чешмата се плискаше широка струя вода, сребристо проблясваше в светлината на гаснещия пролетен ден. Васил Брашнаров се запъти към градината с бързи, леки стъпки. Руменова го последва.
В дъното на голямата, занемарена градина, обрасла с бурени и храсталаци, момчето бе построило здрава колибка — виждаха се разкривени пирони, чукани с камък — и вътре в нея криеше два гълъба. То отвори вратичката на колибката, бръкна вътре до рамото си чак, извади единия от гълъбите — със синкавозеленикави петна по гърдите му, а главата му, с червени очи, и цЯлата му шия бяха бели, като да се спускаше бяло покривало и чак отпред по издутата му гушка. Момчето мушна мълчаливо гълъба в ръцете на снаха си, също приклекнала там, и бръкна за другия гълъб. Той пък беше съвсем бял. Кротки бяха птиците, свикнали бяха да стоят в ръцете му.
— Те сигурно бяха заспали вече — каза Руменова.
— Исках да ти ги покажа — чу тя за пръв път гласа на момчето, тъничък, тих, но изеднаж се пречупи, прозвуча дрезгав и остър. То продължи: — Тука ги крия, майка не ми дава да държа гълъби.
— Не е ли опасно тук за тях. Някоя котка или друго някое животно…
— Охо! Колибата е здрава. Аз я направих. Хайде да ги оставим да спят… Утре пак ще дойдем да ги видим.
То прибра гълъбите един след друг, грижливо затвори малката вратичка на колибата. Сетне се запъти към къщи, забързано, съсредоточено, като че ли вършеше важна работа.
— Почакай… — подвикна след него Руменова. — Нека постоим тук.
Малкият се обърна изненадан:
— Ти нели рече да ти покажа къщата!
— Е, хайде.
Насреща се издигаше къщата като крепост — с високи стени и редици прозорци на двата ката, предната част на горния кат беше издута в широк еркер от единия до другия й край, също и над двукрилата входна врата. Те влязоха в мрачния трем. Вдясно беше затворената врата на дневната стая, дето бяха сега другите трима членове на семейството, до нея имаше друга затворена врата, насреща беше голямата готварница с широко огнище, а оттам се влизаше в зимника, на седем стъпала в земята. Тъмен и тайнствен беше зимникът, едва проникваше светлина в него през три високи прозорчета, обковани с дебели железа. В него имаше много тъмни г ъгли и потулени места, между големите бъчви, между редиците по-малки бурета, каци, делви, хамбари за брашно, нощви, и там се криеше Васил, когато по-старият му брат искаше да го бие. Но Васил друг път ще покаже на снаха си тъмния, страшен зимник с всичките му затулени ъгли и скривалища, друг път ще послушат те двамата с присвито сърце какви загадъчни звуци и шумове се чуваха тук и посред бял ден, а нощем сигурно се събираха вампири и сенища. Сега вратата вдясно може изеднаж да се отвори и може майка му да ги повика да се върнат в общата стая — и Васил изтича с тихи стъпки нагоре по стълбата, постлана с дебела, мека пътека. Горе ги пресрещна прислужницата — мършава, дребна жена, — ухили се тя раболепно срещу Руменова с почернели, гнили зъби, погали с грапавите си пръсти копринения ръкав на младата си господарка:
— Добре дошла, майчице… Аз тука работя веке пет години…
Васил махна с ръка към нея начумерен — да не се докосва тя до снаха му:
— Върви долу в мутвака, да ти даде майка да вечеряш, па да си вървиш! — Момчето ревниво подръпна снаха си и додаде, негли да я успокои: — Тя не спи тука нощем.
Тук се отваряше широко преддверие с голи, синкави стени, постлано с поизтъркан прилепски килим, та се провиждаше и основата, но шарките му бяха все още ярки и свежи. От двете страни на преддверието се виждаха по три плътно затворени врати, нашарени на неголеми ромбове с тънки, прекарани на струг летвички; вратите не бяха боядисани, но бяха търкани със счукана керемида и светеха от чистота, лимоненожълти. Момчето отмина бързо първата врата и се спря пред втората, натисна с палец желязното мандалце и я бутна; полъхна отвътре на застоял въздух и мухъл. Преди да влязат в стаята, Руменова се озърна и попита:
— Защо не почваме от първата стая?
