Очаквали го бяха те с майка му, приели го бяха. И само надеждата бе вървяла с тях, макар че понякога и много пъти надеждата им ставаше колкото едно просено зърно. Сега и тая надежда, колкото просено зърно, бе угаснала в него. Само зракът бе останал и не угасваше в дълбокия вир, в който бе потънал Лазар Глаушев, в който се давеше. Той промълви:
— Дадох ти аз моята най-голяма жертва и ти я прие… Той не спомена името божие — далеко беше бог, далеко беше небесният зрител. Към кого отправи старият човек тая своя молитва? Към Македония ли, която нямаше образ; към народа ли, който имаше хиляди и хиляди образи; към свободата ли, която беше само далечна светлина? Лазар Глаушев не назова никакво име в най-горещата си молитва, ала от нея извираше зракът в дълбокия вир.
Двайсет и четири часа прекара Лазар Глаушев в тая своя мъка, държа я скрита в сърцето си. Не беше малко време с такава мъка в сърцето, с най-милия образ пред очите, почерней от смъртта, с такава болка в сърцето и без никакъв отдих. Като се върна вечерта вкъщи, той беше още по-кротък, за да изглежда примирен; беше още по-грижлив към Ния и намираше още по-хубави думи, за да крепи надеждата й. Дойдоха пак люде — из града ходеха какви ли не и още по-тревожни приказки за битката при Стражица. Лазар води разговор с тях, като да беше нужно той тях да успокоява, а не те него и скръбната майка. Винаги бе казвал — човек да стои на повърхнината, да не се оставя да потъне — и сега бе дошъл час да покаже пред людете тая голяма човешка сила. Показваше я спокойно, уверено, та се чудеха на силата му тия, които бяха дошли от добро сърце да раздумват и него, и Ния.
Като си легнаха те двамата тая нощ на широкото легло, всеки на мястото си, Лазар рече, за да облекчи съня на горката майка, за да й даде сън:
— Се още немаме сигурно известие. Чакам аз секой ден. Комитетът ще научи сичко как е било, ама още ходели големи потери по ония места.
— И аз това си мисля. Ще чакаме. Ще чакаме още. И тя като него, и Ния като него — с голямо търпение в сърцето.
На другия ден, може да се каже, по същото време, в дюкяна на Лазара влезе председателят на околийския комитет в Преспа.
— Радостна вест ти нося, дедо Лазаре. Борис е жив. Полюшна се наназад Лазар Глаушев, занемял от
изненада и от голяма, отеднаж бликнала радост. Председателят продължи:
— Ранен е само. Доста тежко. Тук, в левата му страна, до ребрата чак, и от левата му ръка бомбата е отнесла много нещо. Другарите му от О. веднага пратили доктор. Доктор Христов, нели го знаеш, сам поискал да отиде.
— Къде е… Къде е сега Борис?
— В некое от о-ските села ще да е. Не ми съобщават за селото.
Лазар Глаушев пак затвори сега вратата на дюкяна си по никое време и побърза за вкъщи, при Ния.
— Жив е наш Борис, жено. Ранен бил малко нещо, но добър доктор го лекувал.
Ния повтори неговите думи с премалял глас:
— Къде е той сега, Борис?
— В некакво село. На сигурно место.
Ния не можа да се държи повече на нозете си. Приседна на миндерчето в готварницата и едва сега разкри пред мъжа си цялата своя скръб. Тихо, кротко, без да охка и въздиша, само сълзи потекоха по страните й, каквито бяха бледи, останали сякаш без капка кръв. Остави я Лазар да си поплаче, но не се сдържа и рече с голямо умиление към нея:
— Блажени сте вие, жените, с тоя ваш извор от сълзи при скърби и радости.
Каза го, а и неговите очи бяха пълни със сълзи.
Преди години самата Ния тръгна да търси по преспанските села ранения си син, но тоя път, като минаха още няколко дни и те не получиха ново известие за Бориса, Лазар реши да отиде до О. и там да търси ранени я:
— Ще отида до О., може да науча нещо, а може и да го видя.
Неделя беше и той реши да замине на другия ден, в понеделник. Не стана нужда.
Тъкмо бе се върнал от църква и се спря в градината пред къщата, където Ния бе излязла да понагледа цветята си.
Откъм портата се чу глас:
— Добро утро… Водя ви гостенка.
Беше една от преспанските учителки — Лазар и Ния я познаваха, макар да влизаше за пръв път в двора им. До нея стоеше Мария Йорданова.
— Повелете…
Поканиха ги в градината — имаше де да се седне под хладна сянка край бълбукащата чешма, в топлото августовско утро. Йорданова огледа градината с любопитни радостни очи, но каза:
— Да влезем вътре, ако позволите. Имам да ви предам нещо.
Погледна я Ния за миг с бърза, тревожна сянка в погледа си, но срещна светналите очи на гостенката и мълчаливо поведе двете млади жени към каменната стълба на къщата. Влязоха в гостната стая.
— Имам аз роднини тук, в Преспа, дойдох да прекарам неколко дни при тех, нали сме във ваканция… подзе Мария Йорданова, но после изеднаж се обърна към Лазара: — Господин Глаушев, наредено ми е да ви съобщя, че вашият син, господин Борис Глаушев, е изпратен по канала на Организацията в България. Нужно било да се полекува там. Немало опасност за живота му, но било нужно да се лекува.
Помълчаха бащата и майката, да приемат тая нова вест и да се поуспокоят сърцата им. Лазар Глаушев рече:
— Благодариме ви, много сме ви благодарни. И на другарите му също, които са го изпратили да се лекува.
Йорданова продължи:
— Аз също заминавам за България. В София. Ще следвам в университета. Ако искате да изпратите нещо…
Сега се обади Ния:
— Благодариме ви, щерко. Ще му приготвя аз, малко нещо. За поздрав.
Гостенките скоро си отидоха.
По-късно, като седнаха двамата Глаушевци да обядват с внучето си, Лазар рече:
— Некогаш майка ми, баба Султана, казваше, нели помниш: като ти дойде зло, отваряй широко вратите на къщата си. Не иде то само. Ама същото е и с човешките радости, жено моя…
През зимата на тая година в сражение с турци бе убит Даме Груев.
Информация за текста
© 1966 Димитър Талев
Източник: http://dubina.dir.bg
Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 8 юли 2007
Публикация:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
