— Султана впери в него очи, спря да плете:
— Мълчи ти тим! Знам аз: и вие с Раца искате да си живеете по-слободно.
— Майко, аз нищо не съм рекла… — повлече изтънко глас Раца.
— Не си рекла… — сопна се и на нея старата Глаушица, но изеднаж гласът й омекна и потрепера: — Знам аз… и вие с мъжа ти искате да се отървете от нас… Никой не ще старите люде.
— Не говори така, майко… — едва ли не проплака Раца.
Султана в миг се съвзе от временната си слабост, изкашля се сърдито и рече с остър, гневен глас:
— Тука ще седите сички. Тука, барем докато съм жива аз. Никого нема да пусна, тука е нашият дом!
— Не, майко — рече спокойно Лазар. — Да бъдем разумни. Като можем да си наредим по-харен живот, за сички по-харен, защо…
Но Султана не го изслуша докрай:
— Ама ти не разбираш ли? Не е тука до тесно и широко… Ами като излезете вие оттука, като излеземе и ние… къщата ни ще се разтури бре, ние людете ще се разтурим!
— Не, майко. Нема да се разтурим, ами ще си бъдем по-мили. Така сички се мъчим и ще почнем да се сърдиме, да се… караме, може и да се скараме.
— Ти нели си учен, знайш да говориш. Ама много пъти думите са едно, истината е друго. Аз веке рекох: нема да пусна никого да излезе оттука.
— Ще ме прокълнеш ли, майко, че искам да си направя нова къща?
— Нема да те прокълна. Ама ще легна там, на прага, пък ти да ме прегазиш.
Лазар посегна, обхвана я с ръка през тесните, отпуснати вече рамена:
— Ти ще легнеш там, майчице, ама аз ще те дигна на ръце и ще те отнеса в новата къща.
— Ха! Ха! — избухна отеднаж Стоян. — Хубаво ти рече Лазе!
— И ти ли бре! — понадигна се Султана, но после се отпусна, сякаш ръката на сина й я смазваше, и рече ядно, през стиснати зъби: — Сичките сте против мене!
— Не сме, не сме… — полюля, попритисна я галено към себе си Лазар.
Тя посегна мълком и свали ръката му от рамената си. Като отблъсваше в гнева си милувката на Лазара, тя се загледа в Ния, която през цялото време стоя наведена над работата си и само час по час заиграваше руменина по бузите й, по още моминската й шия. Тъкмо в тоя момент и Ния и я дигна очи към свекърва си и срещна погледа й — студен, пронизващ, пълен с омраза. Младата жена бързо се наведе отново над везбата си и не Султана, а тя се смути; засрами се от тоя поглед, та побърза да го избегне тя сякаш не бе го забелязала. И пак заигра руменина по младата й шия, по цялото й лице, дори влага изби по челото й. Никога досега свекървата не беше я поглеждала така, дори когато бе й се сърдила много, както бе при първото й излизане в чаршията. И в най-сърдити нейни думи досега Ния бе чувствувала майчински гняв и недоволство, а сега тя видя в погледа й омраза, която светеше студена, вледеняваща, прониза я като нож. Старата жена не я скри, не се досети да я скрие или не искаше да я скрие.
Глаушевци не говориха повече тая вечер за новата къща на Лазара и скоро станаха да си разотидат по стаите. Изрекоха се по няколко обикновени думи в суетнята преди лягане — има ли вода в бардучетата, кой ще заключи входната врата за през нощта, — а Стоян се опита да се пошегува, тежеше му, че се разделят така отчуждени за през нощта, но никой не подзе шегата му и скоро всеки се скри зад вратата си. Само Стоян остана вън, в общата стая, и се притъкми да се помоли пред иконостаса, прекръсти се няколко пъти, но не идеше молитва на езика му.
— Ай, господи… Ай, господи… — зовеше той своя бог с отпаднал глас и без сърце, нямо и студено беше сърцето му в своето огорчение.
— Хайде, стига… — подаде глава Султана от вратата на стаята им. Тя беше гологлава, свалила бе кърпата си, за да се превърже за през нощта, и се виждаха побелелите й коси, вече доста разредени на темето.
Стоян се прекръсти още два пъти, бързо едно след Друго, и влезе в стаята си още по-разтъжен, още по-огорчен. И с тия зли думи го посрещна Султана:
— Що си застанал да се кръстиш… Дяволът е влезъл веке в тая къща!
