— Харашо, братушка!
И казва цената — малко по-иначе, но се разбира, а което не се разбира — той го показва с дългите си, дебели пръсти. На алените му устни трепти усмивка и пак ще каже на друг някой купувач: — Ну, харашо, братушка!
Откакто започна панаирът, из чаршията ходеше всеки ден чаушът Шериф ага с други двама заптии — да пазят ред. Тоя път на панаира имаше и други чужденци, дошли от далечни, чужди места — италианци, немци, гърци от Гърция, — но чаушът Шериф ага не се спря пред никого от тях да търси тескере, а се спря тъкмо пред двамата руснаци.
— Тескере, тескере! — повтаряше той и с уста, и с очи, и с ръце, та пискюлът на феса му се размахваше на всички страни.
А Николай Никитич и на него каза:
— Харашо, братушка.
Сега бяха се събрали още повече люде пред сергията на руснаците — да видят какво ще стане — и един от тях услужливо подсказа, като посочи с глава отминалия чауш.
— Той е турчин.
— Знааю… — махна нехайно с ръка Николай Никитич.
Другият, Иля Андреевич, рядко ще пророни по някоя дума, но той като че ли по-добре разбираше езика на тукашните люде и никога не сбъркваше, когато връщаше пари или трябваше да подаде някой предмет, поискан от купувачите. Още през първите два дни той на няколко пъти остави Николая Никитича сам на сергията и тръгна да ходи насам-натам из чаршията, като се спираше често да погледа, да послуша. Беше, види се, любопитен човек и не жалеше много парите — купи някои вещи, които по тия места се смятаха за най-обикновени: едно малко кантарче с топуз, едно склопено ножче, един чифт шарени вълнени чорапи, един шарен капаклия сахан, една малка пита мазен афион, няколко вида тютюн и други някои такива неща, които сигурно му се виждаха любопитни и кой знай дали биха му влезли в работа.
Още на втория ден пред сергията на руснаците се спря и Райко Вардарски. Той разгледа книгите, които бяха наредени там, сетне поглади брадата си и попита бавно, разчленено, боеше се, изглежда, дали ще го разберат руснаците:
— Немате ли вие други руски книги?
Николай Никитич се извърна към Иля Андреевич и чакаше той да отговори. Иля Андреевич попогледа с тъжните си очи необикновения купувач и тихо попита:
— Какви други книги бихте желали вие?
— Наука. И за прочит книги.
— Нямаме — отговори Андреевич, но сетне попита: — А вие четете ли руски?
Вардарски пооправи превръзката на окото си:
— Разбирам по малко…
Андреевич не сваляше замисления си поглед от него и пак тихо рече:
— Аз ще ви дам една моя, собствена книга. Почетете от нея, докато сме тук. — Той като че ли също се боеше, че Вардарски няма да го разбере, та продължи и повтори: — Можете да я задържите три-четири дни, ние ще останем тук още три-четири дни, а може и повече. — Той посегна към една кожена чанта, порови там с бледите си, тънки ръце и извади неголямо томче, подвързано с кафява кожа. — Заповядайте.
Вардарски взе книгата, разтвори я, прочете на първата страница: „А. С. Пушкин. Полтава. Борис Годунов“. И така, с поглед в книгата, рече:
— Пушкин. Велик руски книжовник. Чел съм, чел съм…
— Да, да — повтори след него Иля Андреевич. — Велик руски поет.
Вардарски притисна книгата на гърдите си, кимна живо:
— Благодарен съм ви много!
— Ну… моля. Щом и двамата сме приятели на хубавата книга…
Вардарски отеднаж попита:
— Ами вие къде сте настанени, къде сте на квартира?
— В някакъв хан. В двора на един хан.
— В двора!
— Даа… — И Иля Андреевич едва-едва се усмихна с тънките си устни: — Има там две наши брички… в тях спим. В нашите брички.
— Така не може! — викна Вардарски, и той с гръмливия си глас, та дори и Николай Никитич го погледна с любопитство. — Аз ще ви намеря по-хубава квартира; Ще дойдете при мене, в моята квартира!
— Но ние имаме коли, коне…
— Има место и за тех.
