Тогава стана Вардарски и донесе тамбурата си. Той дръпна няколко пъти с жилавата черешова коричка, разпиляха се наоколо и се стопиха бързо в настаналата тишина няколко еднообразни, меки, нежни звуци. И Вардарски като че ли забрави тамбурата в скута си. Сключиха се скръбно тъмните му вежди, а окото му преди това още се обля във влага и той викна, та запя:
Върни се, Тане, чендо на майка, коньот ти цвили, не йе на арно…
Когато млъкна Вардарски, някои от людете там плачеха. Николай Никитич седеше загледан пред себе си и може би чакаше песента да продължи още. Обърна се Иля Андреевич към Вардарски и му рече тихо:
— Тъжна песен… — Сетне кимна с глава живо и добави: — Но хубава, много хубава!
Обади се и Николай Никитич, както беше загледан пред себе си:
— Хубава… И като че ли разказва нещо, говори. И с мелодия, и с думи… О, хубава!
И току махна той широко с ръка в буен порив, запя отново, екна гласът му пак, с още по-голяма сила.
Не заспа до късно през нощта тая тиха иначе, бедняшка махала на Преспа.
Двамата руснаци останаха в Преспа още четири дни — не дочакаха края на панаира, макар стоката им да не беше съвсем разпродадена.
— Останете още — каза им Вардарски. — Да си разпродадете поне стоката.
— Ще я разпродадем, ще я разпродадем — отвърна Николай Никитич. — Нали ще се спираме тук-там из пътя… Дълъг е нашият път.
Те бяха минали по Дунава до Свищов и оттам — през София, Ниш, Куманово, Скопие, Велес, Прилеп, Битоля, а сега трябваше да се върнат пак в Битоля и оттам — през Лерин, Воден, Енидже Вардар и през Солун — за Атон. Тръгнали бяха по търговия из тия места в турската империя и като благочестиви, православни християни те нямаше, разбира се, да отминат светия полуостров в Македония. Те, впрочем, не казаха никому къде бяха минали и къде щяха да минат, пък и никой в Преспа не ги попита. Само Тръпко Велев мислеше за дългия им път и беше като в треска през тия няколко дни. Ставаше рано сутрин да се погрижи за конете им — нали и той живееше там, в къщата на Аце Кутрев, със семейството на омъжената си сестра, — а вечер бързаше от дюкяна да им помогне да приберат стоката си, да се приберат в квартирата си. Щом се научи, че вече си тръгват, реши се той и каза на Николай Никитич, а гласът му едвам се процеди през стиснатото, пресъхнало гърло:
— Вземете и мене с вас…
— Що? Що каза?
— Да дойда и аз со вас, в Русия.
— О, братко мой, о, братко мой! Но какво ще търсиш в Русия!
— Там е хубаво. Там… харашо.
— Даа… Хубаво е там.
— Тука има турци… лоши турци.
— Но ти… бий лошите турци!
Тръпко наведе глава, идеше му да заплаче. Погледа го Николай Никитич, сложи ръка на рамото му. Тръпко беше пъргав, работлив момък, досетлив, грижил се бе добре за тях през тия няколко дни, а ето сега — готов беше да заплаче за Русия. Разчувствува се Николай Никитич, дожаля му за младия човек. Стисна, разтърси той рамото му, сякаш да го накара да се разбуди, да се съвземе, и рече:
— Няма по-хубаво нещо от родината, млади човече, от родната земя!
По своему разбра думите му Тръпко и отговори с бликнала надежда в гласа си:
— Аз немам никакви роднини тук, ни баща, ни майка, само сестра ми, но тя е омъжена…
Погледна го пак Никитич, разнежи се от погледа му — влажен, пълен с надежда.
— Ще поговоря с другаря си за тебе — каза той най-сетне.
Учителят Вардарски сложи богата трапеза за двамата си гости и през последната нощ. Той покани тоя път и Лазар Глаушев с Ния, и Андрея Бенков, покани и учителката Руменова. Надойдоха и тоя път съседи и може би повече, отколкото на първата гощавка — да погледат и да послушат още еднаж руските люде. Но сега никой не дойде с празни ръце — всеки донесе или баница, или топла погача от чисто брашно, или печена кокошка, или чифт шарени преспански чорапи, или везана кърпа. Трепереше и буботеше развълнуван гласът на Никитич, ще прегърне той някого, ще стисне другиму ръката.