В другата стая насреща Кочо шепнеше на жена си, макар да нямаше кой да го чуе:
— … По-харно ще бъде тъй и за нас… Сами тука… Секи на свое бунище. Старите тука ще си остана то се знай… Те, Лазе и Ния, са по-други люде. Ние сме като них… Така по-харно и за них, и за нас, секи и во своя къща…
В малката стаичка Ния и Лазар мълчаливо се готвеха за спане. Ния не отвори уста ни да попита нещо ни да се оплаче. Лазар чувствуваше, че тежеше мъка на сърцето й или тя може би беше и сърдита на майка му, но не се впусна в разговор, за да не засилва собствената си мъка и грижа. Все пак, когато си легнаха вече и бяха угасили лампата, той каза в тъмното:
— Тя, майка, не е лош човек. Така разбира тя държи здраво на своето. Силна е тя и упорита, ама ние ще я укротим полека, полека…
Ния нищо не отговори. Тя още не беше премислила всичко, що бе чула и видяла тая вечер, не знаеше що да отговори, боеше се да не изрече излишни думи. Ама нейният Лазар и свекърва й бяха майка и син… Но чувствуваше тя как и в нейното сърце се надигаше някаква сила, някакво упорство, а може би също и омраза.
Султана Глаушева стана от леглото с пожълтяло лице и още повече се загуби лицето й, като се превърза тя с черната си кърпа и я придръпна над очите. Не бе спала цяла нощ. Унесе се в дрямка малко преди да стане, но като че ли за да се размъти още повече душата й. Уж заспа, пък всичко виждаше ясно пред очите си. Едва що затвори очи и — насреща Катето, умрялата й щерка, и Ръкавите на умрялата бяха запретнати догоре, като да се готвеше за пране, а ръцете й — до лактите в кръв:! висят надолу целите кървави.
— У, Кате! Що е тая кръв!
— Забрави ли… Ти ми го стори!
Катето я гледаше, без да мигне — такива ставаха: очите й винаги, когато се сърдеше за нещо; и се виждаше, че минутка след това очите й ще се засмеят дяволито — такава беше нейната сръдня. А сега се виждаше, че очите й няма да се засмеят. И лицето й беше по-друго — бледо, без кръв, мъртвешко; такова беше лицето й, когато я сложиха в ковчега за погребение, цялото побеляло, студено, а веждите й, миглите й — като залепени по него.
Докато гледаше Султана лицето и, със същата болка, както пред мъртвешкият ковчег тогава, изведнъж забеляза, че очите на Катето бяха изчезнали.
Бледото мъртвешко лице беше все тъй обърнато към нея, но без очи.
— У, Кате… Защо си без очи?
— Ти ми ги извади! Забрави ли?
Заплака Султана, но като че ли не тя, а самото й сърце плачеше:
— Нели съм ти майка, Кате… Нели съм ти майка!…
Катето изеднаж изчезна. Султана тръгна да я търси и ТОКУ хлътна в някаква дълбочина, стресна се и се събуди. По тялото си усети студена влага. Изправи се в леглото, развърза кърпата си и пак се превърза. Беше още тъмно, но тя усещаше, че бе се събудила пак навреме. До нея там Стоян тихо похъркваше в тъмнината. Султана побърза да стане — не можеше да търпи повече хъркането му. „Цела нощ спи и хърка проклетникът, нищо не го тревожи. А къщата ни гори от четири страни!“
Тя мина в съседната стая — няма да сбърка нищо, свикнала бе да се движи и в тъмното, преви колена пред огнището, да стъкне огъня. И така остана — понесоха я мислите й. Защо й се яви Катето и тъкмо тая сутрин? Пак ли за да я съди? Нека я съди — и колко пъти досега — ама няма да я осъди. Е, така беше наистина, тя, Султана, й даде отровата с ръката си, но то беше, за да я пречисти от греха, който бе сторила. Като умря Катето, в сърцето на пустата й триклета майка остана само мъката по умрялата, само лютата болка, която и досега не преминаваше, няма да преболее никога. Не остана в ума й съд, да я съди и да я гори цял живот, и защо ще остане в ума й такава лоша мисъл: тя даде отровата на Катето, за да я пречисти!… Ето и сега като че ли бе дошъл този сън в тежък час…
Султана никога не забравяше що трябва да върши, не забравяше ни най-дребната си работа, а днес повече отнякога помнеше що има да върши. Тя разрови купчината пепел в огнището, засияха там ярко живи
