се отдръпна.
— Сърдиш ли ми се, Ния?
Тя нищо не отговори, а и той нищо повече не я попита.
Забеляза Ния, че свекърва й поомекна малко спрямо нея. Умря по това време пак детенце на Кочовица — внесе скръб в къщата, но не беше само това. Поуспокои се изглежда, старата жена, не се боеше толкова, че Ния отдели от нея любимия й син. Така си мислеше Ния. Лазар бе успокоил майка си, казал й бе, че няма да строи нова, своя къща. Имаха си те, майката и любимият син, свой отделен живот, отделна своя връзка и Ния се почувствува сама срещу тях двамата. Тя почувствува голяма тъга, че Лазар бе я изоставил, па макар и зарад майка си. И отеднаж й стана ясно, че той не всякога във всичко бе вървял заедно с нея. Той не беше с нея, не беше до нея в най-голямата й мъка — в мъката й за рожба Сега виждаше Ния, че той бе стоял все някъде по-настрана, като че ли това беше само нейна мъка, само нейна отделна грижа. Ами тя искаше да има рожба не само за себе си, а може би и повече заради него, да не остане той като сухо дърво, и нали те двамата ще я родят! И може би тъкмо неговото сърце е безплодно, щом не гори като нея? но то в тая голяма мъка… И като че ли само свекърът я жалеше повече от всички други в тоя неин дом, повече и от Лазара в тия нейни тежки дни на голямо огорчение, на голяма скръб.
— Ти, чедо — рече й Стоян, — да не си нещо болна?
— Не съм болна, татко. Нищо ми нема.
— Ами защо така… Кой знай от кое време не съм те чул да се засмейш, да се позакачиш с децата, както по-рано.
И колкото имаше съжаление в думите му, още повече имаше в очите му. Той не се досещаше да разпита повече да се загледа по-внимателно около себе си и някак сам със сърцето си долавяше нейната мъка. Така, близу до истината, която оставаше недостатъчно ясна за него, той се огледа да не го чуе друг някой, да не го чуе Султана, каза на по-младата си снаха:
— От некое време не е никак весело в нашата къща, чедо. И никогаш не е било много весело. Мене ми се иска понекогаш и да се посмея, и да попея, ама се нещо ме спира, се с половина сърце… Аз и на господа като се моля, с нажалено сърце се моля. Кой знай защо така. Тя, Султана, свекърва ти, повеке знай, ама не смея да я попитам.
И само като ме погледне, страх ме хваща. Тя се знай, нещо мисли и крои, за нещо се грижи. Така и по- рано: аз хабер още си немам, а очите й, виждам, режат като нож. И току се поболи некое от децата. Аз още хабер си немам, а тя веке го знай, забелязала го. Такава си е тя. Сичко вижда и не смееш да се отпуснеш пред нея, а как иначе ще се пошегуваш или ще попейш, ако не се отпусне сърцето ти. — И току се опита той да утеши снаха си: — — Ама така живеят сички люде, чедо, целият народ. Се в некакъв страх, се с нажалено сърце…
Не бяха много ясни мислите му, той говореше за нея, за себе си, за свекърва й, та и за всички люде и, види се, не бяха дошли едва сега тия мисли в ума му, но в тях имаше топло съчувствие, обич и тъга като нейната, и колкото искаше нея да утеши, толкова и сам искаше да се оплаче — да се оплаче най-напред от Султана, която стоеше като съдия пред него, вечно загрижена за нещо, вечно тревожна и недоволна, вечно бдяща и строга, войнствуваща. Той пък все гледаше да се отпусне — и в скръб, и в радост, да потъне до самото дъно, — ала все нещо му пречеше през целия му живот да освободи сърцето си — Султана, децата му, всички люде с техния забъркан и тъжен живот. Те бяха сами в двора. Ния слушаше стария човек с благодарност, но не искаше и нито помисли да му се оплаче на свой ред от Султана, от Лазара. Не искаше да сподели тя с никого своята горест, разочарованията си, щом не можеше вече да ги сподели с най- близкия си човек, с Лазара. Най-малко би желала да ги сподели с тоя старец, който в своята откровеност не знаеше кое трябва да се премълчи, който нито познаваше, нито пък признаваше сложната и толкова несигурна, толкова изкусна и лъжлива постройка на общоприетите отношения и обноски между людете. Не потръгна разговорът между тях двамата, далеко бяха те един от друг. Старият човек мълчаливо се обърна и се отдалечи накъм плевнята.
Ния остана сама в двора. Беше привечер, насреща се тъмнееха неприветливо разкривените прозорци на старата къща и Ния се огледа да си намери някаква работа из двора или в градината. Откъм улицата се чуха стъпки, тя се обърна да погледне нататък и тъкмо в мига пред отворената порта мина Таки Брашнаров. Понечи да я поздрави, но Ния бързо отклони погледа си. Напоследък за втори път й се случваше да го види по тяхната улица — къде ли ходи насам? Тя влезе в градината да полее цветята, посадила бе там старата Глаушица и няколко лехи със зеленчук. Слънцето бе залязло и в прозрачния предвечерен здрач пъстрите китки ярко блестяха, една до друга в зелените лехи. Водата шуртеше между разперилите се листа и стръкове, от зажаднялата земя се надигна свеж, влажен мирис, полъхнаха на Ветреца от разлюлелите се цветя всякакви благоухания. Вдишваше с разтворени ноздри свежия, благоуханен въздух и натъженото й сърце започна да бие по-бодро, по-радостно.
Неочаквано иззад ниската кирпичена стена, която ограждаше съседната градина, се показа руса главица! Ния чу сподавен детски глас:
— Тетко Нийо…
Беше Любето, по-малката щерка на съседката Василица. Девойчето гледаше Ния с изблещени, светнали очи, цялото й личице изглеждаше уплашено.
— Що има, Любе?
— Мама рече — продължи девойчето със същия задавен и някак тайнствен глас, — мама рече да дойдеш за малко у нас. Вика те мама, болна е.
— Болна ли?… Ще дойда, Любе. След малко ще дойда.
Ния се учуди, че Василица викаше тъкмо нея сега, но ще отиде, разбира се, щом е болна съседката. Макар да бяха стари съседи, Глаушевци не дружаха много с Василица и рядко се случваше да си разменят по някоя дума през ниската кирпичена стена.
— Не ми требва мене тя — бе казала еднаж старата Глаушица. — Нечиста жена е тя, Василица, и такава една никаква… Може би за това момичето й викаше тъкмо Ния Тя се боеше, изглежда да не би да узнае за това старата Глаушица. Като чу отговора й, то я гледа още един миг със същите изблещени очи, после се скри зад стената.
Ния се поприбра набързо и излезе на улицата. Играеха там, край отсрещната стена, няколко по-дребни деца; не се виждаше никакъв друг човек по цялата улица. През една порта по-нагоре беше къщата на Василица. Ния влезе в малък двор, постлан с плочи, сетне отвори вратата на малка, ниска къща и се намери в тъмен трем, също постлан с плочи. Никой не излизаше да я посрещне — нали беше болна. В мрака се виждаха три врати — от всички страни по една — и Ния не знаеше къде да влезе.
— Василице! Къде си…
— Тука съм, Нийо, тука! Повели де, влез… — чу се гласът на Василица иззад една от вратите. Ния пристъпи и посегна да отвори, но вратата сама се отвори, показа се там Василица с превързана глава. Ниска, шишкава, с двойна гуша, тя се поклати на кривите си боси нозе, а превръзката на главата й беше натисната над очите й. — Ох, сестро, ще умра… Като ме зачукала една глава — нищо не виждам! Влез, влез. Ето и моят братучед току-що дойде…
Ния прекрачи прага и там се спря. Край стената в ъгъла но и някак зад вратата седеше Таки Брашнаров на нисък дървен стол, който едвам крепеше едрото му тяло. Щом я видя, Брашнаров бързо се изправи. В първия миг Ния помисли веднага да си излезе, но после се ядоса сама на себе си: защо? Защо ще бяга като дива? Погледът й се плъзна край едрия и хубав мъж, отправи се към прозорците насреща, три един до друг, и през тях се виждаше градината на Василица, по-нататък — познатата кирпичена стена, зад нея пък тяхната, Глаушевата градина. Да можеше. Ния сега да мине през тия прозорци, през тая ниска стена… Тя се обърна рязко към Василица:
— Що ме викаш? Що ти е?
— Умирам от глава… — проплака Василица и току стисна очи, дано да изстиска някоя сълза. — Рекох да те питам що да правя… Седни, седни, че и аз не мога да се Държа на нозете си… — и тя побутна Ния към един стол край вратата.
Ния пристъпи да седне и в тоя миг Таки Брашнаров продума с меден глас:
— Дадох й да помирише едно лекарство… купих го от преди години в Цариград. Веднага й олекна. Искате ли да го видите, госпожо?
И тя дигна към него учудени очи:
