по голямата му хубост.
Той започна да минава толкова често по тая улица най-напред заради Ния Глаушева. Срещата му с младата Глаушева мина и замина злополучно за него и толкова бързо, че не я забелязаха дори и най- любопитните махленки. Но Таки Брашнаров не престана да посещава братовчедка си. Като минаваше толкова често по улицата, той видя в двора на женското училище учителката Руменова и сега минаваше тъкмо заради нея. Забелязаха това и махленките. Таки започна да минава по улицата в определено време — на обед, когато учителката пускаше ученичките си на обедна почивка, или вечер, когато ги нареждаше в двора на редици и ги изпращаше по домовете им. Той забавяше стъпки пред портата на училището и все нататък кривеше дългия си, винаги чисто подстриган врат.
Една вечер Руменова излезе да изпрати най-малките си ученички чак на улицата. В същото време насреща се зададе Таки Брашнаров. Спря се той на доста голямо разстояние — знаеше, че в тоя момент го наблюдаваха най-малко двайсет чифта очи — и се поклони дълбоко на учителката. Весело й беше на младата учителка с тоя шумен рояк от малки девойчета, които цвърчаха като врабци и все не можеха да се подредят в две редици въпреки големите си старания, и тя кимна на поздрава му със засмени очи. Тогава Брашнаров каза с почтителен тон, без да се помръдне от мястото си:
— Не мога да се начудя, учителке, как се справяте с толкова деца и по цял ден!
— Няма нищо чудно, господин Брашнаров — отговори му приветливо Руменова. — Аз съм учителка, това е мой дълг и после… аз обичам тия малки човеци.
— Минавам аз понекога оттук, имам роднини по-нагоре, и често виждам с какво търпение вие… да, и винаги весела…
— Децата не обичат мрачни хора и още по-малко сърдити учители.
— Да знаете само как ние едно време… Имахме един даскал тука по старогръцки, кир Пападос, ще застане пред чина — тогава и чиновете бяха нещо ново — с пръчка цел аршин дълга, удари с пръчката по чина и ти скочиш. Почвай! Песен шеста от Омира. И ти почваш на старогръчки, нозете ти треперят. — Той изричаше стиховете на старогръцки, разчленено, отсечено и еднозвучно, а сетне ги преведе със същия тържествен тон:
Тъй рече той и подаде на своята свидна невеста милото чедо и тя го притисна на пазви уханни и се през сълзи усмихна, а Хектор с ръка я погали И тъй й продума и рече: „Скъпа, немой да тъгуваш…“
Присвил черните си вежди престорено-тъжно, а в същото време святкащите му зеници дяволито се усмихваха, Таки попипваше деликатно с пръсти гладко обръснатата си брада и продължи:
— Даскалът удря по чина с пръчката на сека сричка, ти подскачаш, редиш дума след дума и като сбъркаш, некъде — фрас! — с пръчката не по чина, а по главата ти. Така учехме ние некога Омира и… хм — присви той алените си устни, — аз още го помня…
Руменова го слушаше с любопитство и се учуди на неговите неподозирани знания.
— Жалко, че са ви карали насила да изучавате тая велика поезия — рече тя, — вместо да ви разкрият нейната хубост и да я обикнете свободно.
— Моето сърце, госпожице учителке, винаги е било отворено за хубостта — наведе гъстите си, женски мигли Таки Брашнаров, но и сега се виждаше как блестят през тях зениците му. Сетне той изеднаж додаде: — Ще ми позволите ли некой ден да дойда в училището, да видя как работите с тия ангелчета?
— Заповядайте… Заповядайте, когато обичате — рече Руменова и се обърна да дочака друга редица ученички, които излизаха от училищния двор.
— Благодарен съм ви… — поклони се пак тъй отдалеко Брашнаров и отмина.
Той се възползува от гостоприемството на младата учителка още на втория ден. Тя го прие в една от класните стаи, ученичките й скочиха прави да посрещнат важния гост и стояха, докато се ръкува той тържествено с учителката им, а тЯ му подаде, леко поруменяла, единствения стол в стаята. Учителката продължи работата си, но той нищо не слушаше, а през цялото време разглеждаше спокойно, внимателно младата жена, седнал на стола край стената. Руменова беше облечена в дълга, отпусната До земята, широчка, светлосива вълнена пола, с лека връхна дрешка от същия плат и бяла копринена блуза с висока, затворена яка. Долавяха се доста ясно пъргавите, гъвкави движения на младото й тяло, лицето й, обхванато под едва закръглената гушка от бялата коприна на блузата и, поруменяло от смущение, изглеждаше още по-младо със своята моминска, чиста свежест. На няколко пъти тя Докосна разсеяно с поглед госта и той като чели едва сега забеляза колко много блясък имаше в нейните сиви очи.
Но той не стоя много в училището — едва до първото междучасие. Благодари още един път, похвали учителката за работата й с подчертана сериозност на скромен, но възторжен почитател на науката и си отиде. Руменова не го видя доста време след това, но когато се появи той наново пред портата на училището, те се срещнаха вече като стари познати. И така се случваше през следващите дни, че те се срещаха доста често Иванка Руменова скоро се досети, че зачестилите минавания на Брашнаров по тая улица не бяха заради братовчедката му или не бяха поне само заради тая любима братовчедка. Тогава тя стана по-сдържана спрямо него, съкратяваше срещите и много пъти ги избягваше. От това Брашнаров още повече се разпалваше, започна да я търси още по-често, в срещите си с нея проявяваше истинска изобретателност, за да я задържа повече. В него се разгоря с голяма сила ловджийската му страст — лов на дивеч и лов на жени, — той се боеше, че младата учителка може всеки миг да се изплъзне от ръцете му. Тъкмо така се държеше и Руменова към него — винаги беше готова да му обърне гръб; той можеше лесно да я срещне, да я спре на улицата, да я увлече в разговор, тя беше винаги внимателна, приветлива, но винаги умееше да го държи на определено разстояние от себе си. Тя не употребяваше никакви лукавства, никакви хитри клопки, а такъв беше нравът й, такова беше държането й към всички: свободно, прямо, честно. Вдъхновяван от своята засилваща се страст към младата учителка, той й разказваше с увлечение за своите пътувания и срещи; като позна нейната голяма обич към Русия, той сякаш съвсем искрено се отказа от своето поклонничество пред Европа и пред това, което смяташе за европейска култура, за предимства на Европа; като позна нейната голяма обич към книги, към наука, към духовен живот, той започна да чете книги нощно време, вземаше ги от читалището и ги търсеше навред, за да може да й говори за книги, за наука. И той, женолюбецът, който приемаше и познаваше жената само като средство за наслада, започна да прави пред учителката сладкодумни излияния на почит и възхищение пред жената човек. Таки Брашнаров не бе се променил, но се увлече толкова много в своята страст към учителката и в своето честолюбие на завоевател на женски сърца, че и сам започна да вярва, че обича Русия повече от Западна Европа, че обича книгите, поезията, почита жената. Това беше и в природата му, да влиза с увлечение във всякакви роли, особено когато се стремеше да покори някое нежно, доверчиво сърце. Иванка Руменова се поотдръпна от него, а той се втурна подире й с такава разпалена ловджийска стръв, че тя започна да вярва във всяка негова дума и в чувствата му, както ги проявяваше спрямо нея.
Брашнаров лесно долови, че Руменова можеше винаги да се въодушеви и от една приятелска дружба с мъж, дори тя беше по своему суетна и честолюбива по отношение връзките между мъж и жена и той, ловък и съобразителен, дълго време не спомена нищо пред нея за любов, нито дори самата дума любов. Те бяха приятели, сериозни люде, които дружат и се разбират, и тя дори се гордееше пред себе си, че бе успяла по тоя начин да обуздае един сластолюбец, за когото бе дочула да се говори. В Преспа не можеше да остане скрита тая необикновена дружба, но на всеки намек или открито подхвърлена дума Руменова пренебрежително подигаше рамена или отвръщаше също тъй открито:
— Какво си мислите вие! Аз не съм дивачка. Заговори й простодушно Траяна Костадиница, прислужницата в училището, и както разбираше тя тия връзки между мъж и жена:
— Бива си го, учителке. У, какъв е хубав и богат, богат… Ама ти, душко, гледай да го заведеш пред попа. Целият град ще ти завиди!
— Само за това ли се срещат, Костадинице, мъж и жена? Само за женитба!
— Ами за що друго, учителке… то, мъж и жена… Руменова я прекъсна нетърпеливо:
— Да се видят като всички хора, да си поприказват…
— Ех, учителке… И това, ама като сте и двамата хубави и млади, то, другото, само гори во вас и не ще можете да го спрете.
Таки Брашнаров знаеше, че не можеше да скрие играта си с учителката, и като знаеше с какъв човек водеше тая игра, той я играеше открито, пред целия град — те никога не се срещаха насаме, а винаги на улицата, в двора на училището, в двора на църквата, посред бял ден. И никога срещите им не продължаваха прекалено много, никога не заговори той с недомлъвки или тихо, интимно — разговорите им, обикновено
