— Не искам да живея в лъжа! — викна Ния и искаше Да побегне, но краката й тежаха като олово. А шепотът на Утката продължаваше все тъй настойчив, да пронизва ушите й: — Тука нема лъжа, щом ще дойдат деца! Мъж мине-замине… Може и друг, може и друг. Децата се раждат от нашата утроба… Мъжът мине-замине. Може и друг, може и секи… Само да развърже пояса ти… третия пояс!
Ния се разбуди с вик. Под челото биеше чук, да разбие черепа й.
Сега и тя започна неволно да мисли, че някакъв дявол се е заселил в сърцето й. Нещо се отдели от нея, стоеше чуждо в нея и тя се бореше яростно с него. То беше част от нея, отдели се, откъсна се от нея, но тя го чуствуваше като чуждо нещо в себе си. Дявол се заселил в душата й. То беше някакво малко, зло дяволче, което ходеше по кръвта й. Ния го чувствуваше мъничко, също, като малко черно бръмбарче, което се провираше между жилите й, пълзеше, дращеше с ноктенца по мозъка й, тя би го смазала между пръстите си, но не можеше, да го улови. Ния цяла потреперваше от погнуса, но то разпалваше лош, нечист огън в нея, разбъркваше мислите, довеждаше в сънищата й Таки Брашнаров, Ташка Утката, шепнеше в ушите й скверни думи. И беше непобедима нечистата му сила.
Започна да се мярка и Райко Вардарски в мислите й, в сънищата й. Все по-често. Тя си спомняше всички срещи с него, виждаше го в паметта си все по-ясно. Тя отдавна не беше го виждала, но оживя той в мислите И — чудно, той като че ли беше целият едно око, пламтящо, втренчено в нея, жадно. И гласът му ечеше за нея, в мислите й. Не тя, друг неин глас, вътре в нея все по-често влизаше в разговор с него.
— Аз те любя — казваше Вардарски или това бе само гласът му, само неговото единствено око, разтворено срещу нея, пламнало, жадно.
— Не влизаш ти като приятел в нашата къща отвръщаше Ния с другия глас в нея и, спомняше си това бяха думи на свекърва й.
— Аз те любя и никога нема да издам тайната. Тъкмо тия негови думи останаха в паметта й: „никога няма да издаде тайната си!“ После дяволчето в кръвта й започна да плете своите мрежи. Тя виждаше Вардарски, окото му, чуваше гласа му да кънти и чуваше и насън и наяве в мислите й, към едно се насочваха и собствените й мисли: ако сгреши с Вардарски, той никога няма да издаде тайната й. Случваше й се да сънува едновременно и Таки Брашнаров, и Вардарски, те бяха в непрестанна борба помежду си, но в нея, в нейните мисли, в нейните сънища. И единият я измъчваше със своята мъжка хубост, а другият — със своя кънтящ глас:
— Никога нема да издам…
Дяволмъчител бе се заселил в душата й. Но уморена, изтерзана в непрестанна борба с незадоволения майчински инстинкт в себе си, изтрезняла, освободила ума си от всякакви самовнушения и заблуди, тя проплакваше:
— Нема… нема дяволи. Самата аз станах дявол за себе си. Запази ме, боже, запази ме да не сгреша, както греша в себе си…
И нямаше с кого, не можеше тя с никого да сподели своята грешна мъка. Чувствувайки се грешница, тя се укроти съвсем и пред свекърва си, и пред Лазара, боеше се понякога да погледне в очите дори и Неда, племенницата. Кротка, тиха ходеше из къщи, усърдна, неуморима в домашната си работа, кротка и покорна лежеше в широкото легло нощем с мъжа си. Той виждаше, че тя страда, и беше дори прекалено предпазлив към нея. Той знаеше, че тя страда поради безплодието си — е да, той мислеше и за себе си, че може би и по негова вина да нямаха деца, — опитваше се често да я утешава, беше ласкав към нея, но и доста сдържан поради мъката й. Макар да не знаеше цялата истина, Лазар беше близу до нея и беше, както винаги, внимателен към жена си, но и не искаше да я смущава, да я тревожи в нейната, както си мислеше, женска мъка. Тая сдържаност, тая предпазливост Ния приемаше като студенина, като небрежност от негова страна, като недоволство от нея — изстинало бе сърцето му! Но нека — падаше й се. Така се кореше сама и лежеше тихо, кротко до него в широкото легло. Но не се сдържа Ния еднаж, хвърли се, легна на гърдите му и дълго плака, дълго рида там, на любимите гърди, разкайваща се, но и толкова невинна. Лазар галеше косите й, нежно притискаше главата й на гърдите си, но не знаеше как да я утеши и само това повтаряше:
— Стига, Нийо… Не плачи. Така ни е благословил бог. Ние не сме виновни…
Ния не можеше да му признае, да му изповяда докрай своята тайна и мъката оставаше неизплакана в сърцето й.
VII
Тоя път Лазар Глаушев поведе и своя калфа Тръпко Велев. Младият момък докара пред портата на Глаушеви тежка, грубо сглобена двуколка с дебели железни шини на колелата и в нея беше впрегнат дребен кон с издут корем. Лазар се показа на портата и помръдна мустаки в усмивка:
— Ще ни вози ли добре тоя ат, Тръпко?
— Уха! — плесна Тръпко с длан коня по задницата. — Сила ни е кончето! Кьораво е малко с едното око, но нему Кралимарковият ат му се пада вуйко.
Пристъпи Лазар, огледа се и бързо извади от пазвата си грамаден револвер с издут барабан, мушна го ловко в сламата под капака на седалката. Каквито бяха малко мижави очите на Тръпко, не можеха да се отлепят от револвера и там останаха, върху капака на седалката. После Тръпко попита:
— Ами защо тука? По-харно е в пояса!
— Добре е и тука. — И Лазар добави: — Немам пояс да го сложа, а тежи това железо може би две оки… Ще плашим чавките с него.
— Аха, чавките! — попримижа с тесните си, тъмни очи Тръпко, присви устни: — А Хайредин Арап ага ходи с цела тайфа по селата.
— Ти откъде знайш?
— Знам.
Лазар махна с ръка.
— По-харно да не го срещаме.
На портата се показаха Султана, Ния, след тях и Неда с кожени дисаги в ръка. Тръпко взе дисагите и ги сложи в двуколката. После те двамата се качиха на колата, Лазар взе поводите и се обърна към жените:
— Сбогом, майко… Нийо…
— Със здраве! Добър път…
Като излязоха от града, Тръпко каза, без да погледне Лазара, и сякаш продължаваше прекъснат разговор:
— Ето веке две недели ходи по селата Арап ага. Изпратили го градските бегове да пази полето, да им пази чифлиците. Да пази да не бегат селяни в града. Уплашили се людете, не смеят на пазар да дойдат в града, по нивите ги страх да излизат. — Младият човек помълча малко, все тъй загледан пред себе си, и додаде. — Сега ни един селянин не смей да бега в граДа. А то… по цели села биха се дигнали. Не се живей веке по селата.
Лазар нищо не отговори. Той подръпваше леко поводите, но конят не ускоряваше равномерния си ход. Ех, стига и толкова! Само да не спре крантата някъде насред пътя. Глухо тропотеха тежките колела по прашния път, остро шумяха и проскърцваха железните шини, когато колата пресичаше песъчливото, пресъхнало корито на някой поток. След дълго мълчание Лазар повтори:
— По-харно да не го срещаме. — И продължи: — Е… пък ако го срещнем, ще видим какво ще правим. Нема сега заради него да се връщаме! Работа сме тръгнали да вършим.
— То се знай! Как така ще се връщаме..
Те млъкнаха. Колата леко се подрусваше, а тук-там внезапно хлътваше ту едното, ту другото й колело и двамата пътници се люшваха ту на една, ту на друга страна. Конят равномерно поклащаше едрата си глава и все тъй — ни ускоряваше, ни забавяше ход. Беше доста късно след пладне, но слънцето пламтеше още високо над хоризонта — дълъг беше августовският ден. И беше още горещо, макар да полъхваше час по час подранил вечерник. Далеко напред и наоколо се ширеше преспанското поле, обградено от всички страни с планини, които се синееха в далечината. По цялата западна страна се издигаше планинската грамада на Железник — един неизбродим лабиринт от хребети и върхове, от впадини, котловини и бездънни долища. Лазар Глаушев мислеше да обходи цялото поле за една неделя или за десетина дни. По полето бяха
