двата отметнати йоргана пламтяха светлоалени. Но сърцето на младата жена се развълнува толкова буйно може би от аромата, с който беше изпълнена стаята, и сладко я замая, упои я. Това беше „Пред вратите на рая“.
После Руменова усети как я дигна той на силните си ръце и тя притисна глава доверчиво на широките му гърди. Ето Таки бе се върнал; той беше същият, когото бе обикнала, изчезнал бе някъде и сега пак беше тук, До нея, тя беше цяла в ръцете му. Но тая сладка радост продължи само няколко минути. Той я сложи грубо на леглото и започна да разкопчава нетърпеливо дрехата й, опулил мътни очи. Хубавият сън отеднаж изчезна…
Той я държа дълго и тя беше като вещ в ръцете му. А после и така я остави, като мъртва вещ на леглото.
Повлече едрото си тяло, примъкна се на другата страна на широкото легло и скоро заспа. Тя се сви в най-отдалечения ъгъл и замря. Сега бе видяла истинския му образ. Той беше животно, скот. И какво космато беше тялото му…
Тя не спа цяла нощ и непрестанно беше във вледеняващ страх, че е затворена, че е сама с диво животно, което спи там, но всеки миг може да се събуди и да протегне лапите си. Тя нямаше къде да избяга и как ще избяга, трябваше ли да избяга? Цялата тая грозотия е може би неизбежна — такава, каквато е. И може би ще се промени нещо, може би няма да бъде все така. Къде ще бяга — ето нейния мъж и тя е негова жена. Може би ще утихне тоя бунт в сърцето й, ще изчезне може би с време тая погнуса, която късаше утробата й…
Най-сетне мина тая безкрайна нощ, през тесните пролуки на кадифените завеси се провря изгрелият ден. Руменова стана тихо — все още в ужас да не би той да се събуди, — извади от сандъка в ъгъла, своя момински сандък, една от всекидневните си дрехи и безшумно се облече. Намери там и някакви обувки, обу се бързо. Тъкмо в тоя миг се чу гласът му и тя потрепери:
— Дай ми там… тютюна…
Тя побърза да му услужи с пребледняло лице. Едва след като запали цигарата си, Таки попита отдалеко:
— Що си се облекла така… Къде?
— Отивам в училището. Вече е късно.
Днес едва ли би дошла в училището някоя от ученичките й — в първия ден след сватбата, — но тя искаше да се махне оттук поне за няколко часа. Той каза все тъй отдалеко, изтежко:
— Ти веке нема да отиваш в училището.
— Как…
— Ако им требват на преспанци даскалици — да си намерят друга даскалица. Жената на Таки Брашнаров нема да им слугува за неколко гроша. Това е.
— Не, Таки — отвърна Руменова примирително и дори подигна очи да го погледне. — Ти не бива да ме спираш. Аз не съм никому слугиня, аз съм учителка. Децата ще ме чакат. И сега, към края на учебната година…
— Казах аз веке. Това е.
— Ти ме унижаваш повече тъй! Какъв е тоя господарски тон? Не, ти няма да ме спреш от училището.
Той остави някъде там димящата цигара, измъкна се безсрамно изпод йоргана целият гол, нахлузи захвърлената наблизу нощница и преди да стане, взе отново цигарата. Приближи се към нея бавно, с присвити очи:
— Разбра ли що ти казах? Ти веке даскалица нема да си! Събличай това — и той дръпна грубо дрехата й, която изпращя и се цепна на едното рамо. Сетне добави пак тъй господарски:
— Ей там имаш домашна роба.
— Ти ми скъса дрехата… — промълви тихо, с побелели устни Руменова и някак машинално. Ала отеднаж в гърдите й бликна гореща вълна и като се задъхваше от гняв, рече: — От училището аз няма да се откажа. Пусни ме да мина!
Той приподигна бавно лявата си ръка и тъй, с опакото на едрата си ръка, я плесна по лицето.
— Ах! — изтръгна се глух вик от гърдите на Руменова и притисна тя длани на лицето си, притворила очи от внезапна слабост. — Звяр… Долен човек… — прошепна едвам чуто, но тоя сподавен шепот идеше от дъното на гърдите й.
Таки Брашнаров се обърна самодоволно с гръб към нея и бавно се отдалечи към прозорците. Сега вече никой не можеше да я спре, но той стоеше спокойно там, до прозорците, и току приподигна леко кадифената завеса. Сигурен беше, изглежда, че тя няма да се реши да избяга. Руменова пристъпи с твърди крачки към вратата, отвори я и я дръпна след себе си. Стълбата беше близу, тя се спусна бързо надолу. Някъде из двора се мярна циганката прислужница, портата беше отворена и Руменова изтича на улицата.
