всички, не позволяваше никаква волност. Тя взе в малките си жилави ръце и Неда, племенницата; хранеше я, обличаше я, чистеше я и пазеше съня й като на свое дете, но Неда трепереше от нея, особено когато се случваше да сгреши нещо. Султана затискаше под своето коляно и Кочовите деца; не им даваше да дигат врява, да си дерат гърлата от плач, да се смеят прекалено. Те бягаха от нея, криеха се от погледа й, но тя ги намираше навсякъде, следеше ги навсякъде.
Така Султана държеше всички свои люде около огнището. Но не само със своята воля и власт, а пазеше тя и топлината на това огнище, огъня в него, доколкото умееше да го пази. А то беше — да живеят людете й задружно, Да не дърпа никой на своя страна, да си помагат, да живеят здрав, чист живот, да пазят името си. Такова беше нейното знание за човешкия живот. Това беше мъдрост и поука от живота на целия този народ, който живееше от векове в неволя, в немотия, в постоянен страх и несигурност. Ала животът се променяше, целият живот. Променяше се и животът около нейното огнище. Султана не виждаше новия живот, който започваше, не можеше да види и познае всяко нещо — стара беше тя и непримирима, но и ръката й вече отслабваше.
Година след година Кочовите деца растяха, напълниха цялата къща. И най-напред те, децата, губеха все повече страх от Султана. По-големите — Благой и Кирил — не й се даваха да ги удари и не я слушаха. Тя се опита един-два пъти да ги догони, но те бягаха далеко с младите си нозе и се присмиваха на баба си. Каквото правеха по-големите, правеха го и по-малките, дори и Царева, нейната съименница, надуваше устни срещу нея:
— У, лоша баба!
Тя не искаше да се оплаква на Кочо от децата му, да ги клевети — да смразява бащата с децата му, — но сама не можеше да се справи с тях и страдаше от своето безсилие. Още повече се огорчаваше тя от нехайството на Раца, майка им. Тя едва ще подвикне на повилнелите деца с половин уста:
— Брей! Защо сърдите баба си… ей сега ще ви набия!
И не пропускаше напоследък да се обърне и към нея, към старата:
— Деца са, майко… ти пък немой толкова с них… Държеше страната на децата си. А още чакаше от ръцете на свекърва си всяка помощ, че беше хлабав човек и все бременна — с малко дете на гърдите си.
Ния и съвсем се отскубна от ръцете на старата жена, макар Султана да не пропускаше случай да я дръпне наново към своето малко стадо. Ния не се боеше от свекърва си и не й се поддаваше. Когато беше за всекидневните нужди в къщата, за всекидневната работа, тя слушаше старата жена, изпълняваше послушно наредбите й, гледаше и да ги изпреварва. Ала когато свекървата се опитваше да влезе в нейния личен живот — Ния не се обръщаше и да я погледне. Никога не каза тя на свекърва си лоша, тежка дума, дори и след като се нахвърли първа старата срещу нея, но издигна около себе си стена, която Султана не можеше да премине. Те живееха под един покрив, старата беше майка, свекърва, и Ния не забрави това, но когато трябваше да се срещнат тъй, една срещу друга, за добро или зло — снахата минаваше край старата жена сдържана, спокойна, студена.
— Нема вода ни капка — ще рече Султана, без да се обръща към никого.
И ако не е там Неда или някое от по-големите деца да ги накара да изтичат на чешмата в двора, Ния веднага ще вземе гюма, сама да донесе.
Ще се върне Султана от църква в неделя сутрин: — Добрутро. На помощ да ни е света Неделя.
— Добрутро — отговаряше Ния срамно, прилично. — На помощ да ни е.
Но избягваше да нарече свекърва си „майко“.
— Пак ли в чаршията1 — не пропускаше да каже Султана н все с укор. Или: — Пак ли при учителката…
Ния излизаше със спокойно лице, като да не бе чула нищо.
Не се впускаше вече в разправии и спорове и Султана; не беше прилично, а винаги беше по-лошо да се разваля приличието в къщата. Само еднаж избухна тя, изля всичкия си яд и на няколко пъти после едвам се сдържа, но то беше от преголяма мъка. Щом не можеше да се скара като майка, когато беше нужно и редно, а можеше да очаква да й се отвърне — по-харно да си мълчи. В недоволството й от Ния, в гнева й към нея имаше и много скръб. Би желала да бъде иначе животът й с по-младата снаха, съвсем по-иначе… Раца… какъв човек беше Раца — като лицето й някак, замазано, без вежди. По-друг човек беше Ния. Ама ето… И тая скръб в гнева й срещу Ния бе започнала да го разяжда, да го смекчава. Старееше все повече Глаушева.
Най-голямата нейна грижа и мъка си оставаше Лазар. Промени се той много от някое време насам, поизтъня лицето му, погледът му натежа, по двете слепоочия рано се появиха посребрени коси, сгъстиха се, та широкото, изпъкнало чело се отвори още по-широко. Едва що бе навършил тридесет и шест години, а изглеждаше по-стар. Промени се той към всички — изстина, затвори се, углъби се в себе си. Той беше от малък още премного съсредоточен в себе си, но винаги ще те срещне с приветлив поглед, ще те чуе, ще се посмее на шегата ти и сам ще се пошегува. Сега и жена си недочуваше понякога що му говори. Те, двете жени — Султана и Ния, — го обичаха всяка по своему, но и двете сега еднакво си обясняваха причината за промяната в него: не беше той щастлив в живота си, не беше доволен от живота си. Ния обвиняваше себе си за тоя му живот, също и Султана в своята майчинска ревност шушнеше и въздишаше:
— Изгоре чедото ми с тая жена…
А в мислите си Лазар беше много далеко от техните предположения, бе се отдалечил и от самите тях, макар и двете да си стояха всяка на своето си място в сърцето му, отдалечил се бе той и от другите свои люде. Като някога, преди десет и повече години, сега Лазар мислеше за… всички. Пред него и съвсем близу до него бе многоликият образ на народа, пред него беше родината; тия две върховни мисли, тия два живи образа, които той носи в своето съзнание, в кръвта си и са в него като целината на тялото му, и са жива част от душата му; родът — от първия срещнат на улицата в родното градче твой брат по общи мисли, общ език, общи копнения и стремления, до милионите твои братя като него, кои ти не си виждал, но с които си слят в една общност, жива и вечна; родината — от малкия двор, в който си израснал, от родния хоризонт, през всички ония поля и планини които не си и виждал и може би никога няма да видиш, но където живеят твоите братя и ти са мили като родно огнище. Лазар Глаушев не познаваше много люде из Преспа, не бе ходил по-далеко от Охрид, от Битоля и то за една неделя до Солун, ала неговата мисъл бродеше чак до Дунава, до Цариград. И виждаше в мечтите си само това, което бе чувал, бе чел, което бе узнал по един или друг начин за тая широка земя, за людете й. Но не беше тъкмо това и само това, което го привличаше с такава сила към тая земя, към людете й, а ми повече го привързваше към нея съзнанието му, чувството му, че тя е обща родина на всички тия люде, милиони негови братя. Той беше във всичко заедно с тях, както; своите съграждани, с техните общи копнежи и стремления, с това, което беше обща воля, което беше правда за всички — великата народна правда. Това, което желаеха преспанци, към което се стремяха за общо добро, желаеха стремяха се към него и милиони други техни братя, бедата срещу фанариотите беше обща победа. Борба, в която и след това обхвана целият народ, е обща така Ще бъде обща и борбата срещу нея, ще бъде обща и победата над нея. Лазар Глаушев чувствуваше как и сегашните му сили растяха с общите сили на милионите негови братя.
Дребни бяха домашните грижи, личните болки и несполуки. Той обичаше Ния, както винаги бе я обичал, обичаше майка си, всичките си домашни люде, както беше ги обичал, но сега той мислеше за всички, за целия народ, за неволята му, за неговата борба и домашните грижи ставаха по-малки, по-прости. Той махна ръка от големи печалби в работата си, със същата леснина реши да направи нова къща на Ния. Пак тъй, с леко сърце, пристъпи и към майка си, като стана време. Повика я той един неделен следобед в нейната стая, затвориха се сами там. Лазар обхвана с ръка тесните й, отпуснати вече рамена, но не за да я прикотка и замае, а със същата негова синовна обич. Той й каза с равен, спокоен глас:
— Майчице, ние ще си поговориме с тебе сега умната. Така сме си говорили ние с тебе секогаш.
В гласа му имаше може би и малко твърдост, но то идеше пак от добра воля — да хванат място думите му, да усетя добре старата му майка тяхното значение. Тя, не отвърна и той продължи:
— Аз ще правя къща това лето. — Старата потрепера и се полюшна, но той я попритисна към себе си нежно: — Чакай, не се тревожи. Ти виждаш, тука не може да се живей повеке така. Теснотия, дребни деца. За сички ни ще бъде по-харно да се поосвободим. Дал ми господ некоя пара и защо да се мъчиме повеке. И Кочо ще се радва.
— Тебе не ти е за Кочо — рече отеднаж Султана, но стоеше така, в ръката му, а Лазар очакваше, че тя
