— Разкажи ми нещо за Русия…
— Ти трябва непременно да отидеш там. Аз ще кажа на бачо ти да те прати да се учиш там.
— Той нема да ме прати. И татко нема да ме прати. Татко само мълчи. Те нема да ме изпратят в Русия и бачо казва: „Хайде още тая година в училище и после Ще дойдеш да работиш в дюкяна.“
— А ти искаш ли да се учиш повече?
— Искам. Учителят ми дава книжки от читалището. Учителят вели да се уча повеке.
— Да. Ти ще идеш в Русия.
— Разкажи…
Младата жена подпря бузата си на едната ръка и се замисли. Не беше само любопитството на това дете, което я караше сега да се връща към най-щастливите години на своя живот. И откъде бе дошла тъкмо днес, в сватбения й ден, тая безнадеждна скръб, от която премаляваше сърцето й!… Няма да се върнат никога вече изминалите щастливи години. Станало бе нещо непоправимо… Но какво бе станало всъщност? Тя беше само разочарована малко, мислила си бе, че тоя неин ден ще бъде по-хубав, по-светъл, по-весел ден… Тя току-що влизаше в новия си живот и сигурно беше малко уплашена…
— Разкажи… — прекъсна момчето тревожните й мисли.
Тя тихо въздъхна, за да успокои, за да облекчи сърцето си. И мисълта й полетя към далечната страна:
— Там хората умеят да се веселят, умеят да се радват… Да ти кажа ли: умеят и да скърбят. Всичко става от сърце, от все сърце. Ето ние днес правим сватба, а като че ли мъртвец е изнесен от къщата. Не дойде на сватбата ми и най-добрата ми приятелка тук. Защо не дойде на сватбата ми Ния Глаушева? А в Одеса, в Киев биха долетели всичките ми дружки — весели, шумни. Биха се радвали от сърце на моята радост. Такива са тамошните хора. Да ги чуеш само как пеят — всички в хор, всички сякаш в една душа. Ние сме сурови, саможиви хора. Седим долу и мълчим. А пък аз влизам днес за пръв път в тая къща. И никой, даже и бачо ти не ми каза ни една радостна дума. Само ти, миличък, ето седиш с мене…
Тя внезапно изхлипа и едва не избухна в плач, но бързо се овладя, само сивите й очи потъмняха и плувнаха във влага. Момчето се въртеше на стола си, местеше ръце, нозе, озърташе се безпомощно и току изеднаж се досети, изеднаж си спомни, дори протегна ръце към нея.
— Знайш ли — почна то задъхано, — знайш ли… Учителят Райко ни разказваше за една бабичка в Русия… как е оставила дюкянчето си, за да спаси едно момиче, а то веке замръзвало. Знайш ли — сви вежди детето, — знайш ли какъв студ хваща там! Руски студ!… И бабичката оставила дюкянчето си, за да спаси момичето. Спасила го тя, ама крадци обрали дюкянчето й.
Нищо, казала руската бабичка, аз не жаля за дюкянчето. Руменова погали косите на момчето и му се усмихна с насълзени очи:
— Да, мойто момче. Аз познавам тая бабичка. А това момиче, замръзналото, бях аз…
Момчето разтвори широко очи, протегна към нея тънкия си врат:
— Ти!
Сякаш бе чуло някаква чудна приказка, която изеднаж оживява, става действителност.
— Да — кимна младата жена. — Самата аз.
— После! По-нататък…
Долу тропна врата, чу се треперлив, изтънял глас:
— Василеее!… Детето подскочи:
— Майка.
Те и двамата се огледаха. Стаята бе се изпълнила с мрак.
— Слизай веднага! — чу се пак гласът на старата Брашнарица.
Слязоха и двамата долу, мълчаливи, тихи. В общата стая беше сложена трапеза за вечеря — кръгла маса с покривка на светли черти. Старата посочи отдалеко, през масата:
— Невесто… ти тук ще седнеш.
— Да ти помогна нещо, майко…
— Не. Днеска не.
