жарчета, които бе заровила вечерта, поприбра ги сега и хвърли върху тях сухи лозинки. Почернялото огнище скоро светна от дигналия се пламък. Султана сложи на огъня котлето да ври, сетне отиде да събуди мъжа си, пристъпи към вратата на Кочовата стая:
Хайде, Кочо… Време е.
— Ставам, майко… — чу се гласът на Кочо иззад вратата.
Докато се измиха и облякоха двамата мъже, тя им приготви закуска. Стана да изпрати мъжа си и Кочовица, но едвам се влачеше пак с натежал корем. Свекърва й веднага я върна в леглото:
— Ти лежи там, аз ще изпратя мъжете. Нема защо да ставаш толкова рано, щом си на такъв ред.
Султана изпрати двамата мъже в чаршията, а като се раздени добре, изпрати на училище и двете по- големи Кочови деца. После влезе при Кочовица:
— Ти лежи, не бързай да ставаш. Днеска имам аз разговор с Ния, а ти стой си в стаята, искам да бъдем сами с Ния.
— Харно, майко.
Излезе Ния от малката стая и поздрави както всеки ден:
— Добрутро, майко.
Султана не отговори на поздрава й, а се извърна, погледна я в нозете и рече:
— Майко… Не съм те раждала аз тебе и не иде от сърцето ти тая дума.
Ния се спря там, до вратата, затрепка с очи изненадана, уплашена: никога досега свекърва й не бе говорила така с нея.
Докато стана Лазар и излезе в чаршията, те вече не продумаха. После Султана тикна в ръцете на Неда цяла една тепсия леща и я изпрати да я треби вън, на двора. И се обърна към Ния, сподири я с поглед, както бе започнала младата жена да шета из къщи:
— Ти още като дойде в тая къща, от първия ден още, не тръгна дружно с нас; се стоеше некъде по- настрана. И секога си била срещу мене, во сичко.
Старата Глаушица не викаше, говореше дори тихо, но много ясно, чуваше се ясно всеки звук на думите й. В гърдите й напираше голяма сила, голям, дълго спотайван гняв, но тя го задържаше, владееше го като че ли с друга още по-голяма сила. Ния се поозърна, негли да избяга, да се скрие някъде, и се спря сред стаята, където я настигна сърдитият, рязък глас на свекърва й, само едва-едва се пообърна, за да покаже, че слуша. Старата жена пое на няколко пъти въздух издълбоко, може би за да надвие отново големия си яд, да позадържи гласа си, и пак започна с твърд, но равен глас, който съскаше, подсвиркваше остро през изпочупените, изпопадали зъби:
— Не ти хареса тебе нашият живот. Разгалил те баща ти Аврам, иначе си научена ти, пък ние тука сме други люде, нашият живот е строг. Мъжът ми е селянин, воловар, такъв си остана, кажи-речи, и до днеска. Аз пък израснах в сиромашия, имало и дни, кога съм търпела за един залък хлеб. Ама ще знайш, моят корен е по-дълбок от твоя, ние тука в Преспа и не знайме каква беше майка ти, откъде я доведе Аврам Немтур, влахинка ли беше, гъркинка ли или арнаутка.
Както беше полу извърната Ния, виждаше се как започна да побелява лицето й, побеля и ухото й, сгушено в гъстите, черни къдри, откъдето започваше едната й плитка. Като заговори сега Султана за майка й, тя тихо въздъхна и бавно обърна лице пред себе си, остана с гръб към старата жена, но се виждаше как дишаше издълбоко, рамената й ту се издигаха, ту спадаха. А Султана още повече се настървяваше, пристъпи още една крачка към нея, продължи:
— Аз сама те доведох в къщата си. Дойдох да те уча и поучавам как да влезеш в къщата ми. Аз можех да ти затворя вратата и никогаш да не влезеш тука, ама отворих ти я сама, рекох си, че и ти си като мене сирак, сама остана, ще се събереш с нас, ще се сдушиш, ще ми си благодарна, че съм те прибрала, а можеше и така да си останеш — сам-сама, — отиде, та се не виде богатството на Аврам Немтур и кой знай дали би те взел некой само заради голата ти хубост. Той, татко ти, какъвто беше, боеха се людете и от сенката му, а ти си негова щерка, нема да паднеш далеко…
— Остави мъртвите… майко — продума Ния, както беше обърната с гръб към свекърва си, а рамената й се тъй се подигаха и спадаха.
— Мъртвите… — повтори след нея Султана, докачи търсеше прекъснатата си мисъл, и пак се нахвърли, пак без да повиши тон, само започна още повече да фъфли и да съска през зъбите си: — Още от първия ден застана против мене. Аз кажа едно, ти се друго ще направиш. Каквото да кажа аз, ти своето си знайш. Влезе в къщата, а се погнуси да ядеш от една паница с нас и какво ли не още, секи ден. А с какво излезе ти насреща? По-работна ли си от мене, по-голема уредница, по-голема чистница ли си от мене?
Ния току се поогледа и отиде, та приседна на един стол край стената, отпусна ръце в скута си. Лицето и беше все тъй пребледняло, изглеждаше и възсивкаво поради възмургавата й кожа, но гледаше пред себе си спокойно, очите й бяха сухи. Не промени тон и Султана само пристъпи още една крачка към снаха си, като да бе зарекла да пази определено разстояние. А то беше едно избухване на гнева й, което тя все пак успя да задържи в гласа си, но думите й станаха още по-остри, по-люти и по-тежки:
— Донесе ти несрета в къщата ми, разби ти къщата ми, разтури я. Мислиш, не виждам аз що става? Кой мъж влезе у нас, веке не влиза като свой, като приятел а в тебе му са очите и не мисли добро. Ето, да речем, те улавя даскал Вардарски, и само той ли! Ами — сега съвсем понижи глас и започна да шушне остро, да хрипти, — ами, не виждам ли, и тоя, моят дъртул, свекърът ти и той понекогаш те поглежда с нечисти очи, прости ми господи, може и сам да не се сеща що върши, ама нел виждам очите му и като земе да се лигави около тебе… Ами Кочо? И Кочо тъй… Ти доведе самия сатана в къщата ми!
Ния едва-едва се помръдна, както бе седнала, и разтвори срещу нея само очите си — големи, пълни с отвращение и страх:
— Мислиш ли що говориш…
— Знам що говоря — отвърна пак с равния си гла Султана. — Нема да кажа, че ти се носиш като разпасана кучка, нема да си кривя душата, но дяволът с тебе върви. Такова лице ти е дал, такава снага… нели виждам по улиците: секи ще се обърне да те погледа; само кат погледнеш, само като се помръднеш, и хващаш очите на людете. Такова лице, такава снага не иде от бога, не за добро.
— Мене господ ще ме съди… Той знай какво е душата ми.
— Знай! Ама и сатаната се бърка в работите му. — И Султана започна пак да шушне, да хрипти, протегнала към снаха си зло лице и сиво като пепел: — А защо не раждаш, а? И лекове пи. Да не би господ да те благословил така или пък дяволът заключил утробата!
И остави сина ми без челяд, така ще пресъхне коренът.
Сега Ния още повече побеля, побеляха и устните й, изправи се, но като че ли всеки момент можеше да падне на пода. Пресекна сякаш и дъхът в гърдите й, пристъпи тя да се отдалечи, да се скрие в стаята си, но гласът на Сулгана я закова на мястото й:
— Къде отиваш… Стой тука! Сичко да чуеш, сичко да ти кажа.
Ния промълви с чужд глас:
— Никой не ме е мъчил така, никой досега… Султана не отговори веднага, но и не сваляше очи от снаха си, като че ли се боеше да не я изпусне. Разтвори челюст със стиснати устни и после каза с едва-едва поомекнал глас:
— Искам сичко да чуеш. Па ако имаш ум, може и да се совземеш… да наведеш малко глава, както си я дигнала срещу сички. — Поомекнал за малко гласът й, сега пак се изостри, издрезгавя от един нов пристъп на гняв в гърдите й. Тя рече: — Да знайш и да запомниш: аз нема да пусна да излезе от къщата ми Лазар… най-милата ми рожба! Ти искаш да го изведеш оттука, ама аз нема да го пусна, пък ако треба, и от тебе ще го отделя, така да знайш. Ти върви, където щеш, ако не ти харесва моята къща. Ето и дотам ще стигна, ако стане нужда. Що си мислиш ти — лесно се отделя мъж от жена, щом нема рожба да го държи. А Лазе първо е мой, после е твой, аз съм го родила. Не ти го давам, кучке! — Пристъпи още една крачка Султана и дори приподигна разтреперани ръце: — Не ти го давам… Да си знайш мястото. Жена си му, ама аз пък съм му майка.
В тоя миг откъм двора се чу писклив женски глас:
— Стрино Султано!
Старата Глаушица се сепна, посегна да оправи кърпата на главата си и като че ли оправи с ръка и лицето си — то се поразведри, придоби по-спокоен израз: да не може да познае жената отвън, чуждият човек, какво стаеше в къщата й. Тя излезе. Вън, до стъпалата на чардака, бе застанала една съседка:
