Дяконът.
Другите петима мъже мълчаха, само зетят на Тръпко поклати глава, намръщен и той като Вардарски, за да му угоди повече. Атанас Кривиот гледаше учителя, заслушан все още в думите на песента, пълни с тъга и безнадеждност, но сетне попита със съжаление:
— Как се оставил да го уловят? Васил… Дяконът.
— Ранили са го. Ранен го уловили. Предала го черна душа. Ходил е да дига народа от град на град, от село на село, горе, по Стара планина. Не знаел що е страх…
Пак настана тишина, после Тръпковият зет попита плахо:
— Защо не дошъл и тука… при нас…
— Защо! — сопна му се Вардарски, но продължи по-кротко: — Почнал оттам, от Стара планина… стигнал До София. Дотам е стигнал животът му. Такива люде не живеят много, ама не остават сами. След тех тръгват и други и стигат, където те не са могли да стигнат. — Окото му пак заблестя гневно, той изпъчи гърди, изправи глава, размаха хартията: — А ние тука — що? Ето, за нас пише тука. Или сме глухи и слепи да разберем!
… Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тех глас за свобода… Смок засмукал живот, смучат го наши и чужди гости! А бедният роб търпи, и ние без срам, без укор, броиме време, откак е в хомот нашата шия, откак окови влачи народа…
Той млъкна и се чуваше как диша шумно през носа си. Не поглеждаше сега никого и чакаше да се обади Глаушев, който седеше на ниското столче неподвижен, с наведени очи, като че ли мислите му бяха другаде. Тръпковият зет не можа да издържи настъпилото мълчание, той изгледа всички, помръдна с провисналите си, тъмноруси мустаки и като не можеше да измисли свои някакви думи, повтори стих от песента по своему:
— Смок смучи народа…
Вардарски се нахвърли пак срещу него:
— Смок ами… Смок отровен пие му кръвта! Ето тук е Атанас. Хайредин Арап ага с куршум го прониза! Сега ми разправяте, че тоя същият Арап ага убил и друг човек там некъде, по железнишкия път.
— Уби — кимна Атанас Кривиот. — А други бил, с коня си ги газил, жени имало, деца. Вие, казал, в града бегате…
— Тъй! Убил, с коня си газил жени, деца — продължи Вардарски. — Знаем ние сичко, виждаме сичко, ама търпим.
Раздвижи големите си кости Атанас Кривиот и сякаш нямаше за него достатъчно място в стаята. После рече, кривейки глава ту на една, ту на друга страна, не се решаваше да погледне никого, като да се боеше и сам от думите си:
— Търпиме… Ние не търпиме веке, ама… И защо се събираме ние около тебе като около матица. Ето — блъсна се той в разголените си гърди, — оздраве раната ми, ама остана белег от нея, пръста си мога да пъхна и нема да се заличи никогаш. Нощем като се разбудя, се ме боли там вътре, и времето като стане по- влажно… се боли. Къде ще забравя аз що ми стори Арап ага. Не е само за раната, ами нели знайте защо ме удари той. А може пак да влезе в двора ми. Жена ми се поболе от уплах, легна, не иска ни да яде, ни да пие. Той казал, мръсният: не ми треба болна, ще я чакам да се дигне. Може ли да се търпи такова поругание! — Той млъкна за миг и рече с глух глас: — Ще го убия.
Вардарски посегна бързо, сложи ръка на рамото му, разтърси го:
— Така те искам! Най-сетне го каза: ще го убиеш. Друго за тебе не остава.
Селянинът, който седеше до Кривио — дребен, млад човек, с тъмни, неспокойни очи, приподигна тесни рамена, като че ли да отхвърли някаква тежест, продума гъгниво:
— Ние с Атанаса се за това мислиме, ама като сме само двоица, па си немаме и оружие… Мене жената на Атанаса ми е сестра — добави той изеднаж.
Вардарски го погледна и като че ли се учуди, че той беше тук.
— Даскале — започна сега по-смело Атанас, — ти ще ме научиш. Затова сме дошли и днеска ние при тебе, виждам те аз, народен човек си ти… Ето и ти, бачо Лазаре, си тука, научете ме що да правя. Да е сам Арап ага или да са само двоица — нема що да питам. Ама той, мръсният, петима води и как ние с моя шурей тука…
— Атанасе — прекъсна го Лазар Глаушев. — Жаля те, брате, пострада много, ама не искай от мене наука за такава работа. Ще ти кажа, по-стар съм от тебе, и да не говориш много за това нещо. Ако дочуе Арап ага, че му се заканваш, може наистина да влезе пак в двора ти.
Атанас подигна вежди, огледа се, наведе глава срамежливо. Лазар се притъкми да си върви, но Вардарски сложи ръка на коляното му:
— Стой. Нема да си отиваш. — И той продължи, като да се оправдаваше: — Идват те тука понекога, приказваме си, рекох сега да им прочета песента на Христо Ботев. Добри люде са те, селски люде, мъченици… Но ти какво сега — започна той пак да се гневи, — защо ги плашиш! Щом Атанас решил да убие своя убиец и поругател, ние нема да му попречим.
— Това си е негова работа — смръщи вежди Лазар. — Нема защо от мене да иска той совет и поука.
— Ти се боиш.
— Да. Може и да се боя. Ами ти защо си се разпалил толкова?
— Ние сички требва така… Да горим с общата мъка. Не е, да речем, само за Атанаса: цел народ гине!
Лазар млъкна, но сега и не бързаше да си отиде. Умълчаха се и другите четирима мъже в стаята, затихна и Вардарски. Раздвижи се там, до вратата, Аце Кутрев и рече предпазливо:
— Хайде ние, Атанасе, да отидем оттатък, в моята стая… Може да си имат нещо работа бачо Лазар и даскалът.
Глаушев и Вардарски останаха сами. Пръв започна Глаушев:
— Моля те, не се люти, не викай… Да поприказваме спокойно. Аз нема да споря повеке с тебе за… за новата страница. Може тя наистина да е веке обърната. Е, ще погледаме още, ще помислим още. Нема защо да бързаме, макар да е новата страница отворена пред нас. Колкото бехме буйни и нетърпеливи преди, когато се борихме с патриката, сега требва да бъдем сто пъти по-разумни и предпазливи. Сега, брате Райко, насреща иде сам султанът, а не патриката с дългата патерица. Сега глави ще падат, кръв ще се лей.
— Ха, ти ли това! Не те ли продупчиха тъкмо тебе с куршум? Не загинаха ли в зандана през хиляда осемстотин шейсет и втора братята Миладиновци. Падаха глави и тогава. Народът и тогава беше готов и глави да даде. А сега — още повече, още повече!
— Ти не искаш и да ме слушаш, Райко. Търпение немаш. Аз казвам да не се нахвърляме безумно в една сто пъти по-тежка борба. Виж и сам: събрал си тука, в стаята си, четирима души, насърчаваш ги да вършат убийства. Тоя, шурея на Атанаса, откога го знайш, колко пъти си го виждал? Такива опасни думи говориш пред непознати люде.
— Мене ми иде вече на улицата да викна, сред чаршията да викна, а ти! Стига робско търпение и покорство!
— Ще викнеш… Бесилки неке се люлеят.
— Оо! — прогърмя гласът на Вардарски. — Не са страшни такива бесилки! Виж какви мъже висят по тех… най-достойни мъже. Ние с тебе ще се свиваме, ще умуваме.
— Не казвам да умуваме. Казвам да бъдем мъдри.
— Да, мъдри. Съгласен съм. И винаги съм готов да те послушам. Но такава е тая работа, за която ние сега мъдруваме с тебе, че преди да я почнеш, требва да решиш да умреш. Аз съм решил за себе си. Затова говоря такива думи на Атанаса. Мене сега това решение ме води и моята мъдрост е по-смела. Ех, може да сгреша некога, може да попадна на лоши люде… Тогава — и той наду гърди, стисна зъби: — Нека и аз… като Васил Левски!
Дълго не можа да откъсне от него очи Лазар Глаушев.
Никога не е бивал много весел и шумен Глаушевият дом. Такива бяха людете му, особено Султана — майката. Все бяха някак загледани в себе си, все се бореха с някаква мисъл, за всяко нещо търсеха оправдание и право. Такъв беше дори и Кочо, макар иначе да беше простодушен човек; той пък все мислеше как да нареди живота си, децата си, а и Раца, жена му, по него. Султана държеше юздите на
