изстрели, пет един след друг, приглушени от далечината, от разбърканата стрелба долу, но ясни като удари с чукче. Докато другарите на изчезналия на върха продължаваха да тичат нагоре, другата купчина видимо взе да се колебае, някои от нея и се спряха. Малко по-късно първата дружинка вече цяла зае върха, запу- каха оттам пушки, изпреварените обърнаха гръб и се втурнаха надолу по стръмнината. Види се, и други бяха наблюдавали от скалите на Стражица надбягването насреща — наблизу се чу вик:
— Урааа…
— Ясно — рече Кирил Кончев. — Аскерът гледа да ни хване всички в обръч, а нашите там бързат да заемат по-добри позиции. Ние тук сме най-добре.
— Май ще се поразбъркат плановете на войводите! — засмя се по момчешки Юнкерът.
Студентът промълви философски:
— Както всички човешки планове…
Дотича през скалите четник и отдалече викна:
— Те… ни сардисват!
— А ти какво си мислиш… — погледна го студентът, но побърза нататък.
Глаушев и Юнкерът го последваха.
Поляната долу, дето малко преди това беше сборището на четите, бе почерняла от аскер. Вляво и вдясно по подножията на Стражица се бяха проточили доста
гъсти колони, които обграждаха височината. Юнкерът извика:
— Всички по местата си!
Четниците и без това бяха по местата си, а сега наклякаха на коляно, други залегнаха зад ръбовете на скалите, по междините — кой където си бе избрал по-сгодно място. Настъпи късото затишие преди битка, когато и най-храбрите чуват бързите, кънтящи удари на сърцето си. Някой там, уж се бе закрил, а се виждаше как се напряга да пикае.
— У бре… Не можеш ли некъде по-нататък?
— Остави човека бре!
Стана пак тихо. Кирил Кончев дигна очи към тъмнеещото небе:
— Вече се стъмва. Е, утре ще бъде каквото ще бъде.
Между четниците настана оживение, някои се изправиха, също и други след тях. Зачуха се бързи разговори, подвиквания. Юнкерът бутна фуражката си на тила:
— Вие какво? Я стойте по местата си! Нема защо да ни гледат агите отдолу, да ни броят. Може и да ни нападнат все пак.
— Турците не се бият нощем — чу се по-отдалеко. — Пък и не могат да ни видят сега отдолу.
Юнкерът се обърна към Глаушев:
— Вие къде, господин Глаушев, къде ще застанете? — И не дочака отговор: — Ще застанем на различни места ние тримата. Подвойводата долу на площадката. Тук повечето са неопитни.
— И аз не съм опитен в тая работа — рече Борис.
— Все пак да има на всички страни по един началнически глас. Това е много важно за бойците.
Зъбите на студента се бялнаха в сгъстяващия се здрач:
— Ех, какъв генерал ще излезе от тебе! — После бързо добави, сякаш сам да заличи шегата си: — Утре, утре. Сега… ще нощуваме. Виж само за часовите. Ти ги разбираш тези работи.
Борис попита:
— Какво стана с моя другар?
— Тука съм, даскале — чу се наблизу гласът на Цветко, а и той самият се изправи край една скала там, сякаш се бе крил досега.
— И ти остана, а?
— Останах.
— Ела, ела с мене. Ние заедно…
Намериха си място откъм поляната, сякаш искаха тъкмо нея да пазят, макар сега там да шетаха аскери. Глаушев седна, опря гръб на един камък, който изпущаше като жива своя сила набраната през деня слънчева топлина.
— Седни, Цветко, седни!
Борис подпря до себе си своята дълга манлихера. Цветко мълчаливо се отпусна близу до него — нямаше по-широко място между камъните, сви дългите си нозе, да не пречи на даскала. Той също остави пушката, дръпна чантата си в скута, чу се как меко издрънча пълната му манерка.
— Да бехме похапнали, даскале, докато се още се вижда. Имаш ли си ядене? Ами водица? Аз напълних манерката долу, на изворчето. Дай, ако… Ей сега ще изтичам.
— Имам, имам.
Придръпна и Борис чантата си. Наоколо и по-далечко между скалите се дочуваха приглушени гласове на четниците, отделни думи. Наблизу бяха залегнали и други двама. Цветко дъвчеше шумно и сладко, чу се и бълбукането на манерката му. Отхапна няколко залъка и Глаушев, останал бе в чантата му и къс от днешното варено месо. Цветко се засмя с пълна уста:
— Тъмно веке, ама човек се намира устата си. Се зее тая проклета човешка пещера, иска си своето.
Борис каза тихо:
— Защо не се върна в четата, Цветко… Можеше да се върнеш.
Цветко побърза да сдъвче залъка си, да го глътне. После рече също така бързо:
— Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърце ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като… Пък, най-после, каквото даде бог. Ами ти? И ти можеше да се върнеш в четата.
Глаушев не отговори веднага. После едваедва въздъхна:
— И аз като тебе, Цветане.
Това не беше неговият пълен, неговият истински отговор. Не можеше да отговори той така леко и просто като младото селянче. И да остави последната грижа на бога. Да, той остана с тия четиридесет мъже, които бяха решили да се бият и да умрат. Най-напред и той, досущ като Цветко, по сърце. По сърце и по съвест. Поради това, което беше най-постоянно в него, най-твърдо, най-непроменливо, най- непоколебимо в него; което беше същност на неговата природа. Той не можеше да обърне гръб на тия люде — четници, борци, — да се обърне и да си отиде, изпълнил задачата, която бе приел пред войводите. Да се скрие зад тая задача; да използува най-сетне и едно свое право — дошъл е с голям риск, предал е заповедта на войводите и ето, отива си в четата. А тия тук да стоят, да мрат, щом искат. Не, Борис не можеше да ги остави и… да побегне, макар ис… право. Ала не беше само това. Нели и той като тях беше борец за… Заклел се бе да пролее кръвта си, обрекъл се бе. Като тях, като Цветко. Нима това трябваше да става с някаква благоразумна сметка, с някакви съображения, с използуване на права? Любовта към родината, към поробената родина, към нейната правда не може да има степени, не може да има граници, да се дели и дава на драмове. Също и думата на един борец, също и клетвата на един борец за свобода. Дотук всъщност и той като Цветко, другаря му, милото селско момче. Но, мислеше си по-нататък Борис Глаушев, не беше и само това.
През последните месеци — и може би кой знай откога — той беше в безизходност. Разпънат беше от противоречия, от съмнения, от колебания. И може би за всяко нещо в живота си. Той като че ли никога не можеше да намери самата истина за нещата и явленията, винаги оставаше в него някаква непълнота, незадоволеност, някакво съмнение. Той не познаваше чувството на самодоволство, на едно пълно успокоение, на пълна сигурност. Като Богдан Бобев; като Симеон Венчев, който не се колебаеше да стигне и до престъпление; като Стефан Кибаров с неговите смели, дръзки мисли. В него ли беше причината или извън него? В него беше жаждата му за истина, за справедливост. Но той не можеше да задоволи тая жажда — такива бяха людете около него, такъв беше редът, или безредието, на нещата около него, такъв объркан и неверен, лъжлив и несправедлив бешеживотът около него. Неутолената му жажда пораждаже всички негови съмнения, непрестанното му недоволство, нетърпението му, гнева му. Жаждата на дутата му или, още повече, неговата незадоволена съвест. Или може би неговите заблуждения, неговото незнание за другите люде, за живота им, за целия живот. Той ли единствен беше най-мъдрият, най-добросъвестният, най-справедливият? Но той беше още по-нетърпелив, още по-строг, по-гневен, още по-яростен съдия и към