Руменова мина бързо през училищния двор, изтропоти по стълбата за втория кат и трасна вратата на стаята си, затвори се вътре. Още от вратата се хвърли на един стол край стената, да си отдъхне, да събере мислите си, Да успокои сърцето си, да събере цялата си душа. Костадиница я забеляза още докато минаваше през двора, излезе слисана подир нея, чу я как се затвори в стаята си. Какво бе станало? Сигурно си е забравила нещо учителката… Но толкова ли беше важно, та да тича така рано още в първия ден след сватбата си? Ай, господи!… Траяна не искаше да я безпокои и се върна да почака в своята стая. Учителката сама ще се обади.
Седнала на стола край стената, Руменова се чувствуваше като захвърлена тук от някакъв вихър, който за късо време бе я издигнал на шеметна височина и отеднаж бе я захвърлил като сухо клонче. Или току-що се бе върнала от някакво далечно, изнурително пътуване, върнала се бе пак в своята скромна стая като на тих, желан бряг. Но сърцето й не се успокояваше, кръвта й не се успокояваше, тя огледа стаята, като че ли да види дали това беше наистина нейната стая, и скочи. Нахвърли се да подрежда вещите, които бе оставила тук — тясното дървено легло, грижливо сгънатите постилки и завивки, малката масичка. Тя нареди отново леглото си — стаята да заприлича по-скоро на предишната нейна стая, — погледна с тъга голата масичка — там бяха стояли любимите и книги, които занесе в… новото свое жилище заедно със сандъка си и всички по-хубави свои вещи. Не можеше изеднаж да скъса всички връзки с тоя човек, който бе навлязъл в живота й така подло, така дръзко и грубо. Тя погледна празното място, дето бе стоял сандъкът й, празния долап в стената, който бе забравила на тръгване полуотворен, и усети как злият вихър отново я подемаше, за да я върне, за да я отнесе наново сред страшната действителност, от която едва що се бе изтръгнала, едва бе успяла да избяга, да се скрие тук, в своята стая.
Тя се хвърли ничком върху тясното, твърдо моминско легло — беше капнала от умора след мъчителната, кошмарна нощ. Ала не идваше сън — да се унесе, да се забрави, да си отдъхне, а мисълта работеше трескаво, с болезнена яснота, повтаряше се непрестанно всичко, чуваше всичко, усещаше с тялото си. Така ще бъде сега цял живот — няма да забрави никога вече тая нощ и вчерашния ден, час по час, минута по минута, ще остане грозният спомен завинаги в паметта й. Може би това, което стана, през нощта с нея, беше неизбежно, щом бе попаднала в ръцете на един развратник, може би с време би го ограничила или би го приела като тежък дълг. Може би това беше нещо от човешкия живот, което тя не бе познавала… но не, не! Това беше той, само той — Таки Брашнаров, който бе се промъкнал подло в сърцето й. Жадувало бе и нейното сърце за милувки, за всички радости на любовта, но бе срещнала един развратен човек, делила бе легло с него. И това непоносимо чувство да си като вещ в ръцете му, отдръпването и сънят му на преситено животно! И тоя удар по лицето й… Тя страдаше за своето поругано тяло — лепнеха и сега по нея ръцете му, — но страдаше още повече за своята потъпкана гордост, разочарована до дъното на душата си, унижена, подиграна, измамена. И не идваше нито сън, да затвори очите й, не идваха сълзи, да облекчат сърцето й.
Траяна Костадиница на няколко пъти се приближи до стълбата, дори се качи на едно-две стъпала, но не се реши да влезе при учителката. Виждаше се, станало бе нещо нередно — какво ще прави учителката днес толкова време сама в стаята и не се обади ни еднаж! Чудна работа, чудна работа… В двора шеткаха двете й щерки — ученички на Руменова — и все току поглеждаха към чардака горе, да видят учителката си и още повече сега, след сватбата й, излизаха там, в широкия двор и другите деца на Костадиница, но не дойде тоя ден нито една от другите ученички. Поизлезе от стаята и Костадин, наметнат със селския си кожух и сега, въпреки топлия пролетен ден, повъртя се и той в трема долу, покашлювайки тихо — хм, гледай ти… Какво