— Там — рече смутено Васил, — там… спи бате. Младата жена се загледа в миг в съседната врата — там беше нейната нова спалня, общата спалня, там беше брачното й легло… Рамената й потрепераха като от внезапно пронизал я студ и тя влезе бързо след момчето в отворената врата, не пожела нито да надзърне дори в новата си спалня. Стаята, в която влязоха, беше почти тъмна, четирите й прозорци — от единия до другия край на външната стена — бяха засенени с двойни завеси — бели, с везби и тантели по краищата, и върху тях тъмни, от тъмнозелено кадифе, което се спускаше на широка дървена рамка почти от тавана. Между варосаните ъгли горе се тъмнееше невисок шестоъгълен дървен таван, нашарен също с рендосани летвички, които излизаха като лъчи от един изпъкнал дървен кръг в центъра му. По стените от двете страни бяха нарисувани два гигантски пауна с разперени опашки, шарките им едвам светлееха в полумрака, птиците гледаха от двете страни с ококорени, човешки очи. Под прозорците насреща се протягаше миндер с възглавници, край двете стени бяха наредени правени пак на струг тежки дървени столове, подът беше покрит от край до край с килим, а в средата на стаята беше сложена неголяма ниска маса, покрита до пода чак с тежка копринена покривка на разноцветни квадрати. Но виждаше се, в тази стая кой знай откога не бе влизал жив човек. Висяха там тежките завеси и препречваха дневната светлина, ширеше се празен мекият миндер, по дървените столове бе полепнал прах, почти невидими тлееха в мрака шарките на килима, загаснала бе лъскавината на коприната по тежката покривка върху масата — всичко тук, изоставено и безполезно, гниеше неусетно, разяждаше го прахът и застоялият въздух, само двата пауна се пулеха от стените с човежките си очи, та мъртвилото в стаята изглеждаше още п о-п ечал но.
— Влиза ли някой тук? — попита тихо младата жена.
— Кой ще влиза… Никой! — отвърна също тъй тихо момчето.
И те побързаха да излязат. Васил натисна мандалцето на съседната врата. И тук беше същото: студен мрак, тежки завеси на прозорците, миндер, килим, копринени покривки; същото беше и в другите стаи, само в гостната — още по-богато наредена — миришеше на тютюнев дим и на дъвка, столовете бяха поразмърдани, миндерът и възглавниците по него поизмачкани, като че ли сватбарите едва що бяха си отишли. Младата жена приседна на един стол до вратата, която бяха оставили полуотворена, сякаш се бояха да останат сами в затворена стая. Момчето погледна снаха си изпод вежди. Седеше тя там в сватбената си рокля сред цял куп дипли и гънки от бяла коприна, а мислите й като че ли бяха останали оттатък, зад редицата плътно затворени врати, в богато наредените, но пусти, мрачни одаи.
— Майка е битолчанка — чу Руменова гласа на младия си другар и се сепна. Кой можеше да познае къде ще се насочат мислите на едно момче като него, но тя долови във внезапно прегракналия му глас желание да обясни нещо, да оправдае нещо. И Васил продължи след късо мълчание: — Тя има двама братя в Битоля. Те са гърци! — дигна към нея момчето широко отворени очи и някак уплашени, тъжни.
— А тя… майка?
— Тя… тя е като нас. — То като че ли искаше да избегне друг подобен въпрос и продължи бързо, задъхано: — Циганката идва секи ден и майка ходи се по нея. Като дойде Великден — сичко свалят и изваждат вън, после пак го нареждат.
Как бе дошла тя в тая къща! Но… да не мисли, да не мисли за това още в първия ден! После, утре. А чувствуваше как се набираше в душата й огромна тежест. После, утре!… Й тя попита неочаквано високо:
— Какво правиш ти тук!
— Нищо.
— Не играеш ли, не скачаш, не викаш ли като другите момчета?
— Играя. Долу, в градината. Майка се вика по мене.
— А ходиш ли на училище?
— Да. Уча при даскал Райко. Тая година ще ми даде свидетелство.
— А после? Има и други училища, по-големи от преспанското.
— Учителят ни разказва за Русия.
Руменова бързо улови с две ръце малката му ръка:
— Да! Русия… Ти не знаеш, че аз съм учила там пет години.
Момчето срамежливо издърпа ръката си от ръцете й, но после приседна доверчиво на стола до нея:
