прозорците на бейската кула. Чу се проточен вик. Разлаяха се всички кучета по селото. Струпаха се изеднаж, сЯкаш израстваха от тъмнината, двайсетина мъже, жени, един до друг пред вратата, задъхани, уплашени, озъртаха се, взираха се да се видят, да се познаят:
— Ами сега! Усетиха ни…
Последен дойде Йоан Глаушев с неколцина още от мъжете и бързо изписука:
— Сички вътре, сички… Секи да легне да спи, да спи!
Навлязоха людете един през друг, влязоха и Лазар, и Тръпко, бързо утихна всичко, като нищо да не е било. Ала вън кучетата не преставаха да лаят, скоро се чуха там сърдити викове. Йоан Глауш дълго се спотайваше — заспал бе сякаш дълбоко или бе оглушал, — но най-сетне изруга и излезе в двора — развика се по кучетата. И още много време се преплиташе тънкият му глас с други гневни гласове, изтънял бе до скъсване гласът му — кълнеше се плачливо Йоан в своята невинност, молеше се да му повярват, че бе спал с людете си през цялата нощ непробудно. Н ай-сетне той се върна в помещението, гласът му проплака и тук умолително…
— Кяите… — Но веднага закрепна звънлив и остър: — Майчичката нихна! Ще ни поотупат утре, ама нищо нема да найдат. — Сетне той изеднаж приседна край Лазара, та Лазар дори се учуди как го намери в тъмното: — Те така живейме ние, внучко… Мъчно живейме! — И се приведе към ухото му: — Ще ти дам аз до десет-дванайсет кила пшеница и две-три кила ръж. И сички от Гранче ще ти дадат по некое кило25. Сички поработихме тая нощ… Те така живейме ние, внучко.
Прозорчето насреща ярко се открои — месечината бе изгряла. Някои от селските люде бяха се спотаили тук и там, да подремнат още, но се чуваше наоколо и тих, прекъсван говор. И пак се чу из цялото помещение гласът на Йоан Глаушев:
— Като се дигне месечината по-високо, ще треба пак да излезем. Кяите искат да работиме и по месечина…
Тръпко впрегна коня в двуколката още в тъмни зори. Притича да изпрати гостите си Йоан Глаушев:
— Ти, внучко, се не искаш да постоиш повеке у нас…
— По работа съм тръгнал, стрико Йоане. Не е сега време за гости.
И сан въздъхна. Наистина не беше време за гости. Кехаите и поляците още не бяха станали от сън, а щом станат — ще се нахвърлят върху селяните като бесни кучета: ще гонят, ще бият, ще мъчат, ще търсят откраднатото жито. Така ще бъде днес по цяло Гранче и не беше време за гости.
Лазар Глаушев развърза кесията и пусна в шепата на Йоан една златна лира:
— Това капаро за твоето жито, което ще ми донесеш. А ето тука още — и той наръси в шепата му половинки и цели лири. — Ще дадеш на сички, които ще ми донесат пшеница или ръж, или ячмен, или какво да е зърно; ще дадеш кому половина, кому по цела лира, да се знай, пък като ми донесат житото в града, секи ще си получи, колкото му се пада, по най-сгодна пазарска цена. Ама да не се бави никой повеке от две недели! Преди панаира.
— Знам, внучко. Нели ние с тебе секоя година… Е, да си жив!
На изток изгряваше зора — бледо сияние по безоблачното небе, — когато Лазар и Тръпко напуснаха Гранче. Лазар все подръпваше поводите, но конят и сега не искаше да ускори своя обикновен ход.
— Дий, кранто!
Глаушев не искаше да го заварят в селото бейовите кехаи — боеше се той да ги срещне днес. И му беше срамно, че трябваше да бяга набързо от Гранче. Той изрече мислите си гласно:
— Се в страх… Ето и ние с тебе, Тръпко, като крадци Бегаме.
— Ще бегаме, как нема да бегаме — засмя се Тръпко. — Аз и на моите роднини не можах да се обадя. Днеска в Гранче мечка ще играй. — И току додаде сърдито: — А те като слепи, селяците! Подкараха ги кяите още по месечина. Да дигнат по една тояга, па…
— Не са само кяите и поляците, Тръпко.
— Не са! Ами и бея по главата!
— Ех, Тръпко…
Тоя ден те минаха през четири села. Лазар не влизаше по бейските кули да купува жито, а търсеше селяните. Да вземат те най-напред по някоя пара. Беят ще донесе житото направо на пазара, ще доведе купувачи и при хамбарите; си, а селянинът трябва да се крие, да обикаля по странични пътища, да минава незабелязано из града с колата си. И ако го уловят Брашнаровци или други някой! от житарите в града, ще
