нощем с малката си дружина през непроходими гъсталаци и процепи, изкачи се и се скри между голите скали на един връх, от който се виждаше като на длан долината, в която се бяха събрали вече народните чети, до сто и петдесет души и още толкова селска милиция. Което не можеше да види Йосиф от Рапа в ясния юлски ден, виждаше го много по-добре с тежкия, черен бинокъл, който му бе изпратил сам кралят на Сърбия.
Долината се разтваряше подобно на гигантска паница сред околните планински стръмнини, с начупени, ръбести стени, по неравното и дъно гъсто се зеленееше широка горска поляна. Надиплените височини наоколо бяха обрасли с букови и дъбови гори, през тях се надигаха сини, пепеливи скали, червенееха се проядени брегове. В една широка падина там се зеленееха плочените покриви на малко планинско село — купчина от къщурки с ниски каменни стени, туктам ще се белне някоя от тях измазана с вар или ще светне на слънцето стъкло на прозорче. Около селските къщи бяха разхвърляни жълтеещи се край скалите или сред горите още неожънати нивици, зееха по-близу или по-далеч дълбоко разкопани дупки, откъдето селяците вадеха плочи, или пък се чернееха загасени огнища, където бедните люде горяха въглища, за да ги продават по пазарищата на околните градове. Пак там, надълбоко в горите, се ширеха оголени сечища, проникнали в горската зеленина като разяждащи, смъртоносни язви. Доста широк проход минаваше край горния край на поляната, издълбан от зеленикавите води на бърза, пенлива река, разтваряше се още по- широк на югозапад, а по дъното му кривуличеше каменист път, който свързваше със света тия отдалечени планински дебри. Току над първия завой на прохода се надигаше стръмен рид със струпани на върха му грамади от скали. Ако проходът беше врата към света за тия места, тук, на тоя висок връх, открай време стояха негови каменни стражи и така наричаха селяците скалистия връх — Стражица. По обляната от слънцето поляна се тъмнееха зелените сенки на купчини храсталаци, ширеха гранки самотни дървета, под които се бяха насъбрали цели дружини люде. Мяркаха се люде и по скритите в гъсталаците пътеки накъм близкото село, мяркаха се и между скалите на Стражица. Виждаше ги Йосиф от Рапа, святкаха на юлското слънце и оръжията им.
— Тука са сички — въздъхна той негли с облекчение.
Него никой не можеше да види между скалите на далечния връх. Погледа още някое време, сякаш да преброи събралите се на поляната долу, махна с късата си ръка и поведе назад людете си. Изведе ги и четиримата
на една пътека. Хвана единия от селяците за разгърдената му риза, впи в очите му свиреп поглед:
— Тичай в Преспа! Ама ще тичаш! Шест часа път, ти ще го вземеш за три. За три, чуваш ли? Право на каймакамина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“ Това ще му кажеш. Нищо повеке. И ако до ужина днеска не ме намериш в Пресад, ще те заколя. Ще изколя и целия ти род. Толкова време ти давам. Още ли си тука!
Селякът хукна по пътеката надолу, за Преспа. После Йосиф хвана другия селяк за ризата:
— Тичай и ти за Преспа! Но ти ще минеш през Ру-пел. Пътят е пак толкова. И на тебе толкова време ти давам. До ужина да ме намериш. Чу какво ще кажеш и ти на каймакамина. Още ли си тука бре!
Хукна по пътеката и другият селянин.
Йосиф от Рапа не можеше да стори нищо повече. Дано времето да стигне. Докато отидат двамата селяци в Преспа и докато хване аскерът Стражица. Тук ще се навърта той и ще дебне. Ако тръгнат българските чети за неговите села, той ще изтича нататък далеко преди тях. Ще му хванат те опинците, щом ги знае къде са и що му кроят. Друго не можеше да стори Йосиф, а и това стигаше. Стигна също и времето. Предателите тичаха към Преспа с изплезени езици. Гонеше ги приглушеният, но страшен глас на сърбоманския войвода. По пътя единият от тях си намери и кон.
Времето стигна. Четиримата войници, които се бяха събрали на поляната при Стражица, чакаха още един войвода от съседната околия, ала не това най-много ги караше да се бавят през целия този ден. Седнали под клонест дъб на единия край на поляната, те се препираха как да ударят Йосифа от Рапа, откъде да минат, докъде да стигнат. Всеки повтаряше своето. С тях четиримата беше и Борис Глаушев — член на окръжния комитет, но сега прост четник. Що можеше да каже той, с що да се намеси в споровете им — не познаваше ни планините наоколо, ни скритите пътеки, ни людете по тия места. Отпуснал се бе на зелената трева, притиснат от тъмна, неизбродима тъга.
