ставаше с учителката! Най-сетне каза на жена си с глухия си глас:
— Ами иди горе да видиш…
Костадиница се качи бързо горе и влезе направо в стаята на учителката. Руменова скочи със зачервени, но сухи очи. Траяна я гледаше уплашена н учителката сама почна:
— Избягах… Не мога да живея с тия хора! Траяна стоеше срещу нея, както си беше все още в селските дрехи, погледа я, погледа я и току рукнаха сълзи от очите й.
— Уф, у-учителке — изхлипа тя, — уф, сестро!… Не знаеше що друго да направи, не знаеше как да помогне и каза глупаво:
— Да ти дам да хапнеш нещо… Сварила съм коприва…
Руменова стисна устни, поклати глава мълчаливо. Траяна се обърна да си излезе и току дигна ръка към устата си уплашена:
— Той… Иде!
Току-що беше влязъл в двора Брашнаров и се приближаваше насам с бавни стъпки. Руменова привика бързо, със сподавен глас:
— Не го пускайте тук! Не мога да го гледам… и… той ме удари!
Траяна изви очи към нея, избърса с опакото на ръката си сълзите си и се спусна бързо по чардака, по стълбите надолу.
— Костадинеее! — подвикна тя на мъжа си и отиде, та посрещна Таки на пътеката: — Учителката рече да не се качваш горе!
Погледа, погледа жена си Костадин и току отхвърли от раменете си тежкия кожух. Приближи се към нея с неочаквано бързи стъпки, като да не беше той болнавият, отпаднал Костадин. Струпаха се там, около тях двамата, и децата им. Ала Брашнаров сякаш никого не забелязваше, дигна ръка да отстрани от пътя си Траяна и гледаше някъде нататък, над главата й.
— Ей! — викна иззад жена си Костадин, мина край нея и застана срещу Брашнаров настръхнал: — Нели ти се каза… учителката не иска да се качваш горе!
— Какво сте застанали на пътя ми бре! — изръмжа Брашнаров и току да разблъска и двамата, но срещна твърдия лакът на Костадин.
— Що — протегна Костадин врат, космат и разголен в широката яка на селската му риза, — що искаш ти? Нема да те пуснем бре! Каза ти се…
Таки се огледа: срещу него бе застанала цялата Костадинова челяд — вперили всички в него очи, разкривили яки, жилави ръце, пръсти. Брашнаров сви устни презрително и се обърна към Костадиница, гласът му беше пълен със закана:
— Кажи й да се прибере веднага дома, че… за косите ще я отмъкна чак там!
— Бреее! — изви ръце на хълбоците си Траяна. — Такъв ли си бил ти! За косите…
— Иди й кажи!
— Нема що да й казвам. За косите, а?
— Ще дойда със заптии!
— Ти върви си сега, пък…
Брашнаров завъртя глава заканително, обърна се и тръгна пак тъй с бавни стъпки по пътеката към портата. А Траяна — по петите му. Щом той прекрачи високия праг, тя блъсна портата след него и дръпна тежкия, дъбов лост от единия до другия й край, затвори я здраво, както някога бе я затварял Аврам Немтур.
X
Тая пролет в Преспа стана допитване до народа признава ли Българската екзархия, или остава с гръцкия цариградски патриарх. Това допитване ставаше според султанския ферман за Екзархията. Най- напред се обяви за допитването от амвоните на двете градски църкви. После тръгнаха аази29 от каазалийския меджлис от дюкян на дюкян, от къща на къща; така стана и по селата — от село на село. А като се бояха общинарите да не стане някоя пакост, поискаха от всеки еснаф и от всяко село да направят изложения до меджлиса, подкрепени с еснафските и селските печати. Такова изложение направи и самата община, а друго изпрати до Екзархията в Цариград. Целият християнски народ в преславската кааза обяви, че признава екзарха за свой църковен глава, та дори и повечето от власите в града се обявиха за Екзархията; останаха верни на гръцкия патриарх само няколко влашки семейства. Тихо и спокойно мина допитването за по-малко от два месеца време — нямаше кой да го смущава.
