Турците отново се бяха дигнали на пристъп и пълзяха насам от всички страни.
— Тататааа, тататаааа — повтаряха настойчиво тръбите им.
Святкаха сабите на офицерите, смешно, ала и застрашително се поклащаха високите калпаци на неколцина от тях при всяка стъпка по стръмнината. Алените фесове на аскера сега, на слънцето, цъфтяха на дълги редици, по-други изглеждаха и смуглите лица на войниците. И бързаха нагоре, по-отдалеко се чу сега и бойният им век:
— Аллааах…
Тоя път те негли бяха решили да не се връщат. Сгъсти се и стрелбата на маузерите от насрещния рид.
Започнаха стрелба и четниците, почти всички едновременно. Никой не мислеше за патроните си, не можеше и да мисли срещу настъпващия аскер. Никой и не се радваше, като виждаше как все повече ранени и убити се смъкваха от гъстите турски редици, търкулваха се в разлюшкалата се папрат.
Турците удариха най-напред четнишката позиция на каменната площадка. Навсякъде другаде беше много по-трудно да се мине. Струпаха се там стотици срещу двайсетина, напираха с бясна, отчаяна ярост, човек до човек, насочили дългите си щикове. Офицерите шибаха със сабите си, без нужда — войниците сами се надпреварваха, блъскаха се един в друг, прескачаха, газеха повалените си другари. Дори се умълчаха в сляпата си решителност. За късо време, за няколко минути, те прегазиха площадката, заляха я, нахвърлиха се върху неколцината останали живи четници, нахвърлиха се и върху мъртвите, да ги мушкат и порят с ножовете си, да тъпчат и ритат с подкованите си обуща окървавените им глави.
Никой от четниците горе, между скалите, не забеляза какво стана оттатък, на каменната площадка. Не се отдели, не побягна нагоре нито един от нейните защитници.
LXI
Борис Глаушев помръдна устни, преди да проблесне светлинна в съзнанието му. Не можа да произнесе гласно и думата, що бе задържал сякаш до тоя миг на езика си:
— Цветко…
После дойде болката, която също жива сила напъваше да пръсне черепа му. И пак стана това, което, както му се стори в оня миг, прекъсна живота му. Тласъкът, който го ослепи, оглуши, който угаси съзнанието му. Бомбата падна на две крачки от него, до камъка в нозете на Цветко. Сега му беше ясно: за една частица от мига Цветко се поколеба, за една частица от мига Цветко се опита да го спаси от смъртта. Той повече усети това, отколкото да го види.
Светът бе изчезнал за него — и планината, и неподвижните под жаркото слънце гори, и нажеженото до бяло небе. Сега беше само тая адска болка в главата му. Стисна горещи, оловени клепки, но се разтвори с ослепителна яснота пред затворените му очи това, което стана с Цветко. С Цветко и с него — нели и той беше там.
Турците се тълпяха вече долу, току до скалата, на която бяха залегнали те двамата; притискаха се турците о камъка, да се скрият от куршумите им. Някъде отдире викаше Юнкерът:
— Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам…
Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали улучваха куршумите му. Погледна към Цветко. Гневно, с разголени, стиснати зъби, момчето дърпаше и пак връщаше затвора на пушката си. Сухо тракаше затворът на празната пушка. Борис се придръпна назад, побутна го с ръка:
— Хайде, Цветко. След мене.
— Не ще да гърми веке, мамката й.
— Имаш ли още патрони?
— Немам. Патрони немам.
Борис видя как трепереха ръцете на момчето, копчани в пушката. То нямаше сили да стане и да го последва, гневеше се на празната си пушка,която не искаше да стреля. Борис я изтръгна от ръцете му. Сложи я до скалата, замахна с две ръце и разби в камъка своята пушка. Сетне и Цветковата. Момчето не се помръдваше от мястото си, отпуснало и двете си ръце на горещия камък пред него. Нямаше сили да стане, не искаше да стане. Борис се приведе, мушна ръка под мишницата му:
— Бързо, бързо… Чакаш живи ли да ни хванат! Върви след мене. Там ще се съберем всички.
Момчето мълчаливо се повлече след него. Прехвърлиха се през една скала, минаха край друга. Излязоха на широчкото каменисто място, където бе казано да се съберат всички накрая. А краят бе дошъл; патроните се бяха свършили, турците бяха стигнали до самите скали и всеки миг ще се качат горе. Това е краят — всеки знаеше. Само Хашлакът не искаше да разбере, да се покори. Минавайки през скалите, Борис забеляза как Хашлакът, разкрачил дългите си нозе, се напъваше да търкулне един голям камък върху турците долу.
Излязоха те двамата с Цветко на определеното място. Борис пак се извърна към по-младия си другар. Нямаше нужда — Цветко го следваше послушно. Само лицето му бе побеляло като вар и очите му жадно пиеха ярката слънчева светлина. Бомбата висеше на празния патронташ, препасан върху червения му селски пояс. А пред тях, между изправените скали, всичко се виждаше. Събрали се бяха двайсетина мъже. Неколцина бяха останали мъртви оттатък, на позицията. Не бе дошъл никой и от каменната площадка, не бе побягнал насам. Умрели бяха те там до един. Лежаха вече и тук неколцина мъртви. И Кирил Кончев също, легнал кротко край една от скалите, до него блестеше на слънцето револверът му. На средата стоеше Юнкерът и викаше на всички страни:
— На смърт, момчета, до един! На смърт! Чупете оръжието да не остане в ръцете на врага!
Какъв генерал би станал той! Не можеше да го чуе Кирил Кончев. Кирил Кончев, студентът, беше вече мъртъв.
Викаха и други там. Крещяха, Чуваха се призивно
имена, неразбрани думи, някой се опитваше да запее. Прегръщаха се по двама, по трима и повече в обща прегръдка. Други, по-изпълнителни, чупеха пушките си — ще я удари два пъти и три пъти в камъка. Да не остане в ръцете на врага. На смърт, момчета! Борис видя как захапа Юнкерът цевта на черния си наган. Падна и той, Юнкерът. Насреща тресна бомба оглушително между скалите. Хвръкнаха нагоре части от човешки тела.
— Так. Так.
Изстрели. Тук и по-нататък. Сухо, късо. Борис посегна с две ръце:
— Дай бомбата.
— Не, не… Аз сам.
Те с Цветко стояха един срещу друг. Цветко все не можеше да откопчае бомбата от патронташа си.
— По-скоро, Цветко! Аскерът…
Най-сетне момчето откопча бомбата. Стисна я с двете си ръце, сякаш да не я изтърве. Отвинти капачката й. Сега работеше добре, спокойно. Удари я в камъка. И това си спомни Борис Глаушев — страшен студ прониза в оня миг сърцето му. Скова го цял. Не го остави да помисли за нищо друго. За нищо. За никого. Само това: „Защо не избухва още? Защо се бави толкова?…“ Цветко понечи да се обърне, като да искаше да скрие бомбата негде в себе си, но я изпусна. И тогава, в следващия миг, Борис усети как го блъсна страшна сила…
Не беше умрял, жив беше още. Но беше смазан, с тая непоносима болка в главата и може би едва сега умираше. Колко ли време бе минало, откакто Цветко удари бомбата в камъка? Само няколко секунди до оня тласък, който го смаза. Нямаше сили да се помръдне. Болката нахлуваше по цялото му тяло щом само се опиташе да се помръдне. Това беше, види се, смъртта, влязла бе в тялото му, „Е, добре. Ще спре болката, ще спрат всички болки и мисли и… Ангелика е също мъртва. Мамо… татко… Бих се и умрех. Това беше най- доброто, което можех да направя. Ще кажеш и ти, татко: това беше най-доброто. Но аз съм още жив…“
Той се опита да отвори очи, клепачите сами се напрягаха да се отворят. Отвори се само едното му око, отлепи се. Високо над него се ширеше небето. Никога
не беше виждал такова небе — цялото бледочервеникаво. Той не знаеше, че лицето му бе покрито със засъхнала кръв. И отвореното му око беше пълно с кръв. Потеклата сълза проми синия му гледец, изчезна червенината и от небето. Остана то бледосиньо, ведро, дълбоко прозрачно. Старото познато небе. И сякаш
