лицето й, върху белите нежни ръце или това беше някаква синя сянка пред очите й.
По-жива, по-силна от нея беше тясната й, нежна ръка, дългите пръсти. Тя бръкна под блузата си, дръжката на ножа изпълни ръката й, лъсна синкаво острието му. С другата си ръка Ангелика попридръпна през блузата младата, натежала, гъвкава гърда, напипа с върха на пръстите си две ребра — там, дето чукаше, удряше настойчиво, упорито живото сърце, и там допря върха на ножа, дигна огромни очи към синьото прозорче, натисна. Бързо, меко хлътна студеното острие.
LV
Борис Глаушев отиде най-напред у Бобев. В жилището му. Домакинята го посрещна с изблещени очи, като да виждаше привидение. Показа се и Бобев, мълчаливо го поведе към една от стаите, изгони оттам двете си по-малки деца и те двамата се затвориха сами.
— Седни.
Седна и той срещу Бориса. Почака да чуе какво ще каже гостът. Личеше, че знаеше всичко или сам за себе си беше сигурен, че знае всичко. У Бориса се надигна глухо раздразнение от тая негова сигурност, от студения му поглед, който не питаше за нищо, а укоряваше, съдеше. Борис каза рязко:
— Искам да отида в некоя от четите.
Богдан Бобев забави отговора си; остави за един миг да говори мрачната сила на погледа му. После рече:
— Добре. — И попита със същия твърд глас: — Къде изчезна толкова време? Осем дни.
— Не съм броил дните. Тук съм, в О.
— Дните аз броя винаги. Не ги оставям да минават край мене. Не са много те, нашите дни. Търсихме те. И ние, и директорът, и настоятелството.
— В хотела живея. И не ходя много по улиците.
— По-добре. Хората ще те гледат като мечка.
— Защо? Не съм направил никому нищо.
— С това… „никому нищо“ не се живее между хората. Нема и да те оставят другите. А ти си учител, член на окръжния комитет. Имаш задължения, отговорности. Обвиняваме те ние най-напред, другарите ти от комитета. Директорът е в паника, остави учениците си, без да ти мигне окото. Сега, към края на учебната година. Настоятелството иска да те уволнява. Никому нищо а? Детинщини!
— Не съм дошъл за това при тебе, Бобев. Не искам да знам нито за училище, нито за директор, нито за настоятелство.
— Детинщини. Така човек плюе в сурата си. И ти… заради една гъркиня.
Борис скочи:
— Не ми говори за това! Не ти позволявам. Това е моя лична работа.
По хлътналите страни, по цялото му лице изби гъста червенина, очите му горяха като две сини пламъчета, косата на слепоочията бързо потъмня от влага. Богдан Бобев едва се полюля, както бе сложил широките си шепи на колената, и сякаш за да подсили гласа си:
— Седни. Не рипай! Ние като сме се заели с тая народна работа и сме учители, нашият личен живот идва на второ място. И ми е чудно, че точно на тебе требва да разправям тия неща. Дочувах аз за твоята гъркиня и требваше още тогава, но… винаги е така, когато човек не свършва навреме всека работа. Ти си ходил и у тех, у Милонас.
— Ходих.
— Не знаеш ли кои са? Знаеш. Сега целият град говори, че докато ние, комитетът…
Борис протегна ръка, за да го прекъсне, но каза с неочаквано тих глас:
— Ако продължаваш, веднага си отивам. Бобев като че ли не го и чу:
— Не се сърди на хората. Като направиш едно, хората отиват по-нататък. Не мога да ти простя и аз. Чакай, чакай! Добре, че си решил да идеш в чета. Ще туриш капак. За тебе сега друго и не остава.
— Аз не за това. Тръгвам сам и по своя воля. Бобев подигна ръка и пак я сложи на коляното си:
Добре! Край!
— Какво искаш сега от мене?
— Нищо. Дойдох да ти съобщя.
— Е, харно, харно — повлече глас Бобев с престорено примирение. И продължи, отново присвил дебелите си вежди: — Знае се, говорено е: четите имат нужда от хора като тебе. Оставихме ги все повече в ръцете на разни там… горски царе. Не искат да слушат нас, даскалите.
— Искам да ида в най-изостаналия район.
В очите на Бобев за пръв път се мярна по-топла светлинка:
— Добре. Ще требва да те постегнем. Илия Нунков ще дойде да ти вземе мерка за дрехи. И опинци ще ти са нужни. Ти немай грижа. Аз ще… И за училището ще ти намерим заместници до края на годината. Тия дватри дни ще заминеш. Ти поне се махни от О. Арестувани са четирима. От момчетата. Никой не е заловен на самото место, но познали са ги некои и тъй, по подозрение. Сега ги въртят на ръжен в затвора. Да разкрият работата, та да стигнат и до нас. Работата е ясна, но турците немат доказателства. Може да приберат некои и от нас. Очаквам. Да сложат и нас на ръжен. Засега ние ни лук яли, ни лук мирисали. Преструваме се на умрели. И нищо не ще могат да ни сторят, дявол да ги вземе. Само да не се изтърве некой.
— Не можахме да отсечем главата на гръцкия комитет — рече Глаушев хладно.
— Не сполучихме докрай. Требваше за ден-два да свършим с всички. Изпокриха се и сега добре се пазят.
— Такива планове, изглежда, никога не се изпълняват докрай. И сега очаквай те нас да ударят.
— Нема да посмеят. Те сега очакват турците да се
справят с нас и тичат да им помагат. Задържаните са посочени от гърци. Консулът им ходи всеки ден в конака, иска да задържат и нас. Може да си имаме главоболия, но нищо не могат да ни сторят.
— Ако не могат тук, ще ударят пак селата долу.
— Ще им пресечем пътя и там. Караджата пак замина. Ще събере четите в две големи чети и ще вървят те по петите им.
Борис помълча, опрял върху него потъмнял поглед, после рече:
— Борбата с гърците, със сърбите поглъща сега всичкита ни сили.
— Така е, но не може да бъде иначе. Борис не сваляше поглед от него:
— Наистина ли не може иначе?
Сега помълча за миг Богдан Бобев и сякаш искаше да угаси светлината на неговия поглед в мрака на своите очи:
— Глаушев… Не искам пак да те засегам, но… Ти често си се колебал и, чини ми се, още повече след това, което се случи там с тебе. Друго аслъ и не може да се очаква от такива увлечения.
— Колебания… Ти ги наричаш колебания. А ето виж какво става с твоите строго обмислени планове. Човешките работи…
— Да, планове — прекъсна го председателят. — Обмислени добре. А как иначе? Аз пак ще скроя план и ще го изпълня по-добре. Ние ще се справим с тех. Нужно е само да съберем силите си. А не… колебания. И не знам какви още философии. Слушай какво ще ти кажа: четите, нашата въоръжена сила, са повечето в ръцете на прости, неуки хора. Не знаят, не разбират достатъчно. Поддават се на… на инстинктите си. Но вие пък, тия като тебе, знаят повече, отколкото е нужно. И се лутат, не знаят къде да се спрат. Далдисват по лъжливи, привидни истини. От такива като тебе аз се боя повече.
— Какво ще кажеш за Стефан Кибаров? Той също ли… далдисва?
— Не можеш да го забравиш. Той е направо смахнат. Макар да върви все направо. По една посока. И точно с това е смахнат. Окат слепей. Хванал се за тоягата си и върви.
— Ами ако тъкмо той е намерил истинската истина?
— Не.
— Не. Това не е достатъчно, Бобев.
— Аз знам какво говоря. Борис стана:
— Е… Ще търся и аз истинската истина. Сега отивам в чета.
