пръснати доста нагъсто около седемдесет села и чифлици. Те се виждаха от двете страни на пътя, по-близу и по-далеко, малки купчинки от ниски кирпичени къщи и колиби със сламени покриви. Малки бяха селата тук, имаше и с по десетинапетнайсет къщи, но всички имаха хубави имена — звучни, пълни със смисъл или пък подсещаха за някакво далечно събитие. Повечето от тия села и голямата част от полето бяха собственост на преспански и битолски бейове и агалари. Селяните бяха все поробен християнски народ и само нататък, в подножието на железнишките планини имаше две турски села — Бегово и Раздел.
Глаушев насочи коня по пътя за Гранче — родното село на баща си. Имаше там свои люде и мислеше оттам да започне обиколката си. Слънцето бе се надвесило вече ниско над Железник, когато пътниците наближиха Гранче. Лазар се поизвърна към младия момък, изгледа го, както бе седнал до него. Тръпко бе стиснал ръце между колената си и се взираше с жадни очи в селото насреща. Пременил се бе той в градската си „алафранга“ руба от дебел кафяв шаяк. От някогашното му селско облекло бе останала само дебелата платнена кошуля, закопчана високо на гушата му с едно бяло, стъклено копче: виждаше се изпод разгърдената му жилетка и някогашният червен, вълнен пояс. Накривил бе алено фесче с пискюл, провесил бе вече доста гъсти, черни мустаки, брадата му беше гладко обръсната. Но и цялото му лице бе придобило жив, ведър израз, тъмните му очи гледаха през едва присвитите тесни клепки съсредоточено и хитро. Глаушев го побутна с лакът, посочи с глава селото:
— Ще те познаят ли сега тука?
Тръпко се усмихна сякаш първо на себе си, после обърна лице към Лазара:
— То се знай. Ще ме познаят сички. Хе! Къде ще се скриеш от них…
— Ами агите ще те познаят ли? Кехаите, полякът.
— За них не знам. Те са по-будали.
— Ами ако поискат да те задържат пак в село?
— Охо! — махна нехайно с ръка Тръпко. — Нема да ме задържат.
— Ти позасълни се, докато свърша аз работа в Гранче.
— Ами как ще ме задържат… Да не съм аз вол от обора им. Беше то, бачо Лазаре! Пък ако рече некой да ме задържи, ръката му ще прекърша…
Той погледна многозначително Лазара и току попипа пояса си. Лазар го изгледа пак — не ще се уплаши лесно това момче! Той показа с очи червения му пояс и рече, сякаш загрижен за неговата външност:
— Що си навил тоя пояс сега, посред лето! С тия Дрехи не се носи пояс.
— Е ако, бачо Лазаре… Да ми крепи кръста. — Той се усмихна хитро и току приподигна сакото си отДире: там, на кръста му, беше затъкната голяма кама — същата, която бе взел от турците в Глаушевия Двор. Усмивката отеднаж изчезна от лицето му, черните му вежди се сключиха в гневна гънка: — Как Ще тръгна с голи ръце!… Аз, бачо Лазаре, нема веке да преклоня глава пред турчин.
Лазар мълчаливо подръпна поводите на коня, който и сега вървеше със същия равномерен ход и клатеше едрата си глава. Лазар си мислеше за Вардарски: негови бяха тия дръзки думи на младия момък. Откакто бе дошъл в града, Тръпко Велев живееше в къщата на Аце Кутрев, под един покрив с Вардарски. И Лазар виждаше плодовете от това близко съседство — учителят бе разгорил бунтовен дух в младия човек. Но и той изпита някакво чувство на гордост от тия смели думи на Тръпко — не ще чуеш често такива думи от устата на селянин, на довчерашен селянин, който още носи на гърба си селска кошуля. Като чуеш едно или друго за селянин, сърцето ти ще се присвие от жалост, свикнал си да мислиш, че те се раждат само за мъка и никой не може да им помогне. Но Тръпко няма вече да преклони глава пред турчина! В пояса му — кама… Ето пак новата страница и може тя наистина да стои разтворена пред нас, учителю…
Те минаха с колата по пътя пред бейската кула. Тук някъде преди четиридесет години Стоян Глаушев бе удушил с ръцете си хръта на Махамуд бей. Спомняше си Лазар разказа на баща си, който и сега потреперваше от страх пред отдавна умрелия тогавашен господар на Гранче и пред неговия също отдавна умрял кехая Осман. Това беше друга една, печална страница, отдавна обърната и затворена. Стоян Глаушев, старият му баща, тогава е бил на същата възраст, на която беше Тръпко Велев. Някогашният покорен и уплашен роб сега носеше кама на кръста си. Да — наистина бяха се разтворили нови страници… Лазар обърна глава към бейската кула. На широко, равно място към горния й край се виждаше оживено гумно. Препускаха там четири коня, сваляха се снопи, трупаше се на големи купи прясна слама и купища ново жито. Селяните вършееха на Рюшди бей — сегашния господар, там бяха сигурно всички селски роднини на Лазар Глаушев, но никой не се решаваше да изтича да го посрещне или поне да викне от гумното, да му се обади. Все същата е селската неволя…
— Дий… — подръпна поводите Лазар и насочи коня към разградения двор на роднините си.