Вечерта, по тъмно, Вардарски заведе двамата руснаци в квартирата си, заедно с колите им, със стоката им. Радостно възбуден, нетърпелив, щедър, той дигна на крак всички там — и хазаите си, които едва що бяха се прибрали от панаира, и селското семейство, което живееше също там (омъжена сестра на Тръпко Велев с мъжа си и децата си), прибра се и Тръпко, притичаха на помощ и няколко съседки. Вардарски надонесе меса, риба, тазгодишни пилета, ракия, вино и всичко, що можа да се намери за ядене и пиене, натрупа там, като да се готвеше за сватба. Надойдоха и много други люде от махалата, та дори и Ташка Утката се показа на вратника си — всички искаха да погледат, да се порадват и поначудят на двамата руснаци. После, когато сложиха трапезата на малкото чардаче, седнаха там и мнозина от съседите и не толкова от стървотия, а повече от радост — да седнат на една трапеза с руски люде. Там беше непрекъснато и Тръпко, на крак и той през цялото време — прибра двете брички на сгодно място, поизчисти конете, напои ги, даде им сено, помогна на двамата гости да се умият на кладенеца. Като седна и той на общата трапеза, сякаш не се сещаше да сложи залък в устата си и не сваляше очи от руските люде. Като видя Николай Никитич мъничките ракиени чашки на трапезата, учуди се на тия орехови черупчици и помоли да му сипят ракия във водна чаша. Чукна се той най-напред с Вардарски, но после протегна чашата си към Тръпко:
— Ну, маладец… къде е твоята чаша?
Тръпко се чукна с него с разтуптяно сърце, а после наскачаха всички да се чукнат с веселия русин:
— Наздраве, братушка! Харашо, братушка…
Николай Никитич привличаше погледите на всички. Едър и силен, какъвто беше, той също ядеше и пиеше юнашки, а смехът му, широк и звучен, се чуваше надалеко. Гледаха го людете наоколо и си мислеха със спотаен копнеж: ето истински руснак! Да размаха сабя, не ще устои ни един поганец срещу него, ни самият султан. Ех, господи, смили се над поругания християнски народ.
Тих, кротък беше и сега Иля Андреевич, но и неговите тъжни очи се развеселиха сред толкова радост и обич. До него седеше Вардарски и те дълго говориха за наука и книги, говориха и за много други неща — Иля Андреевич беше любопитен човек, за какво ли не попита и разпита Вардарски и другите люде на трапезата, пък и сам разказа едно и друго за своята далечна родина.
Николай Никитич изпи още една водна чаша с ракия и я чукна празна на ниската софра. И на това му се чудеха людете наоколо, че пиеше ракия и във време на вечерята, а по тия места ракия се пиеше само преди ядене. После той се попридръпна, ниското столче изскърца под великанското му тяло, пооглади Никитич дългите си мустаки, пое издълбоко въздух с притворени очи и запя изтихо през нос. Людете наоколо се умълчаха. Тогава Никитич дръпна едрата си глава назад, та косите му легнаха чак на гърба, и се разля нашироко мощен глас — кънтящ издълбоко, плътен, мина стремителен през сгъстилата се наоколо тишина и полетя далеко-далеко над притихналия град, може би чак до звездите горе, надвесили се ниско над земята, ярки, пламтящи във ведрата септемврийска нощ. Тоя хубав, чист глас ту се връщаше притихнал, укротен, пълен с копнеж и страст, ту се понасяше отново с голяма сила, свободен, преодоляващ всякакви прегради, нашироко и надалеко, до безкрай. Мнозина на трапезата бяха навели очи и слушаха със спотаен дъх — песента бе грабнала мислите им, отлетели бяха те с нея и накъде?… Може би далеко там, по непознатата, велика земя на дядо Иван. Когато Николай Никитич млъкна и от всички страни нахлу разлюляната тишина, чуха се тук много въздишки, но повече от радост, макар неизпитана докрай.
Николай Никитич пя още, но най-сетне разпери ръце срещу своите сътрапезници:
— Ну… попейте и вие, братя! Да чуем и някоя ваша песен.
