ще избухне, ще се развика, ще се отстрани от прегръдката му.
— Нема да те лъжа — отвърна той. — Не ми е само за Кочо, но като мисля за себе си, за жена си, майко, мисля и за сички вас. Кочо ще остане да живей тук с децата си, а вие, и ти, и татко, и Неда, ще живейме в новата къща. Ще има место за сички там.
— Ти така велиш, а жена ти може и тя да рече така, има нема да е от сърце, знам аз.
— И аз знам майчице: от сърце ще бъде. Тя още не се отдръпваше от него, но Лазар усещаше как рамената й стават още по-тесни под ръката му, по-отпуснати; старата жена сякаш намаляваше, топеше се от тежестта на неговата ръка. Жално му беше за нея, но се радваше, че тя не се противи. И продължи:
Ще си наредим хубаво новата къща. Ти ще си вземеш оттук само което ти е по сърце, но повекето стари работи ще ги оставим на Кочо, че е голема челядта му. А вие с Ния като се развъртите, каквито сте и двете припряни в работата, за две-три години ще напълните новата къща. Аз нема да жаля парите. Ткайте, шийте, а сега чаршията се намират много неща за къщна уредба.
Той издърпа предпазливо ръката си. Стори му се… беше много тежка за поизгърбените плещи на старата му майка, макар да бе протегнал за милувка ръката Сега и гласът й бе се променил, отслабнал. Тя рече:
— Е, синко… виждам аз, ти ще се делиш от мен, А не мога да те спра. Да мога, нема да те оставя да откъснеш от сърцето ми. Ти и като беше малък, се не можех да те ударя. Що бой е ял брат ти Кочо! Пък и другите. Е, върви, върви. Остарех аз веке, никому не съм нужна.
— Майко…
Тя не го слушаше и седеше все тъй неподвижна, свити нозе, върху колената й лежаха малките, сухи ръце и те някак безпомощно неподвижни. Отслабваше все повече гласът й:
— Е, върви, върви. С тебе аз нема да дойда, ние със стария, с татко ти, тука ще си останем. Ние тука ще умрем. Ама това ще ти кажа: каквото ми направи Катерина, сега и ти ми го правиш. С нож право в сърцето ми. Не ми е крива чуждата щерка, жена ти. Сега ти, заби нож, право в сърцето…
— Виж що говориш, майко. Грехота е, майчице — харно помисли. Ние сички се мъчим в тая теснотия и аз не искам да се отделя от тебе. Казах ти: ще дойдете вие с татко в новата къща.
— Това знам аз, синко: като земе да се дели челяд, тя веке се разтуря. А пък аз своето огнище да оставя. Да излеза оттука и да отида на друго ще — чужда ще бъда веке и тука, и там, на новото огнище. Тука ще седне снаха ти, а там ще седне жена ти.
— Не искаш да ме разбереш, майко. Моето огнище ще бъде и твое.
— Ти не разбираш, ако си толкова умен и учен искам да ви запазя сички заедно, както досега съм ви запазила. Ти теглиш на своя страна, утре и брат ти ще задърпа на своя страна. Ама не мога веке да ви спра, не мога… — поклати тя глава и дълго не спря, унесена подир мислите си.
— Ти помисли, майчице, и сама ще видиш, че така ще бъде за сички ни по-харно. Аз така съм решил и нема да се откажа.
Тя нищо не отвърна, не каза нищо повече и той. Като стана да си върви и на излизане от стаята, Лазар чу как тя изхлипа и подсмъркна. Ех, нека си поплаче пък малко старата майчица…
Лазар като че ли все гледаше да избягва грижите около строежа на новата къща. Каза на жена си:
— Е, почваме, щом учителката разпусне децата. Кажи сега да видя каква къща искаш. Ти се си мислила…
Ния — и тя, виждаше се, че се радва на новата къща, но не с пълно сърце, като че ли много късно идеше тая радост, като че ли сърцето й беше преситено от всяко нещо и не можеше нищо да я съблазни, да я привлече. Тъгата й за рожба надви, потисна всички други чувства у нея. Сега тя си мислеше: „Нова къща, а ние с Лазара вътре сами като кукувици…“ Ала все пак тя се радваше — толкова дълго бе мечтала за тая къща и сегашният живот заедно с всички Глаушевци бе й дотегнал много. Щом и старата не иска да дойде в новата къща, Ния ще живее там по-свободно и нашироко, ще бъде поне сама с мъката си. И тя отговори на мъжа си:
— Мислила съм, Лазе! Нели знайш откога още ние тая къща… Виждала съм аз в Битоля хубави къщи. Такава искам, ама — гласът й затрепера — нашата нека бъде по-малка, нели сме сами…
Той погали бледата й буза — не пропускаше случай да я утеши, да я обнадежди в нейната непрестанна скръб — и рече някак троснато:
— Защо? Нека ни бъде широко. Пък още не се знай дали ще останем се тъй сами. Ще направя аз къща на два ката, с камен и печени тухли. Ами и улицата да се разхубави най-сетне! Да остане и след нас тая къща. Кажи сега ти що искаш, ти как мислиш.
