винаги влажни, гледаха все пак по човешки, гледаха с неизказана човешка мъка. Тя живееше сега само с душата си, бореше се с душата си и личеше мъката й. В най-тежките часове на своя живот тя бе помислила и пожелала да сгреши с чужд мъж, за да стане майка, а така мислеше и вярваше сега, че грехът, за който човек е мислил и който е пожелал в сърцето си, е вече сторен грях.
Лазар Глаушев жалеше своята невеста и се боеше за нея. Дете можеше да им даде само бог, но той можеше да я зарадва с нова къща и може би ще се облекчи сърцето й, ще се върне топлата кръв по лицето й. Той й каза:
— От общината искаха да купят бащината ти къща, да я съборят и да дигнат там новото училище. — Ния нищо не отвърна и той продължи: — Мястото е малко там за училище, но щом става дума за това, какво ще речеш, ако ние я съборим и си дигнем там нова къща?
— Ти решавай — рече тихо Ния, но той видя как просия топъл блясък в очите й.
— Е — сви вежди той, — аз нема да влеза в нея ни кога, но ако речем да я съборим, за да дигнем там нова къща, то е друго нещо.
Посъживи се и Ния — виждаше той. — Събори я — рече тя и повтори: — Събори я, щом требва.
— Щом Руменова разпусне децата, веднага ще почнем.
Ния погали едва-едва бузата му — това беше обещание от негова страна и тя му беше благодарна, макар да не се радваше, както би се зарадвала някога.
Далеко беше още краят на учебната година и те чакаха търпеливо да мине нужното време. Лазар не бързаше да каже и на майка си за своето решение — защо да я тревожи преди време? После дойде и нещастието с Иванка Руменова — така нарече сама тя женитбата си с Брашнаров, — а те двамата с Ния бяха все край нея, те бяха най-близките й приятели, и вече не продумваха за новата къща. Но имаше и друго нещо.
Лазар Глаушев реши да направи къща само заради Ния. За едно късо време той изтрезня и от печалбарската упойка. На работата в дюкяна гледаше някак покрай друго нещо, по-важно, по-значи тел но, както някога, на млади години, когато поведе целия народ срещу фанариотите. Все побутваше Андрея Бенков — той да свърши едно или друго, — не се заглеждаше много и в това — колко печелят и колко губят в своята работа. Дори и двамата им калфи забелязаха това негово пренебрежение към работата, забелязаха го и другите житари в чаршията, които винаги се бояха от него да не ги изпревари, да не им подбие цената, да не им пресече пътя по един или друг начин в общото надпреварване. Той не изоставяше съвсем работата си, но загуби охота към нея, изстина. Андрея Бенков забеляза пръв тая промяна в него, но не се решаваше да му каже и половин дума; за Андрея нямаше по-умен, по-редовен, по-справедлив човек от Лазара и как би се решил той да го пита и разпитва, да го съди и укорява? Андрея предусещаше с вярното си сърце, че неговият приятел се бори с някаква голяма мисъл или с някаква душевна болка, и чакаше търпеливо, със скрита загриженост, пръв той, Лазар, да заговори. А Лазар четеше всичко по лицето му — така отворено и ясно беше за него лицето на Андрея — и наистина сам заговори:
— Андрея, брате мой, ние с тебе нема защо да гоним големи кярове. Ти имаш една майка, аз имам една жена, се ще преживейме. То се знай, че работата си ние нема да оставим да се забатачи, нема да оставим да ни каже некой, че сме некадърни за работа, но аз нема веке да тичам по големи кярове. Пък ти, Андрея, знайш още по-харно за себе си, аз в нищо нема да ти преча, ами во секо нещо ще ти помагам. Е, да земеш да се ожениш, да зарадваш майка си… На мене, брате, малко ми требва.
— Не ми требва и мене много нещо — отвърна Андрея Бенков. — За женитба пък и не мисля веке.
Тоя път Глаушев не каза нищо повече и нямаше какво повече да каже на другаря си — как би говорил за работи, които и на него самия още не бяха много ясни.
Раздвижи се нещо ново в него или се съживяваше някогашната негова душевна сила, но той още не знаеше как ще се изяснят мислите му. Това брожение в душата му започна от деня, в който влезе в бащината му къща Хайредин Арап ага с тайфата си и поиска да върне забягналите селяни по селата и чифлиците. После дойде срещата му със същия този Арап ага сред преспанското поле. Лазар Глаушев стоеше още на своята мисъл, че народът в Преспа и Преспанско още няма сили да се бори против турските злодейства и турската власт; за другите места по Македония, по България той и не мислеше много — това беше работа на други, тамошни люде. Но като стоеше на тая своя мисъл и я следваше, той все повече се виждаше обърнат срещу целия живот в Преспа, в селата наоколо, пък, както дочуваше, и по други, по- далечни места. Имаше в живота на целия народ нещо, което още не беше отминало и нямаше да отмине скоро, но редом с него, в него дори се зараждаше и нещо ново, идеше нещо ново, което търсеше своето място.
