сметка. — Председателят подигна пръст: — Училището: господин Глаушев, а не пушката и бомбата!
Борис ГО изслуша търпеливо. И отговори, но сякаш повече на себе си, на свои мисли, породили се в ума му В същия този миг:
— Мисля си, като ви слушам… Мъдрост на мъдростите е човек да открие, да познае логиката на живота и според нея да насочва своята деятелност и целия свой живот. А не да изхожда от свои умозаключения, колкото и мъдри да изглеждат.
— Е, да — подитна пак вежди председателят. — Логиката на живота, разбира се. Но вие сте тъкмо противното…
— Аз говоря за истинската. Чувал съм, че вие сте следвали география в Софийския университет…
— Да, да!
Това беше най-голямата гордост на председателя. Борис продължи:
— Чувал съм също, че като студент там били сте социалист.
— Да… да.
— Сега — посочи Борис с ръка — тоя магазин., На пръв поглед и в това има некаква логика: географията, познаването на света, социализмът като икономика и като учение материалистическо са ви помогнали да станете един от най-добрите търговци в О.
— Вие… подигравате ли се?
— Не. Искам да кажа само как може да изглежда една привидна, лъжлива логика. Сбогом, господин председателю.
— Сбогом.
Подобен разговор Борис Глаушев имаше и с директора на училището.
На излизане в училищния двор Глаушев срещна Мария Йорданова и не се учуди на тая всъщност неизбежна среща — Йорданова отново бе влязла в дирите му. Спретната, чиста, хубава. И винаги изглеждаше че е заета с нещо, че й предстои някаква работа. Винаги беше между учениците низ двора; където мине, децата позатихват, спират лудориите си, някои търсят погледа й, очакват да ги похвали. Тя си помисли, че Борис се връщаше в училището, и не спомена нищо за продължителното му отсъствие.
— Видех писмото ти до баща ми — рече Борис с лошо прикрито раздразнение.
Йорданова не изглеждаше изненадана, нито пък направи опит да се прикрие:
— Аз и сега мисля, че бе мой дълг да го напиша.
— Жените страшно обичат да се бъркат в чуждите работи.
— Жените… Ти не познаваш жените. Това, което говориш, е от мъжка самонадеяност.
— Не, това е мъжка откровеност.
— Ти си решил да се караш с мене. А пък аз искам да поговоря, да ти кажа…
— Какво има?
Тя се бореше сякаш за въздух, лицето й стана малиново от прилив на кръв под чистата нежна кожа. Тя се бореше сама със себе си, бореха се в нея две противоположни сили — едно непреодолимо желание, една нужда на сърцето й да се разкрие най-сетне, да проговори за най-съкровени свои чувства, и срещу това — хладният полъх на нейния разум, усмиряващата твърдост на нейната воля. Не, сега не беше време, още не беше време. Мъртвата беше между тях, но беше вече мъртва, мъртва. И Йорданова бързо се овладя, избледня и червенината по лицето й, само езикът, предателят, не искаше да се подчини на волята й, да занемее:
— Наближава краят на учебната година… ние ще се разделим, Глаушев, и…
Тя захапа до болка езика си, млъкна. Борис се загледа в нея, той долавяше нещо, преди да повярва на очите си, преди да стигне то до мислите му — другаде и много далеч бяха сега неговите мисли. Младата учителка се уплаши от пронизващия му поглед, боеше се и от неговия отговор. Забърза, като че ли нищо не бе казала, нищо не бе издал непокорният й език:
— Звънецът скоро ще удари… Да прибера децата. — И все пак дано да чуе нещо от него, поне половин дума: — А ти къде така, с фес на главата… Немаш ли час?
— Напускам училището. Току-що се сбогувах с директора.
— И… къде.
Мина му през ума да й каже, че се прибира в родния си град. Не! Не искаше да я лъже, но не можеше да й каже истината:
— Ще видя. — И току й подаде ръка: — Сбогом, Йорданова.
— Сбогом.
Ръката й беше ледено студена.
Излизайки от училищния двор, Борис Глаушев си мислеше: „Трудно е да се раздели човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека…“
Вечерта в хотелската му стая влезе Богдан Бобев. Борис усети, че вън, пред вратата, останаха и други люде.
— Кои са тия там?
— Две от момчетата. Да не мислиш, че ще се оставя в ръцете на гърците! Като тебе днес. Цел ден из града.
— Требваше да видя председателя на настоятелството, директора. Да не мислят, че съм побегнал като качак1.
— Добре. Аз и по тебе пратих момчета. Да те пазят. Не може тъй, мърцина и… от нехайство. Ние сме в борба.
— Заповедай, седни.
— Не, нема нужда. Слушай сега: утре тръгваш. Два часа преди да се съмне, ще дойде тук човек да те вземе. Наце Христов, ти го познаваш. Ще отидете заедно в село Бачево, на два часа оттук. Там ще намериш всичко, що ти е нужно. Там ще те намери Караджата. с него ще вървиш дватри месеца.
— Аз казах, че искам в най-изостаналия район.
— Това е решение на окръжния комитет. И заповед. Полезно ще бъде за тебе с Караджата. Ще обикаляте окръга, ще има какво да научиш. После… където поискаш. Искам да те видя един ден войвода. Да Това там е багажът ти, нали?
— Заповед. Да не би ти сам да решаваш така за мене?
— Най-сетне, нема значение. Важното е да е решено добре.
---
1 Качак — беглец, дезертьор.
Багажа ти ще изпратим на вашите в Преспа. Е, хайде, Глаушев… Добър ти път! — подаде Бобев широката си бяла ръка.
Вече на излизане той внезапно се върна от вратата и мълчаливо прегърна Бориса.
LVI
Над дома на Лазар Глаушев в Преспа, между стените на двора му лежеше тишина. Катадневната мирна глъчка по тая отстранена улица се чуваше все една и съща от ранна утрин до мрак, протичаше край притворената порта като поток в равнината със своята еднозвучна песен. Отдалеко идваха гласовете, детските провиквания, кучешкото полайване от съседните дворища, а когато се случеше някой да прекрачи прага на Глаушевата порта, хващаше го тишината между тия стени, заливаше го като дълбока, застояла вода. Безшумно, сякаш на пръсти, ще мине той по пътеката между цветните лехи на Ния Глаушева и едвам ще подвикне пред самата врата на умълчалата се къща:
— Тука ли сте, люде…
Ще се покаже Ния или самият Лазар Глаушев — те винаги са на крак някъде в къщата или на двора, ще покани без гостоприемна усмивка, но с кротка привета ивост:
— Тука сме, тука. Повели…
Люде влизаха в тоя стар дом често през първите единдва месеца и много повече в празнични дни, след църква, но с всички беше така — потъваха и гласовете, и стъпките им като в тиха вода. Дори и на празника на свети цар Борис — именния ден на Бориса Глаушев, когато се извървя едва ли не целият град — тиха и
