поучи, да го научи на нови думи и знания. Нейната къща винаги е била в най-добър ред, а тая година още като се запролети, тя сама прекопа всички лехи в градината, по нов начин ги разпредели, насади нови цветя и повече зеленчуци. Подтикваше и Лазара, който се грижеше за дръвчетата, да се грижи още повече и пак с тая мисъл, да намира и той забрава в тия си занимания.
Все пак Ния Глаушева намираше най-много в себе ек утеха и сила, за да не я съсипе докрай мъката й. Виждаше своя син непрестанно, и в сънищата си също,
в най-големи опасности, пред най-страшни рискове, виждаше го — проклети майчини мисли, самият сатана ги поражда и внушава, — виждаше го в кърви и рани, преследван от турски глутници по планинските пустини, гладен, изгарящ за глътка водица, както бе чувала да се разправя за тежкия четнишки живот. Виждаше го и мъртъв, проснат на някоя скала или горска поляна, в храстите мъркат, тракат със зъби горски хищници, над него се вият орли и гарвани, очите му да изпият, месата му да късат… Зли мисли, сами идват и не може човек да ги прогони, като тия зверове горски и хищни птици, които мъртвият не може да прогони. Но тя никога не помисли да тръгне по планинските кървави пътеки, да подири сина си, да го хване за ръка и да го изведе от всички тия страхотии, да падне на колена пред него и да го помоли да побегне, да се отдалечи, да се скрие; да каже на Лазара да се помоли за сина си на комитетските началници. Ния никога не помисли да спасява своя син, да го спре по някакъв начин, да го отклони. Той е мъж. Такъв е мъжкият дял, мъжката воля и чест. Да се бори и да надвива, да живее в опасности и да не се бои, да бъде силен и храбър. Родила бе мъж и такова трябва да бъде търпението на мъжката майка. Той трябва да бъде там, където е отишъл по своя воля. Тя няма да го спре, няма да го повика, той няма да чуе гласа й, няма да види сълзите й. Тя е в неговите страхотии и се бои повече от него, неговите болки нея повече я болят. За нея остава само търпението й — в него ще затвори тя, в него ще удави всички свои страхове и болки. Като Исусо-вата майка, която видяла с очите си своя син увиснал на кръста с кървави рани; не ридала тя, не надала писък, не посегнала да го свали от кръста — такава била нейната майчина любов, нейното майчино търпение. И скритата майчина гордост също.
В общата мъка и грижа двамата стари люде гледаха всеки да помогне на другия, да придръпне повече върху своите плещи от общото бреме. Мълчаха и двамата за Бориса: ако проговори единият, да сподели, да се оплаче — ще нарани другия, ще докосне с нокът раната му, ще я подлюти. Всеки изглеждаше, искаше да изглежда по-спокоен от другия. Тихо беше в дома им, тихо и спокойно. Само радостите им около внука, Борисовия син, бяха някак по-шумни сега — така, о
мъничкия, искаха да съживят, да внесат малко поне радост в къщата си, в своя сегашен живот и пак повече единият заради другия, в неусетна надпревара. Също и когато влезеше чужд човек у тях — посрещаха го, ала не го оставяха да ги теши и успокоява.
Чу се за сражение на чета някъде немного далеко от Преспа. Те и двамата потъмняха, усещаха се взаимно как се спотайваха по цяла нощ будни, всеки под своята покривка в общото легло. На втория или третия ден Лазар измисли да каже:
— Питах аз… нашият не е в тая чета.
— Така, така — отвърна Ния с такова лице и с такъв глас, като че ли искаше да го накара и той самият да повярва още повече на думите си, — Аз и сама мислех да ти кажа да попиташ.
Той никого не беше попитал и нямаше кого да попита — никой в Преспа не знаеше с коя чета върви Борис и за да не бъде съвсем лъжлив пред Ния, добави:
— То, жено, като е за зло, нема да те остави, веднага ще дойде глас, много по-бързо, отколкото за добро.
— Ами да! Така е винаги.