Заминаха и тая пролет търговци за далечните западни страни и не само Ицо Баболев, не само двама, трима, а цяла дружина — едни за Беч, други за Липиска и Мюнхен, двама пък бяха се запътили чак за Лион. И не само за да купуват там разни стоки, а и да продават по тамошните пазари най-вече жито, тютюн, афион, кожи, сурова коприна.
Пак тая пролет преславската църковна община реши Да прави ново мъжко училище. Събираха се вече до петстотин деца, старото училище стана тясно. А бяха се събрали и доста пари в общинската каса, нямаше да откаже и народът своята помощ за такова общополезно Дело. Реши се също женското пък училище да се премести за следващата година в старото мъжко училище: станала бе тясна за училище и къщата на Аврам Немтур — събираха се там до сто и петдесет девойчета. Всеки от учителите — и Руменова също — си имаше помощници от по-възрастните и по-схватливите ученици, но в общината се реши да се потърсят нови трима учители, двама мъже и една жена. По тая причина някак общината даде бързо и лесно развод на Руменова — да я приласкае, та да може по-лесно да я задържи в Преспа. В своята молба за развод учителката се оплакваше, че съпругът й Таки Брашна ров я бил, а това, според повечето от преспанските общинари, не можеше да бъде повод за развод. Йовче Златев, един от новите общинари, човек с весело сърце и винаги склонен към шеги, понамести се без нужда на миндера и рече:
То, ако е само за бой, ние можем да разведем барем половината Преспа.
Не му подеха шегата другите общинари, а Лазар Глаушев рече:
— Учителката може да си има и други причини, но не пожелала да пише за них в прошението.
Йовче Златев, с пъргавия си ум, веднага се съгласи с него:
— Нам учителката ни е сто пъти по-нужна, нежели Таки Брашнаров.
Като реши общината за ново училище, обърна се към Лазара Глаушев да й продаде той къщата и двора на своя тъст Аврам Немтур, дето сега беше женското училище, и на това място да издигне тя новото училище. Лазар отговори:
— Стопанин на тая къща е моята съпруга и тя ще реши. Но мене ми се чини, че ще бъде по-харно да намерим друго некое место за училище. Това место е малко, тесно е. Училището требва да има широк двор и после — ние сега имаме петстотин ученици, а след пет или десет години ще имаме хиляда. Училище не се прави за пет или десет, или за двайсет години.
Намери се друго място за ново училище — по-сгодно, по-широко.
По това време и Лазар Глаушев науми да прави нова къща и като му се предложи от общината да бъде един от тримата общински пълномощници за строежа на новото училище, той отказа. „Не искам — мислеше си Лазар — да се говори после, че от народното училище съм си направил своя къща.“
Ния вече не беше му продумала за нова къща, от както видя, че той гледаше повече на търговията си и не искаше да излиза от бащината си къща, не искаше да наскърбява майка си. Ния вече не продума, щом той предпочиташе печалбите си и търговията, която го хвана като комар, и се вслушваше повече в несправедливите желания на майка си. Нека бъде по тяхна воля! Но макар да се затвори тя със своите скърби и огорчения, Лазар знаеше за какво тъгува тя и не беше забравил нейните желания. Напоследък ясно личеше каква голяма мъка носеше тя в сърцето си, макар всеки, дори и той, по своему да разбираше тая нейна мъка. Младата жена се стопи, не се знаеше от що живее — не помисляше ни за храната си, ни за облеклото си, ни за всички ония радости, които крепят човешкото сърце. Започнаха людете да я гледат със страх — бояха се за нея, да не би да я яде някаква болест. Малко ли свят в Преспа чезнеше от охтика, от скрити рани, от жълтеница, от лоша треска! й хубостта й бе станала по-друга — не се радва сърцето ти, не трепери от желание и сладост, като я гледаш, а стоиш пред нея като пред икона. Изпито, бледо беше лицето й, но много чисто, такива бяха и ръцете й, трептеше от чистота всичко по нея, само очите й, пламтящи и
