оттам, от високото небе, полъхваше тиха, милваща прохлада. Надигна се в гърдите му въздишка, разпъна с остра болка гърдите, а после се разля по тялото му сладостно облекчение. Отвореното му око потърси да обхване цялото небе, да огледа всичко наоколо, отново да види загубения свят. На една скала наблизу стоеше орел. Погледът му се спря върху грамадната птица, както бе изрязана върху ведрото синкаво небе. Гледаше я той със страх и с живо любопитство.
Орелът стоеше като изникнал върху високата скала, със спокойно прибрани черни крила, гордо извил дългата си гола шия, изправил глава с хищно закривен силен клюн. Блестеше неподвижно неговото кръгло око, отразило небето. Гледаха се за един дълъг миг човекът и птицата. И като че ли знаеше нещо кръглото, блеснало животинско око, нещо сурово и строго. Глаушев виждаше спокойната мощ на голямата птица. Дошла бе да се храни с месата и кръвта на мъртвите. Цар на планината. Хищник. Дошъл бе за месата и кръвта на мъртвите. С това се храни царят на планината, с кръвта на героите. Когато лети в небето, ние му завиждаме. Сега стои там, спокоен и страшен със своята сила. Да можеше да стане и да го прогони! Не можеше. И не както искаше той, а когато птицата пожела, леко, безшумно подскочи, разпери огромните си крила, сякаш да затули цялото небе, размаха ги и литна, мигом изчезна зад скалите. Полъхна го хлад от крилата й. Омразен, страшен хищник, който се храни с кръвта на героите, омразна, страшна сила, която закрива небето. Някъде отблизу долетяха гарвани и накацаха върху същата скала, на която бе стоял орелът. С безшумен размах на черните си крила. Ето ги и тях… Черните гарвани. Те са винаги там, където има битки и мъртви. Да пият очите на мъртвите.
— Гагааа…
Долетяха и други от съседната скала. Викаха се, събираха се.
4ГЮ
Борис се опита сега да стане, разтворил окървавено-то си око, ала убийствената болка в миг облада цялото му тяло и той потъна в черен мрак…
Слънцето едва що бе залязло. След пукота през целия ден над планината се бе разляла дълбока тишина. Прогонени бяха малките птички, които пълнеха преди гъсталаците наоколо с веселия си цвъркот и отдалеко чакаха да се спусне топлата лятна нощ, за да се приберат по напуснатите гнезда. Бавеше се някъде и вечерникът. По източния склон на Стражица мълчаливо се изкачваха върволица селяни, все по- стари мъже. Вървяха един след друг, някои бяха надигали копачки и лопати. Тихо шумеше в босите им нозе топлата папрат, завехнала под слънцето през деня. Те знаеха накъде вървят и какво ще видят. Спряха се един подир друг пред каменната площадка, свалиха лопатите и копачките, подпряха ръце на високите им дръжки. Някой шумно подсмръкна. Дигна ръка, прекръсти се, после и другите се закръстиха с бързи, сдържани движения, току пред лицето, по селски.
— Ех… мъки християнски… — въздъхна най-старият .
Заприказваха и други:
— Ей го Ицо Нешков… и той. Ей го там и Журовчето…
— Съблекли са ги турците. Боси са ги оставили, голи.
— Изяли са ги до един.
— Що кръв…
— Сега… нека що да гледаме повеке. Кажете къде да ги закопаеме. Докато е още видело. Нема да ги оставиме на орлите.
— А там горе има и други.
— Има та. Войводата каза: четириесет и двоица са останали тука.
— Гледай ги, що златни момчета, що юнаци! Някои минаха предпазливо между мъртвите тела,
покатериха се горе, изчезнаха зад скалите. Литнаха над главите им ято гарвани. Един от селяците скоро се върна, замаха от една скала, подвикна изтихо, боеше се да не би гласът му да се чуе по-далеко:
— И тука сички са избити, ама… — трепна радостно сподавеният му глас — ама двоица са още живи. Не мърдат, ама са живи, познава се.
Провряха се нататък и останалите селяци. Лопатите им почукваха звънко по скалите. Чу се и говор:
— Живи… дай боже! Ще ги скриеме ние от душманите. Само да се стъмни.
Събраха се горе селяците, около празното място между скалите, където бяха налягали останалите защитници на Стражица. В черния мрак, в който бе потънал, Борис Глаушев чу неясни човешки гласове. После усети как две ръце се мушнаха под мишниците му, подигнаха го, ала жестоката болка наново го прониза и той пак загуби съзнание.
LXII
Скръбната тишина, която изпълваше Глаушевия дом, отново бе нарушена и сега още по-шумно. Разчу се бързо низ Преспа, а също и по цяла Македония за големите битки, за четиридесет и двамата на Стражица, които не се дадоха на турските табори. Разчу се и за Бориса Глаушев, който също бе на Стражица. И както винаги, отгоре кипеше пяната на човешката суета и гордост -шумяха и се тупаха в гърдите, хвалеха се с чуждите подвизи най-много тия, които никога нямаше да застанат на Стражица. За храбрите загинали мъже се говореше като че ли по-малко, може би защото е трудно да се намерят думи, може би защото стават излишни и най-силните думи, когато се говори за истински подвиг. Повече се говореше за турците; че били над три хиляди души срещу триста; че са дигнали от боището цели кервани със свои убити и ранени; че са ограбили мъртвите герои. Не се приказваше впрочем само от суета и гордост — поробеният народ търсеше удовлетворение в робската си неволя, търсеше храна за изгладнялата си душа. По-рядко се споменаваше, че събраните там чети бяха разбити — паднали бяха в сраженията близу една третина от четниците; че Йосиф от Рапа и неговите сърбо-мански свърталища бяха останали незасегнати. За това мислеха и говореха, повече мислеха, а по-малко говореха най-мъдрите; тия, които знаят, че като стане едно,
ще стане и друго след него; че всяко човешко дело, добро или лошо, има свои неизбежни последици. У най-разсъдливите великото жертвоприношение на Стражица предизвикваше колкото гордост, толкова и мъчителни грижи, дори отчаяние. Може би защото разсъдливите са повече склонни към скръб и по-малко към радост. Песимистите, чиято мрачна мъдрост е в съмнението, нарекоха самоизбиването на младежите на Стражица победа на измяната и предателството. Може би защото се разчу, че след разбиването на четите там Йосиф от Рапа навлязъл със своята чета и по тамошните села, да мъчи и покорява слаби души.
Всичко това мина през Глаушевия дом, мина през сърцата на Лазара и Ния Глаушеви. Чуха го от разни люде, казано и речено с всякакви думи. И трябваше да го претърпят.
Ния още нищо не знаеше. Лазар още нищо не беше й казал, когато се втурна в двора й учителят Белчо — човек шумен и все в някаква възбуда. Падна на колена пред нея, посегна да целува ръката й, задавяйки се в някакво изстъпление, хлипайки с обилни сълзи:
— О, майко геройска! Гордей се, целият народ ще ти бъде благодарен за великата жертва, която даде! …
Ния усети как изтръпна сърцето й в зло предчувствие, ала противно й беше това сълзливо буйство на учителя, отдръпна по-далеко ръката си и каза хладно, дори строго:
— Стани, учителе, стани. Що има?
Белчо рипна, сега пък обзет от глупешко изумение:
— Нищо ли не знаеш, майко Глаушева? За Бориса, за твоя син?
— Нищо не знам. Що има, учителе?
— О, проклета да е устата ми, ако се отвори първа да произнесе вестта, която ще те потопи във вечна скръб! Прощавай, прощавай…
Той взе да се дърпа назад, обърна се и се втурна към портата като подгонен.
Наближаваше да се стъмни. Ния едвам дочака Лазара да се върне от чаршията. Той не каза нищо за сина им. Ния му поля да се умие и едва след това го попита, без да го гледа в лицето, за да не вижда смущението му, ако имаше от какво да се смущава:
— Що има за Бориса?
— Още нищо не се знай — отговори Лазар, бършейки ръцете си. — Станало големо сражение, има много загинали. Споменават се мнозина, та и наш Борис, но нищо не се знай още. Затова и нищо не ти казах.
Повече и не продумаха. Ния отиде и запали кандилото пред иконостаса, при все че не беше време, и
