Бобев го изпрати мълчаливо до вратата на жилището си.
Един от хотелските слуги посрещна Бориса на входа на хотела:
— Горе, в стаята ти, те чака гост. От един час чака. Горе го чакаше баща му. Зарадваха се на срещата
и двамата, но радостта им беше като зимно слънце. Веднага започнаха разговора за това, което бе накарало Лазар Глаушев да дойде неочаквано в О.
— Получих писмо. Оттука, от О. Непознат човек ми го пише и без име. Разтревожи се майка ти: „Иди да го видиш. Да си поприказвате, той самият ще ти каже по-добре как е и що е.“ И в Преспа се зашушука, преди това още. Има люде, които тъкмо това търсят, да се ровят в чуждите работи.
— Мога ли да видя писмото?
Лазар бръкна в пазвата си, извади джуздан от лъскава кафява кожа, с ремъче, което се навяваше два пъти, отвори го, като не спираше да говори:
— Ще го видиш, защо да не го видиш. Ето. Не е писано с лошо сърце, при все че е чужда намеса и може би ненужна.
Борис разгърна писмото — написано беше на хубава хартия, с едър, лек, красив почерк: „Уважаеми господин Глаушев, Моля да ме извините, че се намесвам във Ваши семейни работи, но мисля, че в случая това е мой човешки дълг. Вашият син преживява тежки часове и мене ми се струва, че има нужда от Вашата бащинска подкрепа. Това е, което исках да Ви съобщя. Останалото е Ваша и негова работа, Извинявам се също, че по важни причини не ми е възможно да се подпиша под тия редове с името си.“
Борис стоя една минута с очи в писмото и след като го прочете, после дигна поглед към баща си:
— Аз като че ли се досещам кой го е писал. Но това не е важно. — Той сгъна разсеяно писмото и го подаде на баща си: — Решил бех и сам да ти пиша за това, което требва да знаеш. И ти, и мама.
Нужно му беше да подреди мислите си по-нататък, замълча, обърна лице към прозорците на стаята. Лазар чакаше, но после се опита да го насърчи:
— Ами да. То се знай. Това си казахме и ние с майка ти, но ето дойдох аз и да те видя.
Борис започна, без да откъсва поглед от мътните стъкла на прозорците:
— Мама знае донекъде… Обикнах аз една девойка тук. Гъркиня. И тя също. Къщата им е срещу моята предишна квартира. За пръв път аз… разказвам така за това — потрепера гласът му, пресекна за миг.
— Ходих аз в квартирата ти — побърза да каже Лазар и пак за да го насърчи, да го подкрепи някак.
Младият Глаушев продължи с изяснен глас, премести и погледа си, сведе го пред себе, да следи по- добре мислите си:
— Гръцко семейство. Двамата й братя са дейни хора на гръцкия комитет. Ние я погубихме: аз и братята й. Нашата вражда. Окръжният комитет реши да се убият двамата й братя. При тия, последните убийства тук. Аз също дадох съгласието си. Не можех иначе. Не можех да поставя личните си работи по-високо от комитетските. Тя дойде да ме пита и аз й признах. Раниха единия от братята й. На другия ден тя се самоуби. Изгоре в нашата вражда. Не е могла да ме намрази, а те й са родни братя. Тя беше и добра гъркиня. Ти разбираш… — едва сега Борис дигне очи към баща си.
— Разбирам — въздъхна Лазар Глаушев. — Милото девойче! Що ли би станало и с майка ти навремето, да не беше умрел Аврам Немтур… А после, сине?
— После… Сега аз требва да давам сметка пред всички. Какво ли не се говори из града! Некои са ме нарекли и предател. Тайно съм бил във връзка с гръцкия комитет. Хората се забавляват.
— Да, да. А ти?
— Аз… — загледа се в лицето на баща си Борис, в очите му: — Реших да постъпя в некоя от четите.
Лицето на Лазара Глаушев остана непроменено. И
очите му също. Но като че ли се вкамени това лице и старите очи като че ли се втренчиха още повече.