Най-после дойде вест от Бориса, добра вест. Комитетски люде казаха на Лазара Глаушев в чаршията, че синът му е жив и здрав, праща много здраве на баща си и майка си. Лазар затвори вратата на дюкяна си посред бял ден, остави дюкяна, нямаше по това време никакви помощници, и побърза да занесе на Ния добрата вест, да не чака тя до вечерта, да чуе добрата вест и поздрава на сина си минута по-скоро. Падна тежкото бреме от рамената и на двамата. И всичко, що бяха претеглили и премислили за сина си до тоя час, загуби се, изчезна, като да не е било. Но после, още в следващия час, когато радостта им прегоря, започна пак всичко отначало…
LVII
Битолският войвода Георги Сугарев и прилепският войвода Георги Ацев, докато бяха още живи, разбиха големи гръцки чети и ги прогониха от Мариово; Апостол войвода, Ениджевардарското слънце, пазеше като орел своето блато и тръстиките му — неговия постоянен стан; Лука Иванов защитаваше юнашки Воденско;
костурските и леринските чети с войводите си Георги Попхристов, Атанас Кършяков, Пандо Кляшев, @Тане Стойчев, Кръсте Льондрев, Митре Влаха водеха люти битки с андартите, които прииждаха от юг; в Охридско бе обезоръжена цяла една сръбска чета и людете й, почти всички от Сърбия, бяха върнати в кралството само с торбите им. Обърнал се един от тях и казал:
— Излъгаха ни, че по тия места живеят сърби, и ние дойдохме да се борим за тяхното освобождение от турския ярем. Сега с очите си виждаме как са ни лъгали.
Тия негови думи спасиха живота му, също и живота на другарите му. Людете на Организацията ги пуснаха да си отидат, откъдето бяха дошли. По-трудно беше с изменниците, с отстъпниците между своите. По-трудно беше с Йосифа от Рапа — тая стара лисица и свиреп вълк в същото време.
Същата тая земя македонска го бе родила. Родил го бе робският мрак.
Той завладя над двайсетина села по най-дивите, пустинни македонски планини. Оскотелите от черна немотия и непрестанен глад селяци той блазнеше със злато, с торби бяло брашно и нови опинци; колебливите покоряваше с лъжливи обещания; твърдите в народната вяра и храбрите убиваше. Той познаваше всички болки и нужди на бедните турски роби, говореше им на техния език, с техни думи. Ползуваше се ловко от покровителството на турците и го плащаше с предателства; когато се случеше да се срещнат по планинските пътеки неговата чета и турски аскер, разминаваха се полюбовно и си разменяха приятелски поздрави; когато едните влизаха от единия край на селото, другите излизаха от другия му край, за да не си пречат. Поробеният народ и неговите бойци бяха техен общ враг, поробеният народ беше тяхна обща жертва. Йосиф никога не влизаше в открит 5ой с народните чети или със селската милиция, а с дяволска ловкост устройваше засади. Беше неуморим, предприемчив, находчив, беше и смел. Вдъхновяваше го яростната злоба на ренегата, омразата му към тия, които бе изоставил и които го презираха. Искаше да ги унищожи до един, жадуваше за кръвта им, за да няма кой да помни измяната му и да го съди. Подтикваше го, насърчаваше го, вбесяваше го омърсената му съвест — глух вой в него самия, лют враг в
него самия, който разгаряше в мрачната му душа дива, неутолима ненавист към тия, на които бе изменил. Разпъващата, разкъсващата драма на отстъпника превръщаше всичките му сили в неукротима, свирепа злоба към своите еднокръвни братя, на които бе изменил. Грозна, противна беше маската, зад която криеше истинския си, юдински образ: самодоволно сияеше широкото му бледо лице, често изкривено от доброжелателска усмивка; трескаво блестяха мъничките, прищипнати очички от ехидна радост, тържествуваща в злото радост, която понякога искаше да изглежда и искрена, ала винаги, постоянно в неговите очи искреше бесовският огън на душата му. Тия очи понякога плуваха и в сълзи на подмилкващо се умиление, на коварно, лъжливо състрадание. Много пъти Йосиф от Рапа се сопваше на дрипавите селяци:
— За вас съм тръгнал бре, с пушка, за ваше добро!
С хищническото си ухо Йосиф от Рапа дочу, че организационните чети подготвяха унищожението на четата му, разчистването на всички места и селища, които бе успял да завладее. Той имаше свои люде и по-далеко от постоянните си леговища, проникваше все по-нашироко. Издирваше и ловеше, замотаваше в мрежата си слаби души или засегнати, пострадали от грубости и несправедливости на необуздани люде на Организацията; привличаше на своя страна озлобени честолюци като себе си и те ставаха негови пипала и проводници, които сееха смут и разкол, отваряха му път по-надалеко. Научи той навреме, че организационните чети от три съседни околии се събирали в една долина, скрита дълбоко в планините, и там решавали съдбата му. Йосиф остави четата си, взе само двама от четниците и двама селяци от най-близките села — същите, които бяха дотичали да му съобщят за събирането на организационните чети. Пропълзя той
