— Рекох да те попитам, стрино Султано… Имаш ли малко бърдо, за кенарлия платно?
— Имам.
— Да ми го дадеш, много ти се моля… Не е много платното ми, за десетина дни ще го изткая. Мъчно се намира такова малко бърдо, ама знам аз, у тебе сичко се намира…
Султана мълчаливо се обърна и влезе вкъщи, съседката остана да почака вън. След малко старата Глаушица пак излезе на чардака с мъничко бърдо в ръцете си:
— Ето. Ама да го пазиш ще те моля, че аз от трийсет години го пазя. Щом свършиш, ще ми го донесеш.
— Ами как не, стрино Султано… Дума да не става! Как сте вие вкъщи, как ти са невестите? Раца скоро ли…
— Сички сме добре. Е, за Раца чакаме. Хайде здраве.
Султана се върна вкъщи и още като влизаше от вратата, лицето й наново придоби суров израз. Но не беше сега Ния в предната стая — влязла бе в малката стая. Старата Глаушица тръгна по следите й. Тя отвори вратата на малката стая и се спря там, на прага, с ръка на бравата. Ния седеше в ъгъла насреща и, бе скрила лице в ръцете си. Султана я погледна за миг с мрачно светнали очи и каза:
— Да си имаш веке обица на ухото. Секой да си знае местото в тая къща. Аз съм майка и знам секиму какво е нужно.
Ния свали ръце от лицето си, изправи глава и остана тъй, загледана пред себе си.
— Защо мълчиш? — попита Султана все тъй строго но се долавяше едва-едва и тревога в гласа й.
Ния пак нищо не отговори и нито се помръдна. Старата Глаушица стоя още една минутка, сетне дръпна вратата и плътно я затвори.
Тишина легна тоя ден над Глаушевата къща и цялата я изпълни, дори и по-малките деца на Кочовица се бояха да повишат глас. Влезе и се настани в тая къща някаква студенина, която раздели людете тук и ги отчужди. Само очите на Султана горяха в трескав огън, само тя не искаше да се примири пред неизбежното, което идеше, което бе дошло в къщата й. И се бореше най-напред сама със себе си, със собствения си ум и сърце. Против волята си, тя губеше все повече вяра, че ще запази огнището и децата си, двамата й синове, теглеха всеки на своя страна Лазар ще прави нова къща, своя къща ще си прави, откакто излезе новият бакър, макар да поолекна работата.
Кочо все е в някаква тревога, в някакъв страх. Така живеят двамата братя — всеки свой живот и все по-далеко от нея, от своята майка. Но тя няма, няма да ги изпусне лесно от ръцете си…
VI
Ния не каза нищо на мъжа си за лютите думи, с които се нахвърли върху нея майка му. Тежката обида остана като отворена рана в сърцето й, но тя не искаше да смразява сина и майката, да разпалва между тях недоволство и разпри. От страх пред лоши разпри тя едва-едва отговори с няколко тъжни думи на голямата ярост на свекървата и дори побягна да се скрие от нея в стаята си. Бяха и грозни и отвратителни такива отношения между людете и още повече между близки люде. И защо ще сърди тя и тревожи мъжа си, щом той вече каза, че ще прави къща. Новата къща ще се издигне като преграда срещу умразата на свекървата. С новата къща ще започне нов живот. Дори и да дойдат старите да живеят с тях, в новата къща ще бъде господарка вече не свекървата, а най-напред тя — Ния…
Мина една като че ли безкрайна зима и бе още по-дълга за Ния. Старата Глаушица не даваше да се пали огън в другите стаи и повечето от времето си семейството прекарваше в общата стая с огнището. Тук растеше сега петото дете на Кочовица, тук съхнеха и пелените му. По време Ния започна да се застоява в стаята си, макар да зъзнеше там без огън, но свекърва й не я остави да се отделя:
Защо стоиш там сама?… Ще настинеш, ще се поболиш. Ния и сега не се оплакваше на мъжа си. Бяха излезли нови печки от ламарина и те можеха да сложат една в стаичката си, и дърва имаше в изобилие, но тя пак не искаше да изправя сина срещу майката. Лазар не би послушал майка си, ако му кажеше Ния, че иска огън и в тяхната стаичка. Но и омразата на свекървата би се разгорила още повече. Сега Ния чувствуваше тая омраза в задухата на спарената обща стая, в погледа на старата, в мрачното й мълчание — тя едва говореше на по-младата си снаха, само когато беше неизбежно да й продума две-три думи. Още малко, още малко! Лазар обеща да прави къща и Ния чакаше търпеливо. Още малко. Най-сетне свекървата заповяда — на сам чисти понеделник — да разтворят прозорците, които стояха затворени през цялата зима.
Дойде пролет — тъкмо време да започват с новата къща, но Лазар не отваряше дума за строеж. Може да е още рано. Ния чакаше всеки ден да заговори Лазар, да спомене. Ами той още не беше казал де мисли да дйга новата къща: дали тук, в двора на бащината си къща дали в двора на нейната бащина къща, или пък ново място ще купува. Мина Великден, мина и Гьоргьовден, започмнаха и горещини. Едва тогава се реши Ния да заговори тя първа за новата къща:
— Ами, Лазе, що мислиш… Ще правим ли къщата?
Никога не беше го виждала Ния такъв. Смути се та дори и червенинка пропълзя по лицето му, започна та върти очи — да крие погледа си от нея. Стана й грозно да го гледа такъв и тя вместо него наведе очи, чакаше за отговора му с тревожно предчувствие. И мисълта му каточели идваше някъде отдалеко, та и гласът му започна някак изтънко:
— Знаеш ли, Ния… мислех аз много… исках да ти кажа… Хайде да оставим и тая година, нека мине и тая година, пък после веке сигурно.
Той не я поглеждаше и не видя как се промени лицето й. Като да я удари с нож в сърцето. И болеше повече че ударът беше от неговата ръка. Тя не беше го виждала да се колебае, да увърта, да се опитва да я залъгва и мами. Тя знаеше, че той изпълнява всяко свое обещание, винаги гледа човека право в очите. Какво бе станало сега с него? Сигурно майка му бе го продумала — друго не можеше да бъде. Тя му каза:
— Ти сигурно заради майка… Тя не те пуща, не дава да се отделиш от нея.
— И това е… заради майка, но има и друго.
— Що е то?
— Имам аз пари за къща, казах ти, но искам да ги обърна още един път в моята работа, да станат повеке. Едва сега се посъживи той, сложи ръце на рамената и загледа я в очите: — Сега е време, Ния, да се печелят пари за цел живот. Ето, панаирът пак наближава. И Баболев пак замина за Виена, заминаха и други търговци по Немско, чак и в Липиска щели да отиват и още по-далеко. Такова е времето сега, сички като мрави, секой гледа повеке зрънца да събере. Та и аз наумих да обърна всичките си пари, а после по-хубава къща ще направя.
Ния тихо въздъхна:
— Не си помислил ти за мене, Лазе. За сичко друго си помислил — и за майка, и за печалбите си, и за тия, които ходят по Немско, а мене си ме забравил.
— Не съм те забравил, Ния. Още една година… Дойде й до самите устни да му каже всичко, да му разкаже за свекърва си — неговата майка, — да му разкаже как бе прекарала близу цяла година при толкова омраза, в тая теснотия и задуха, колко много бе се надявала… Но тя прехапа устните си — да не треперят толкова, да не я издадат — и нищо повече не каза. Скри нова мъка в сърцето си. Тя не би искала да го принуди да й угажда, не би искала да го накара да направи нова къща с молби и увещания, с подмилквания и сълзи, да го накара против волята му. Тя би искала да влязат двамата в новата къща за обща радост. Така бе говорил и той, така бе обещавал. Сега пак я оставяше в ръцете на майка си, а тя, свекървата, я държеше с ръце на шията и, държеше я и нямаше да я пусне. Но тя, Ния, няма да се кара с него, няма да вика, да плаче, да го моли. Не й е нужна изпросена радост. И пак не беше най-важно това, че тя оставаше да живее както досега — по-важно беше, че нейният Лазе отеднаж се бе показал не такъв, какъвто го знаеше тя и обичаше. За пръв път се размъти в сърцето й, надигна се в нея недоволство против Лазара. И я заболя сърцето й до сълзи.
— Ама ти немой да се ядосваш толкова — се опита да я успокои Лазар.
Той много бързо се освободи от стеснението си пред нея и не забелязваше дори как живееше тя от някое време в бащината му къща. Не се сещаше и сега да я попита. Това негово пренебрежение още повече огорчи младата жена. Той посегна да погали косите й, очите му се засмяха весело, но тя мълчаливо