— Да — промълви той, но това може би не беше и никакъв отговор.
— Тук, в града, всъщност е по-опасно… — подзе Борис, но млъкна.
Помълча и старият Глаушев, после каза:
— Ще отговоря с твоите думи: не ще поставим ние с тебе личните си работи по-горе от народните. Щом така си решил…
Той сега мислеше за жена си, за Ния, но не спомена нищо за нея. Заговори за майка си Борис:
— Ти виж там с мама…
— Майка ти, тя… и тя като нас, Борисе.
Борис се опита да промени разговора и какво имаше да говорят повече за неговото решение? Ангелика беше непрестанно в мислите му, но той искаше да поговори и за майка си:
— Ти загатна за мама… Че и тя би… Съживи се погледът на стария човек, поизмести се
и ледената грудка, която тежеше на сърцето му. Нека си поговорят те двамата по мъжки и да няма в разговора им ни следа от каквато и да е слабост, от мъка и скръб сега, когато се разделяха и може би завинаги. Лазар започна:
— Така беше тогава. Аз не можех да се оженя за щерката на Аврам Немтур, богаташ и още повече народен враг, противник. Отказах. Майка ти не би посегнала на себе си, има голема сила в нея, но не би й било по-леко.
— Аз мислех да се оженя за Ангелика Милонас. И тя също.
— Не бих се противил и аз, ако е гъркиня и от такова семейство. Ти с нея би се свързал, а не с братята й или… С времето, Борисе, много неща се променят и людете се променят. Много неща стават по-ясни. Не се променят, не бива да се променят само ето… такива работи, че в човешкия живот секогаш требва да има чистота, да има чест и съвест.
Те вече нищо не споменаха за предстоящото заминаване на Бориса. На другата сутрин Лазар Глаушев си тръгна за Преспа.
От хана, където бе отишъл да изпрати баща си, Борис се отби при председателя на училищното настоятелство, в магазина му, сред една от най-оживените партии на О. Председателят го прие в стъклената си кантора и сам затвори вратата й.
— Седнете, господин Глаушев.
Седна и той до масатаписалище, с редица преградки на единия й край. Поизкашля се без нужда, приподигна панталоните си, да не се развалят ръбовете им. През стъклените стени се дочуваха приглушени гласове — движението в широкия колониален магазин не спираше. Борис седеше нетърпеливо на дървения стол.
— Дойдох да ви съобщя, че напускам училището. Председателят на училищното настоятелство подигна вежди:
— Вие вече сте го напуснали. От десетина дни.
— Готов съм да приема всички последствия. Донесох прошение. Заповядайте.
Председателят пое хартията, разгъна я, прочете двата реда: Борис Глаушев молеше да бъде освободен от длъжност. Председателят сгъна отново заявлението, сложи го на масата:
— Как мислите вие: всичко е в ред. Сега, преда края на учебната година. Ние нема да ви пуснем,, нема да ви освободим от вашата длъжност. До края на учебната година. За следващата година… ще видим.
— Исках да спазя реда. Ще напусна и без позволението на настоятелството.
— Некои от настоятелството искаха да ви уволним веднага. Аз не се съгласих. Заради училището. Вашите частни работи и вашето поведение…
Борис стана.
— Господин председателю, моля да не говорим за моите частни работи.
Стана и председателят:
— Господин Глаушев… Всичко това и вашето поведение сега, това опасно смущение в целия наш живот се дължи на безполезната и вредна за народа ни революционна деятелност. Поне след въстанието требваше всички да си вземат добра -бележка. Господин Глаушев, вие и всички като вас ще бъдете стократно по-полезни на народа си като учители, нежели като бунтовници. Сега и за хора като мене е рисковано да се движат по улиците на нашия град. Ето докъде стигнаха нашите работи. Моля да не мислите, че говоря от страх! Крайно време е вие, господа революционерите, да се стреснете и да си дадете добра
