сериозни и дори прекалено сериозни, а понякога игриво весели, можеше да чуе всеки. Позавъртяха се около тях двамата доста злоезични приказки, но скоро затихнаха и Преспа сега наблюдаваше тая необикновена дружба някак отстрани и със спотаено любопитство.
Винаги бдящ, винаги нащрек, Брашнаров забеляза по едно време, че в чистите, дълбоки зеници на младата жена започнаха да припламват някакви нови светлини, по-меки, по-топли. Виждаше се все по-ясно, макар че Руменова все още не си даваше сметка за това, че тя бързаше да го види, че се радваше открито на срещите си с него, заглеждаше се в лицето му, в очите му, следеше движенията на устните му и понякога ставаше разсеяна. И той по-скоро разбра какво ставаше с нея. На една от следващите им срещи той и поднесе малкото стъкълце с източен парфюм, който бе купил от арабите на панаира. Тя вдъхна жадно — отеднаж си спомни за тая им среща на площада край градския часовник — сега сърцето й изтръпна с още по-голяма сладост. Той рече, загледан в очите й:
— Спомняш ли си, учителке, как се казваше тая бистра, благоуханна вода?
— Не. Как беше…
— „Пред вратите на рая“.
— Хубаво…
И той повлече дълбок, топъл глас:
— Не сме ли и ние с тебе пред самите врати на рая? Тя го погледна изненадана, стресната. Отеднаж се уплаши, но като че ли не от неговите недвусмислени думи, а от себе си. Тя се задъхваше от внезапно вълнение и каза остро:
— Не ми говори такива думи, Брашнаров!
Той нищо не й отговори, страмежливо наведе очи. Така лицето му изглеждаше трогателно смирено и невинно. Младата жена дори се разкая за острия си тон. Винаги е лесно да заблудиш, да измамиш едно честно сърце.
И сърцето на младата учителка загуби своето спокойствие. Тя все се боеше от нещо, все очакваше да стане нещо необикновено. В тая своя неясна уплаха отново стана по-сдържана към Брашнаров, започна дори пак да го избягва. През цялото време на тая своя дружба с Брашнаров тя споделяше всичко с най- добрата си приятелка — Ния Глаушева. Разказваше й за всяка своя среща с него, преразказваше й каквото бяха говорили, споделяше с нея всяко впечатление от него. Глаушева я предупреди още в самото начало:
— Ти внимавай с него.
— О, знам го аз! Но се държи много добре с мене. Ния беше във всичко предпазлива, предупредителна — не искаше да се меси в работите на своята приятелка. Руменова й разказваше всичко с пълна откровеност, а сама Ния не виждаше нищо страшно в тия доста чести срещи. Но после тя долови, че младата й приятелка говореше за Брашнаров с по-друг тон и може би с по-голямо въодушевление. Тя каза на Руменова:
— Той е опасен човек, Ванче. Ти не знайш сичко за него. Той може зле да те измами. Не искам да ти говоря повеке, но вервай ми, Ванче.
Руменова стана още по-сдържана спрямо Брашнаров, Тя бягаше от него, криеше се. А той наистина забрави играта си, забрави хитрости и уловки и при всяка от редките им срещи сега Руменова чуваше от него буйни, пламенни любовни изповеди:
— Любя те! Вервай ми! Ти ме възроди!
Думите му се вливаха като огън в сърцето й. Но тя все още се боеше от него и се защищаваше отчаяно. Тя му каза еднаж:
— Ти си опасен човек! Така мислят и най-почтените хора в града. Ето, Глаушеви… Аз им вярвам.
— Глаушеви! — избухна той. — Аз спасих живота на Лазара Глаушев. Спасих го от смърт!
Ния се учуди, когато Руменова й предаде думите му: Лазар нищо не бе й казал. И тя попита мъжа си.
— Да — призна Лазар. — Спаси ме той от смърт. Не исках да ти казвам тогава, за да не се тревожиш.