Разджавкаха се две млади кучета, наскачаха откъм ниската порутена сграда, а като влезе двуколката в двора — излая продрано и друго куче. Нататък, край оградата, играеха залисани няколко дребни деца и друг човек не се мяркаше наоколо. Насреща, към дъното на двора, се виждаше дълга, ниска постройка, измазана с кал, която бе изпопадала тук и там. Вратата й зееше разтворена, тъмнееха се там две малки прозорчета с изпочупени стъкла и грубо налепени с хартия, над цялата постройка тежеше широк, разкривен, гниещ сламен покрив. Това беше старата къща на Глаушевия род, едвам се крепеше тя на кирпичените си стени. Тук бе се родил преди шестдесет години Стоян Глаушев. Не се виждаше по двора ни дръвче, ни цвете, ни тревичка, пуст и беден изглеждаше тоя дом, само към най-отдалечения ъгъл на двора бе се изгърбила хралупата на ниска, стара върба, провесила рано оголели клонки, та с нея изгледът беше още по-тъжен и неприветлив. Преди да спре двуколката пред вратата на къщата, оттам излезе млада селянка, вгледа се уплашена в двамата граждани и току нададе вик:
— Майкоо!
После се спусна бързо, наведе се, взе мълчаливо ръката на Лазара, който бе слязъл от колата, целуна я, допря я до челото си, целуна я пак и едва след това рече:
— Добре дошли!
Тя стоеше боса в праха, но беше в тежка везана селска руба — дълга кошуля от дебело домашно платно, с широки ръкави, върху нея клашник, препасан с дълъг черен пояс, и отпред — с шарена вълнена престилка. Но това облекло, по което някога са трептели ярки везби и шарки и което се шие и вези по цели години, сега беше захабено, протрито и кръпка до кръпка — първа бе го облякла бабата на младата жена, след нея бе го носила през целия си живот майка й, а сега го носеше тя и може би до края на живота си. Носеше го тя и зиме, и лете, с него спеше — и сега, през август, с тоя клашник и вълнен пояс, сваляше го едва по няколко пъти в годината, да го изпере набързо, доколкото можеше да намери време за себе си, от непрестанен черен труд над земята и в къщи; така живееше тя, така бяха живели и баба й, и майка й, така живееха всички селски жени, всички селски люде. Но още нейната майка бе успяла да изткае платно за нова риза — дебело, здраво като кожа, да изтрае десетки години; кой знай как бе намерила време през деня, през нощта, изткала го, избелила го на реката. Сега младата селянка си везеше нова кошуля и кой знай как намираше време през деня, през нощта. Бод след бод изникваха шарки по пазвите, по ръкавите — червени, зелени, жълти, модри, черни, една в друга, една през друга в сложна плетеница, трептят от хубост, говорят като писмена, разказват за млади очи, които са се радвали над тях, но още повече са плакали над тях. Младата жена ще вези новата кошуля може би през целия си живот, може би няма да успее да я облече до края на живота си ни един път, но тя ще я остави на щерка си или на снаха си. Сега тя дебне да открадне и един миг време, за да бодне поне един или два пъти с иглата, а зимно време, когато, намалее полската работа, тя сяда на купището, заравя нозе в топлия тор и вези новата кошуля. Очите й се радват на хубавите шарки, следи как оживяват от иглата й една след друга и тя забравя всичко друго. На торището са насядали и други жени, и те с нозе дълбоко в тора, везят или шият, или плетат дебели вълнени чорапи, или пък дълги до тридесет аршина пояси. Някоя от по-старите жени разказва тъжна история за безкрайни човешки мъки и върху новата риза капват сълзи; после по-младите от жените подхващат песен, но тя е жална, като плач, и в нея за човешки мъки се пее — Върху кошулята отново капват сълзи. Ала човешкото сърце ще изтрае цял живот в скръб и някоя от жените, която е с по-бодър дух, ще изрече шега, ще разкаже за Хитър Петър или за глупавия Пейо, за попа, който ръсел с леща, и над бунището отеднаж ще екне дружен смях, над новата кошуля се привеждат засмени очи…
На вратата се показа стара селянка — и тя също в Такава руба:
— У, у… гости ни дошли…
— Позна ли ме, бабо Яно?…
Старата селянка дигна ръка над очите си:
