самия себе си. На себе си той нищо не прощаваше. Имаше часове, когато се бе презирал. Безизходност ли беше това или пък липса на път, на ясен път пред него? Липса на верни, на точни знания за людете, за живота им. В мислите му пак излезе Стефан Кибаров. И после, веднага след него — Дяконов. Единият, който знаеше накъде върви и вървеше смело, открито срещу всяка загадка, срещу всеки проблем и възел, разбулваше ги, разсичаше ги, даваше отговор; другият, който бе отрекъл всичко, потъпкал бе всичко, презрял бе, поругал бе всичко и безсрамието му бе се превърнало в негова гордост, в позорно бягство всъщност, което наричаше свое освобождение. Ала къде беше той самият? Беше далеко от единия, далеко и от другия.
— Умисли се ти много, учителе…
— Да, да — промълви Глаушев. — Стъмни се веке…
— Да. — И Глаушев добави с някаква загриженост към по-младия другар: — Нема ли да спим вече, Цветане?
— Ами… да спим. Аз тука, като в люлка, на камъка. А ти? Нема ли да ти е твърдо?
— Ще прекарам некак. Нели сме комити, Цветко. Борис усети как се засмя младият момък без глас в
тъмнината. Поразмърда се за минута Цветко, настани се по-сгодно върху камъка и затихна.
Глаушев не беше усетил как всичко наоколо изчезна, стопи се в гъста, плътна тъмнина, която се надигна от планинските долища и низини ведно с валма влажни, топли изпарения — горещия дъх на напечената земя, — надигна се тъмнината чак до най-високите върхове, забули с прозрачен мрак и небето. Нехаен сеяч бе пръснал звезди по цялото небе — едни сякаш по самата му
повърхност, между черните сенки на планинските върхове, едри и светли, други пък тънеха в неизбродимите му дълбини като тежки седефени зърна, а пред всички се кипреше Вечерницата, подела още по здрач своето тържествено шествие по нощното небе, или това беше невидим бродник, който скиташе със свещ в ръка от хоризонт до хоризонт. Луната я нямаше. Чернееше лицето на земята невидимо и тайнствено.
Ниско долу и сякаш кой знай колко далеч се дочуваше глуха врява. Аскерът. Види се, беше забранено там да се палят огньове, но се усещаше, че в подножията на височината се лутаха много люде, потънали, загубени в нощното чернило. Също и по-нататък, по отсрещните стръмнини и долища, но не се чуваше оттам никакъв звук, никакъв глас. По скалите тук ходеше тревожен нощен ветрец и довяваше час по час тихия сънен шепот на горите, горчивия им дъх. Прииждаше отдолу като проточена, задавена въздишка и шумът на реката сред настаналата нощна тишина. Тук, на самия връх, беше по-светло, но не можеше да се види откъде се процеждаше -тоя синкав, недоловим зрак. Някъде наблизу, може би зад съседната скала, двама или трима от четниците водеха неясен, разпокъсан разговор, умълчаваха се и пак започваха, като да не можеха да намерят думи или се мъчеха да прогонят тревожни мисли, неверен сън. Там негде се чу продрана кашлица, а някой по-насам хъркаше кротко, усърдно. Тихо, равномерно и съвсем близу дишаше Цветко, тъмната му сянка сякаш се бе сляла с топлата скала. Понамести се и Борис върху твърдото си каменно легло, ала сън не идваше. По едно време пред него внезапно се изправи черна човешка фигура и като че ли до самите звезди. Чу се гласът на Юнкера — мъчеше се той да говори по-тихо:
— Тук ли сте, господин Глаушев?
— Да — приподигна се Борис.
Юнкерът приклекна до него и заговори още по-тихо:
— Обсадили са ни. Аз изпълзех до тех. Можех да хвана жив некого или да застрелям дваматрима, тъй, съвсем близу в тъмнината, но… да бехме поне двама, иначе и те могат да ме спипат. Чувах разговора им, но не разбирам турски. Изглежда, че немат намерение
Г да ни нападат тая нощ. Нека си починат и момчетата. Утре… Май и на вас не ви се спи. Аз… обиколих часовите, сложил съм двама и при изворчето долу. Да не би да го подушат турците. — Той приседна върху камъка, помълча. Лицето му не се виждаше. И продължи, вече съвсем тихо: — Имам аз едно момиче в София. Да можех само два реда да му пиша. За сбогом. Но не може.
Борис търсеше с поглед лицето му в тъмнината. Юнкерът неочаквано скочи:
— Да ви оставя да поспите.
— Не, не…
Юнкерът се прехвърли зад близката скала, чу се как изскриптяха пирончетата по ботушите му.
Глаушев притисна гръб о камъка, сложил ръце върху изправените си колена, тихо, едвам чуто въздъхна. Той също не можеше да пише два реда на Ангелика. Ангелика беше мъртва. Нямаше я никъде по земята. Нямаше я в О., на тяхната улица, в бащината й къща, нямаше я на балкона, вратата на балкона беше затворена, цветята в саксиите съхнеха изоставени. Сега той не я търсеше там, а тогава отиде там да я потърси, да я види, в бащината й къща. Сега той не можеше да каже като Юнкера: „Имам аз едно момиче…“
През оная ранна сутрин той дочу в стаята си далечен, проглушен писък. Замря сърцето му. На часа си помисли за Ангелика. В съзнанието му премина само името й — ехо на далечния писък, но в него проехтя като страшен вик, като отчаяно стенание. Може би защото писъкът долетя до слуха му откъм нейната къща. После се узна, че извикала бабичката на Ангелика, и всички се учудваха откъде се намерила такава сила в немощната стара жена. Той изтича на прозореца. Нищо не се виждаше. Минаха двама по улицата и Борис забеляза, че се заглеждаха в къщата на Милонас. Може би се е случило нещо с брата на Ангелика, ранения. Портата насреща внезапно, рязко се отвори, отскочи оттам другият й брат, Димитрис Милонас, гологлав, с побеляло лице. Той изтича нагоре по улицата; там, малко по-нагоре, живееше лекар, също грък. Вън, в преддверието пред вратата на Борисовата стая, тропотеше Фотина, хазайката му, и някак по-силно, отколкото беше нужно. После тя почука и на вратата му.
— Даскале… Борис…
Той се спусна към вратата, дръпна я. Фотина помръдна устни, онемяла ли бе, и едва можа да продума:
— Що ли става там?…
— Сигурно раненият…
— Не, не. Той нищо, казаха ми. Нищо от такава рана, ами…
— Иди, иди виж долу…
Тя и сама се затече към стълбата. Когато Борис се върна на прозореца, отгоре бързо се приближаваха Димитрис Милонас и лекарят, влязоха в портата. Откъм къщата насреща вече нищо не се чуваше, но идеше оттам тревожна, страшна тишина. После срещу портата на Милонас се насъбраха няколко жени, още невчесани, няколко деца, току-що станали от леглото. Откъде изскочиха, какво бяха чули, какво бяха усетили, сънливи, с неумити лица, що говореха така оживено, махаха ръце?. Борис не се решаваше да отвори прозореца, да се покаже. Ето я и Фотина. Той я видя как слушаше със зяпнала уста, после тя дигна ръце, сплете пръсти.
Щом затропоти по стълбата, Борис се втурна към преддверието и я чу как тихо, жално плачеше още там, по стълбата.
— Какво е станало…
— Ангелика… Пробола се с нож.
Дотук той си спомняше всичко ясно. После се спусна пред погледа му мъгла, сива, гъста, задушлива, проникна, изпълни гърдите му, не му даваше да диша. Спряха, угаснаха и мислите му. Започна един кошмарен сън, без светлина, без мисли, без въздух в гърдите. Така си спомняше той и сега оня час. И не всичко си спомняше от това, което направи тогава без светлина, без мисли. Като обезумял, който не знае що върши, а всичко върши с машинална точност, той се облече за излизане и сега може би с по-голяма грижливост, слезе долу, мина през улицата и влезе у Милонас. Фотина бързаше след него, късите й нозе се преплитаха в диплите на фустана й, бързаше и не вярваше на очите си. Цялата къща стенеше — чуваха се плачове, разбъркан говор, отделни думи на чуждия език, тропот някъде на горния кат. Горе, в широкото преддверие, го пресрещна Димитрис
Милонас. Застанаха един срещу друг и мълчаливо се гледаха. Борис рече:
— Искам да я видя. — А после в неговия глас проплака самото му сърце: — Не ме спирайте… Кажете ми къде е.
Димитрис продължаваше да мълчи, втренчил в него черните си очи. Борис чакаше. Отнякъде изникна Дросо Милонас и там се вцепени, на другия край на преддверието. Димитрис се обърна, отправи се към