И той разказа на Ния за срещата си с тайфата на Арап ага, за спасителната намеса на Таки Брашнаров.
Таки Брашнаров стана герой за Иванка Руменова Отвори се сърцето й отеднаж и тя призна пред себе си, че люби дръзкия красавец. Първата искра на тая обич бе проникнала в сърцето й още от първата й среща с него. Той ловко я разгори, но още повече със своята страст към младата жена. Тя прие тая страст като чиста обич, каквато беше нейната обич. А доколкото все пак бяха останали някакви колебания в нея, някаква боязън — реши да подложи любимия си на изпитание. Тя му каза, преди да го остави да се докосне до нея:
— Аз така разбирам дружба като нашата: ние трябва да се оженим.
Тя сама бе стигнала до простата мъдрост на Траяна Костадиница, до нейното просто знание за човека и за отношенията между човеците.
Таки Брашнаров отговори:
— Да. Ще се оженим.
Тоя път той се бе увлякъл твърде много в собствената си игра. Впрочем той беше на тридесет и пет години, а винаги у него в края на краищата преодоляваше търговският му, практичен разум. Учителката Иванка Руменова беше млада, хубава. Така приеха неговото решение и старите му родители:
— Време ти беше, Таки, да се ожениш. Ех, можеше на по-харно место, ама…
Сватбата на Иванка Руменова и Таки Брашнаров дигна на нога цяла Преспа, но то беше от голямо любопитство. В новата църква, дето стана венчавката, се събра много народ, макар че поканените бяха малцина и най-вече от по-заможните люде в града. Брашнаровци не признаваха ни приятелство, ни роднинство, а и сега бяха се повели според своята полза и по своята надменност; бяха поканили на сватбата и неколцина бейове и агалари, а не бяха поканили ни един от своите по-бедни роднини и съседи. Събрал се бе много народ в църквата да гледа младоженците, но между людете по църковния двор се дочуваха такива разговори:
— Изгоре учителката…
— Как я замота и нея, брей! Майстор.
— Хубавите круши свинете ги ядат.
— Некоя от приятелките му сега се готвела да го посрещне на църковния праг с копилето му. Да го види и младата му невеста.
— Не е чудно.
— Ще си поплачат днеска и много моми. Такъв-инакъв, ама сички зяпаха по него…
Събра се народ и в двора на Брашнаровци след венчавката. Изнесоха там табли и тепсии с колакшекер26 и чаши с вино — това беше всичко. Не се чу ни песен, ни чалгия27, а людете се присмиваха или ръмжаха сърдито:
— От чорбаджия хаир — от муха лой!
— Сватба ли е, или е погребение!
— Що сме се събрали тука, ха да си вървиме!
— Язък за учителката!
Горе в широката гостна стая Таки Брашнаров и баща му Марко Брашнаров водеха велемудри разговори с поканените агалари и чорбаджии и ги черпеха с благоуханна гръцка мастика; за хатъра на агаларите вино не се поднасяше. В съседната стая бяха чорбаджийките с щерките си, дошли бяха забулени и няколко беици — да видят гяурска сватба. Тук черпеше старата Брашнарица със студен шербет, размесен с гюлсюм28. Тук беше и младоженката и търсеше с тъжни очи познати люде между гостенките. Не бе дошла на сватбата й нито Ния Глаушева, нито дори вярната й Траяна Костадиница, която я изпрати от моминската й стая в женското училище потънала в сълзи; заплака тогава и Руменова, преди да тръгне с жениха си към църквата. Сега тук я поглеждаха чужди, враждебни очи. Чорбаджийските щерки й завиждаха и я мразеха, че им отне най-желания ергенин, а старите чорбаджийки кривяха устни, мръщеха се недоволни: невестата, още щом се върна от църквата — свали сватбения венец от главата си, а сега, вместо да стои права до стената там, с наведени очи, докато те пиеха шербет — седна и тя наред с гостенките. Учена, ама…