— Добрие люди! Милие люди! Братья…
Напълниха се три големи синии — човек до човек, а някои насядаха и направо на чардака, чак на стъпалата му. Ядене и пиене имаше за всички. Поканиха Ния Глаушева да седне между двамата далечни гости, а те не можеха да се нагледат на хубостта й. Бледо беше лицето й, косите й, дигнати на буфанто, с тежък кок на тила, изглеждаха още по-черни, погледът й, забулен в дългите мигли, тежеше от душевна умора и скръб, но устните й се усмихваха от любезност към двамата гости, от почит към трапезата. Те двамата не знаеха как да й угодят, ту единият от едната й страна, ту другият от другата страна — Иля Андреевич се посъживи, посепна се, а Николай Никитич не викаше вече тъй гръмко, не ширеше ръце, не изпиваше наеднаж големи чаши ракия. Насреща им седеше Вардарски. Той не погледна нито еднаж Ния, докато седяха на трапезата — да не забележи някой между толкова люде, че я гледа, боеше се той от собствения си поглед. Но беше сита и пресита душата му, щом Ния беше толкова близу и той чуваше гласа й, тихия й смях.
Ала колкото бяха двамата далечни гости очаровани и възхитени от хубостта на Ния Глаушева, те още повече се зарадваха, когато дойде Иванка Руменова и заговори с тях на родния им език. Доведе я Андрея Бенков, поканиха я да седне от другата страна на Иля Андреевич. Макар да беше той по-тих, по-мълчалив и да изглеждаше по-млад от другаря си, забелязали бяха всички, че Николай Никитич се отнасяше към него по-почтително, питаше го за всичко и нищо не вършеше без негово съгласие. Е, нека седне учителката до него — той е може би по-учен, по-богат, по-важен от другаря си — и всички се раздвижиха да й сторят място до Иля Андреевич. А тя изеднаж като че ли се поуплаши, позамисли се, умълча се и току поглеждаше с бързи втренчени погледи съседа си. Той се обръщаше и към нея, както към другата си съседка, дори по- често към нея, най-сетне и тя се съживи, развесели се, забрави внезапната си уплаха. Все й се обаждаше и Николай Никитич, както стърчеше над всички, през главата на Ния и Андреевича, сякаш не можеше да се насити да говори с нея на руски. И това й каза:
— Знаете ли… като ви чух, като че ли отеднаж се намерих в Русия… Такава радост. Ех ти, матушка Русия!…
Весело беше и тоя път на чардака на Аце Кутрев. И докато всеки беше залисан със своите съседи на трапезата — да си поговори, да се посмее, — Иванка Руменова току се поприведе към Иля Андреевич и тихо го попита на руски, без да го погледне:
— Павел Сергеевич… как сте попаднали тук? Иля Андреевич отговори по същия начин — тихо, едва чуто:
— Нямате ли грешка?
— Нямам грешка…
— Да, госпожице Руменова, светът не е много широк, щом ние с вас се срещаме пак. Но за това ще си поговорим после, насаме — и той се обърна към нея с многозначителен поглед: — Разбирате ли? Тук никой нищо не знае за мене.
Тя улови погледа му и кимна леко: — Да. Но, извинете, не мога да се сдържам… само за Таня… Как е тя?
— Добре е. Омъжи се. А вие?
— Не. Аз още не. Учителствувам.
— Вярвам, че сте щастлива. Нали за това мечтаехте: да станете учителка?
— Да. Доволна съм.
Сетне те започнаха друг разговор. Веселбата на трапезата ставаше все по-шумна, започнаха и песни. Иля Андреевич (Павел Сергеевич) не забравяше и другата си съседка — Ния, — не забравяше и другите си сътрапезници. Веселеше се заедно с всички други и Иванка Руменова, отговаряше, когато я питаха нещо, усмихваше се приветливо, поднасяше на Андрея Бенков срещу нея някое по-вкусно късче — знаеше тя, че Андрея се стеснява да си вземе сам. Но през всичкото време мисълта й летеше към далечна Русия, в паметта й оживяваха един след друг незабравими, пък и забравени вече спомени…
Последните си две години в Русия тя прекара не като затворена пансионерка, а живееше в отделна