Седнаха и петимата: двамата мъже един до друг, срещу тях двете жени и момчето — до майка си. Старата сипа на мъжа си огромно количество ядене, той се нахвърли нетърпелив, лаком, започна да работи и с двете си ръце, с неочаквана подвижност и похватност, макар ръцете му да трепереха, види се, от лакомия. Той дъвчеше и на двете си страни едновременно, върховете на челюстите му под слепите очи напираха в дебелата кожа бързо и ритмично, помръдваха се заедно с тях червените месести уши, старият пулеше алчни, уплашени очи, да не би някой да дръпне яденето му. Руменова не искаше да го гледа, но старецът привличаше погледа й с неотразима сила. Тя чуваше с болезнена яснота лепнещия, пухкащ шум на мляскащите му устни, чуваше как той мачкаше храната с беззъбите си челюсти, как я смучеше и гълташе… Младата жена усети как изби студена пот по челото й от погнуса. Как ще седи на една трапеза с тоя стар чревоугодник!…
Старата Брашнарица посегна да сипе ядене в чинията й.
— Стига… стига… Не съм гладна.
— Само толкова ли?
— Да — отвърна с беззвучен глас Руменова.
— Да не ти е лошо?
— Не.
През време на вечерята Руменова улови на няколко пъти същата угодлива, застинала усмивка на Таки. Той се хранеше чисто, сдържано и някак по женски приподигаше малкия си пръст, нагънат във всичките стави. Не яде много. И се обърна към нея, втренчил сега питащи, нетърпеливи очи: „Свърши ли вече?“ Руменова с мъка преглътна последното си залъче. Таки изви очи към братчето си.
— Сипи ми чаша вода — прозвуча гласът му сурово, заповеднически.
— Аз… — приподигна се Руменова.
— Не, не ти… — сви вежди той-.
Сега видя колко много се боеше от брат си малкият Васил. Видя тя как се разплиска чашата в неговата малка, трепереща ръка.
— Их! Какъв си схванат… — изсъска по-старият брат.
Руменова почувствува за един миг, че губи търпение. И рече бързо:
Това не е негова работа и… той е още малък.
— Хм… — стисна устни Таки.
— Да се учи… да слуша по-старите — изгрухтя с пълна уста отсреща старият Брашнаров.
Тая нощ Иванка Руменова не мигна ни за една минута.
Още преди това, през целия ден, тя беше в тревога и смут, а когато Таки й направи знак с очи да стават вече от трапезата — тя почувствува непреодолимо отвращение; такъв беше погледът му — гнусен, също и безсрамното му нетърпение да я отведе по-скоро в спалнята. Тя тръгна — как би могла да се противи, — но изстиналите й нозе натежаваха при всяка стъпка и едвам стигна до вратата на спалнята, разтреперена от внезапна треска. Той отвори с едната си ръка вратата и я побутна вътре.
Тя се спря там, до вратата, и ясно чу как той я затвори зад нея. Младата невеста почувствува с внезапен, сладостен трепет, че те двамата бяха сами тук. Чувството на гнусливост не изчезна съвсем в нея, но то като че ли остана далеко от съзнанието й. По-силно от всичките й чувства сега беше бурното вълнение, което обхвана цялото й същество — ето тя е сама с тоя мъж, нейния мъж, вратата е здраво затворена и тая широка, хубава стая като че ли беше кът от някаква вълшебна приказка. На една маса в средата на стаята, покрита с тежък, златист атлаз, беше сложена висока стъклена ламба с пъстър стъклен глобус и през него светлината се процеждаше пъстра, весела, топла. Тъмночервени кадифени завеси закриваха плътно прозорците, а миндерът под тях, също и възглавниците по него трептяха в богати, весели шарки. По светлосивите стени от двете страни бяха нарисувани слънце, месечина и рой звезди: цяло от ярка жълта боя, слънцето се хилеше насреща с кръглото си лице като сито бебе, разперило по стената широки жълти лъчи, а насреща, на другата стена — пълна, кръгла месечина, и тя цяла жълта, намигаща лукаво с едното си око, опулила другото си око в наивна почуда; около нея, в четирите ъгли на стената, се тълпяха бели, зелени, жълти, червени звездици, там беше дори и Сатурн с пръстена си. Под слънцето бе разтворило обятия необикновено широко, ниско легло и цяло в коприна заедно с двете хълмчета от възглавници, а