По-будните селски люде не можеха да търпят повече турското господство. Те изоставяха своите огнища и бягаха в града да търсят по-сигурен залък, по-сигурен живот. Можеше ли да ги спре някой и трябваше ли да ги спира? Дошъл бе да ги върне Хайредин Арап ага и трябваше ли той, Лазар Глаушев, да ги предаде в ръцете му или да се спре да погледа дали те сами ще прогонят турчина? Той пръв се хвърли да ги защити, с гърдите си прегради пътя на насилника и не можеше да бъде иначе. Сега Хайредин Арап ага ходеше по цялото преспанско поле, пронизал бе с куршум Атанаса Кривио, притъкми се злодеят да вземе и неговия живот и самият той, Лазар, Дигна оръжие да се защити. Тъкмо като него се надигаше и народът да се спасява, да се защитава и това беше новото, което идеше, и никой не ще го спре. Знаеше се, че бяха излезли чети по Стара планина и по други места, чу се за някаква българска войска в Белград; четите бяха разбити и прогонени, българската войска в Сърбия била измамена от сръбския княз, но ще се съберат нови чети и нова войска ще се дигне. Не можеше да се сложи предел: дотук народът ще търпи, ще чака, ще събира сили, а оттук нататък ще стане да се бори за свободата си. Лазар Глаушев не можеше да стои дълго на такъв лъжлив, опасен, ненужен предел.
Един ден той се отправи към квартирата на Райко Вардарски. Отдавна не бе виждал приятеля си. Беше хубав ден към края на март и още по-ведър, по-приветлив тук, в окрайнините на града, по-близу до полето. По градините и дворовете наоколо цъфтяха дървеса и храсти, а върбите край реката вече се зеленееха. Щом влезе в двора на Аце Кутрев, дочу Лазар тихо бръмчене, сякаш идеше изпод земята; край оградата нататък се виждаха цели редици кошери, които се бяха пробудили. Лазар се спря да послуша и няколко черни точки се стрелнаха край самите му уши. Кучето откъм дъното на двора повлече синджира си, но Лазар не влизаше за пръв път в тоя двор, та верният пазач го позна, прозина се и пак се отпусна лениво на топлата земя.
В стаята на учителя Лазар Глаушев завари и други гости, но най-много се изненада, като видя тук и Атанаса Кривио. Той бе преболял раната си още през миналата есен и Лазар бе го виждал няколко пъти по чаршията, но не очакваше да го види тук. Седеше направо на пода и пак личеше сакатата му нога, но сред всички тук се виждаше най-напред той с едрото си кокалесто тяло. До него на пода седеше и друг селянин, зад тях се бе изправил на колената си зетят на Тръпко Велев, а на стената до вратата бе се подпрял Аце Кутрев, гологлав, със запретнати ръкави и бос — дошъл бе, изглежда, набързо от градината си. Срещу тях седеше Вардарски на едно ниско столче с някаква хартия в ръцете си, която, изглежда, бе се опитал да скрие, щом бе чул стъпките на Лазара, и така го посрещна той — изненадан, уплашен: — А, ти ли си бил! — Сетне продължи ядно, гневеше се, види се, че бе издал уплахата си: — Седни. Дай столче, Аце! Ние четем нещо тук — добави той бързо, като да се боеше да не прекъсне Глаушев работата му. Лазар кимна на Кривио и рече, сядайки:
— Продължавай. Ще послушам и аз.
— Не. Ще почнем отначало. Да чуеш и ти сичко. Това е огън, а не човешко слово — святкаше с окото си Вардарски, хартията трептеше в ръцете му. Той я приближи към лицето си, пое дъх издълбоко и започна да чете с развълнуван глас, като въртеше косматата си, рошава глава подир здравото си око, което тичаше от ред на ред:
— Кажи ми, кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее?…
Щом свърши стихотворението, Вардарски се вгледа свирепо в лицето на Лазара Глаушев и отпусна ръце между колената си заедно с хартията, сетне премести гневното си око върху тримата селяни — от човек на човек, — а тоя гняв в погледа му беше от скръб и вълнение. Той се изкашля, за да прикрие сълзите в гласа си, и рече сърдито:
— Тая песен я съчинил Христо Ботев. Така пише тук. Чувал съм аз, има от него и други песни. — Той помълча за миг, сетне продължи и, види се, тъкмо това смяташе за по-важно: — Получих и писмо с тая песен… Преди близу два месеца турците обесили в София голем юнак и пръв народен войвода Васил Левски