Денят беше ясен, сух и горещ. Морно дишаха задремалите гори, тревите вехнеха в топла влага, от нажежените скали лъхаше огън. Четниците и милиционерите бяха се пръснали на купчини под сенките, лежаха във влажната трева, лениво разговаряха, подмятаха си груби шеги, някои се смъкнаха към реката да се къпят. Приятна, спокойна почивка. Като се виждаха толкова много на едно място, те не се бояха от нищо, те и не мислеха за врага. Поразмърдваха се само когато дойдеше време да се сменяват часовите по околните височини. По скалите на самия връх на Стражица беше настанено цяло едно отделение от четиридесет четници — така проходът и пътят по него беше затворен, поляната беше завардена. Спокойна, приятна почивка. На пладне селяците от близкото село докараха цели товари храна — черни селски хлебове и варено говеждо месо. Настана за късо време оживение, но после четнишкият лагер затихна още повече; дочуваха се само отделни гласове, блажени похърквания и оттатък, към края на поляната, гласовете на четиримата войводи, задавени в тишината на горещото юлско пладне.
Безкраен беше юлският ден и времето стигна.
Привечер, когато горите зашумяха, отърсвайки се от сладката лятна притома, на поляната дотича с подкосени нозе пратеник от Преспа. И само това можа да прохрипти, с последни сили:
— Къде са войводите…
Тръшна се на тревата. Изляха на главата му две манерки вода. Дотичаха войводите при него. Той потрепна с мокрите си клепки, отчаяно се завъртяха очите му:
— Аскер иде… безброй.
Изпратен от околийския комитет в Преспа, той бе успял да изпревари за малко време аскера и телеграфическите разговори на преспанския каймакам с кай-макамите от съседните околии.
— Стани, стани… — подвикна му един от войводите. — Ти си се уплашил.
Куриерът се изправи, подпрян на двете си ръце.
— Кажи сега по-спокойно, по-точно за аскера. Куриерът пое въздух:
— Комитетът ме праща. Целият аскер в Преспа е на крак. Комитетът е научил, че сте предадени. Каймакаминът съобщил по телеграфа на всички други каймаками наоколо. Ще дойде аскер насам от всички градове. Това е.
— Уплашили са се и даскалите в Преспа.
— Ти не си видел аскера, пък казваш: безброй.
— Нека са безброй! Ще ги обрулиме като зрели
круши.
Куриерът нищо не отговори на тия думи на войводите и насъбралите се там четници, които се надпреварваха да показват безстрашието си.
То беше само за късо време. Сред надигналата се по поляната врява проеча тръба: сбор. Всеки при войводата си! Докато се разтичаха наоколо четници и милиционери, постегнаха опинци и оръжие, започнаха да пристигат един след друг часовите, които пазеха наоколо.
— Аскер иде. Аскер се приближава.
Един табор от над хиляда души аскер идеше насам по пътя през прохода; други роти и дружини пъплеха по пътеки и долища от няколко страни през планините.
Не дойде никой само от Стражица. Настанените там четници виждаха всичко, виждаха раздвижването по поляната, чуха и тръбата. И не пратиха никого да съобщава това, което се знаеше от всички,
По уговорен план за отбрана и изтегляне навътре в планините всеки от четиримата войводи поведе людете си. Оставаше да се приберат по четите и тия от Стражица. Не беше сега нужно да стоят там, на усамотената височина, четиридесет срещу хиляден аскер. На път вече, войводите се събраха отново:
— Какво чакат тия там още? Не виждат ли? Не чуха ли тръбата? Свири отново!
Проеча, извиси се над горите тръбният зов. И като далечно ехо от Стражица долетя многоглас вик:
— Ураааа…
Войводите пратиха двама милиционери — тукашни люде, да стигнат по-скоро горе с тяхната заповед: всички от Стражица да се приберат незабавно по четите си!
Четите вече се изтегляха, всяка по своя посока. На поляната останаха само войводите и по дааматрима от четниците им. И тръбачът, отпуснал в ръката си замлъкналата тръба. И Борис Глаушев там. Слънцето се