Отдавна не беше се появявала руменина по бузите на Ния, та сега като да падна по лицето й далечна светлина, като утринна алена заря.
— Искам — рече тя — широки стаи, с големи прозорци и високи тавани. Цел живот съм живеяла под ниски почернели тавани и мрачина; стрехата не пуща слънцето в стаята, стои то вън, а вътре студеней и зиме, и лете… Ама ти знайш по-харно — додаде тя бързо, негли се уплаши от своя блян за нова къща. — Пък попитай и майсторите.
Лазар отиде при най-добрия майстор в Преспа. И пак тъй — като че ли все искаше другиму да остави грижата за новата къща.
— Да ми направиш къща, майстор Дуко.
— Да ти направя, Лазаре — побутна едва-едва с опакото на ръката си майсторът редките си щръкнали мустаки.
— Аз ще ти кажа що искам, а по-нататък — твоя работа.
— Така искам и аз. Да не ми се пречка много стопанинът. Майсторът съм аз. Има некои, нищо не знаят, а душата ще ти извадят. Ти кажи, Лазаре, що искаш и остави на мене — сложи майстор Дуко на хлътналите си гърди едра ръка с дълги, възлести пръсти; иначе той беше дребен човек, превит едва ли не надве, с дълъг врат и ръбест гръклян, който играеше нагоре-надолу по жилестата гуша; лицето му беше също дребно — само нос и очи, — а челото му, под бутнатия на тила фес, широко, упорито.
— На два ката, майстор Дуко.
— На два ката. Долу — камен.
— Камен. Широки стаи, с големи прозорци, високи тавани. Слънце и топлина да влиза от сички страни. И ще я украсиш. В Битоля съм виждал аз такива къщи.
— Знам що искаш ти, Лазаре. Остави на мене. Къде ти е местото?
— Къщата на жена ми, нели знайш.
— А старата къща, Аврамовата… нея какво?
— Ще я съборим.
— Е, харно. Много харно! Сгодно место за къща. И чешма има.
— Колко ще ми чини, майстор Дуко, такава къща? Майсторът помълча малко, после рече:
— До четиристотин лири. Не повеке.
Лазар извади от пазвата си малка, зелена кесия, издута и тежка.
— Тука са сто лири, майстор Дуко. Купувай каквото ти е нужно. Като ги свършиш тия пари, искай други.
Ще почнем, щом разпуснат децата. Нели е училище там.
— Драго ми е да работя с човек като тебе, Лазаре… Ама и ти нема да се оплачеш от мене.
И майсторът едва сега взе малката тежка кесия.
Лазар имаше още една грижа с новата къща. На другата сутрин, на излизане за чаршията, той се отби в двора на женското училище. Изтича да го посрещне Траяна Костадиница. Тихо беше в широкия двор, само чешмата шуртеше в каменното корито, но откъм къщата насреща, и на горния, и на долния кат, се дочуваше детска врява, която ту стихваше, ту избухваше по-шумно. Руменова работеше там с ученичките си — цялата къща беше пълна, заети бяха сега и долу две стаи, ниски и мрачни, засенчени от широкия чардак.
— Тука ли е Костадин? — попита Лазар. — Искам да говоря с него.
Показа се в трема под чардака Костадин. Пак наметнат със селския си кожух, а след него наизскачаха от мрачината в стаята три още дребни деца, момиче и две момчета, с блеснали от любопитство големи, ясносини очи, като очите на Костадина, баща им.
— Кхекхе… — изкашля се глухо Костадин. — Повели, бачо Лазаре…
Лазар погледна Траяна, погледна Костадина и каза:
