им страна, през една широка, също каменна площадка. Борис и Цветко минаха нататък по мек килим от ситна, олизана от ветровете тревица. На площадката имаше голямо оживение: двайсетина четници трупаха по краищата й камъни, дълбаеха с ножове, с ръце и с каквото им се падне наслоената пръст по цепнатините на скалата. Подготвяха позиция, готвеха се за бой. Други трима четници посрещнаха войводските пратеници на самия край на площадката и сякаш не искаха да ги пуснат по-нататък. Виждаше се, те тримата бяха сега тук заповедници. Борис ги познаваше: Костурчето — подвойвода на една от четите; Кирил Кончев — студент, родом някъде от Източна България, секретар на една от четите; Юнкерът — чернооко, напето велешанче, което бе забягнало в София, за да следва във Военното училище; дошло бе с четите, преди да завърши училището — не е имало търпение да стане офицер, но и сега носеше юнкерската си униформа, с юнашки накривена фуражка. Нито един от тях нямаше повече от двайсет години
Костурчето излезе пред другите двама — беше нисичък, набит, с възбудено лице, буйната му коса се виеше на гъсти къдри и покриваше едрата му глава като рунтав овчарски калпак чак до очите. Той размаха ръка, преди да заговори, преди да чуе двамата пратеници на войводите, младият му тъничък тенор се чу надалеко:
— Не приемаме никакви заповеди! Сега ние решаваме тука! Нели видехме как се изтеглиха сички, а ние тука ще стоим!
Той замахна пак с ръка — не искаше нищо да чува, но Борис Глаушев подзе с някаква преднамерена кротост и вразумителност:
— Не може така, другари. Заповедите на войводите требва да се изпълняват. Тук има общ план за отбрана. Иначе турците ще ни изпочукат до един.
Сега излезе напред Кирил Кончев — дребничък и сух, оръжието тежеше върху поприведеното му тяло, с тясно, бледо лице, с пооткроени очи, които светеха остро, дори мрачно изпод широката козирка на каскета му. Започна и той изтихо, кротко, с мекия си източен говор:
— Господин Глаушев… Нека войводите да изпълняват своя план. Ние видяхме, всичко се вижда оттук. Ние няма да им пречим, а ще им помогнем. Нашият план е да се бием и да умрем. Това е най-важната задача на всеки истински революционер. Това ще разреши н всички други задачи и планове. — Той не издържа докрай, тръсна глава рязко, повиши глас и с още по-ярко блеснали очи: — Така и ще победим ние в борбата!
Юнкерът сърдито приподигна фуражката си, сякаш да я премести върху остриганата си глава, но пак я натисна на същото н място:
— Какво ще се разправяме още… Ние не сме дошли тук, за да отстъпваме!
Насъбрали се бяха и други четници около тях, от тия, които подготвяха позицията на каменната площадка, надошли бяха и други отгоре. Костурчето викна:
— Що бре! Я си гледайте работата! Не виждате ли, скоро ще се стъмни. Хайде, бързо!
Размърдаха се отново четниците, но все се озъртаха, надаваха ухо да чуят какво ще каже Глаушев, като показа, че иска пак да говори. Глаушев се огледа, сякаш да види дали наистина скоро ще се стъмни, но
то беше, защото не му идваха подходящи думи, и току рече тихо:
— И аз ще остана с вас. — После се извърна към другаря си: — А ти, Цветко, връщай се веднага и кажи на…
Не можа да довърши. Пръв се хвърли върху него Костурчето, прегърна го буйно, втурна се и Юнкерът, той дори побутна Кирила Кончев, за да сграбчи по-скоро Бориса в прегръдките си. Радостните им гласове и възклицания се сляха с един общ вик по цялата площадка:
— Урааа…
Запрегръщаха се и другите четници там, размахваха пушки, хвърляха каскети и капи, тупаха нозе върху камъка:
— Ура! Ура! Да живее Македония! Пейте бре! Жив е той, жив е…
Само Кирил Кончев стоеше неподвижен сред настаналата бъркотия, с още по-бледо лице, с притворени очи, за да скрие сълзите си.
LIX
Костурчето остана на площадката, да ръководи довършването на позицията. Другите двама поведоха Бориса нагоре по скалите, излязоха на самия връх на Стражица, една заоблена като яйце скала. Оттук се виждаше цялата околност — надиплените планински възвишения, чиито очертания чезнеха в сгъстилия се в далечината син вечерен здрач, потъмнелите гори по тях, голите им, скалисти гърбове, сгушилото се в пазвите им село. Сега небето светлееше пепеливосинкаво, та зелената поляна долу, в подножията на Стражица, сивите скали и червенеещите се разядени брегове по отсрещните височини тлееха като негови далечни отражения. Вдясно и доста близу до Стражица се издигаха две по-високи стръмнини, очертаваха се върху вечерното ясно небе голите им хребети. Борис Глаушев се загледа в тях, но нищо не каза. Заговори Кирил Кончев, спокойно, дори пренебрежително:
— Като залегнем по тия скали, само с тежка артилерия ще могат да ни изкарат. Това е истинска крепост.
На площадката ще застанат двайсет души. Другаде мъчно може да се мине, а там ще стоят двайсет души.
Борис се извърна — каменната площадка не се виждаше. Половината от четниците ще стоят там — добре. Едва сега той посочи с брада двете по-близки височини:
— Оттам, хе, могат да ни бият.
— Могат. Какво да правим… не можем да заемем и тях.
Юнкерът стисна устни презрително:
— Агите може и да не се сетят да ги заемат.
Минаха по-нататък, слязоха на една по-ниска скала — двамата млади командири сякаш искаха дори и с някаква гордост да покажат цялата позиция на присъединилия се към тях член на окръжния комитет, който беше при това и по-стар с четирипет години.
— Гледайте там — посочи с ръка Юнкерът.
Оттук, право надолу, се виждаше проходът, изпълнен вече с гъста, студена сянка. По дъното му пълзеше пътят, белееше се смътно реката, между ниски брегове и храсти, но шумът й едва се дочуваше. Пътят като че ли беше оживял — по него се точеше гъста върволица от тъмни човешки фигури, подобно на жива верига от мравки, които усърдно пренасят нещо до мравуняка си. Аскер. Стотици, хиляди. Тримата мъже гледаха една минута мълчаливо. Никой от тях не бе изрекъл думите, които в първия миг бяха дошли на езика му. Гледайки сякаш не друго, а реката долу, Кирил Кончев каза:
— По-зле ще сме с водата. Под скалата оттатък има изворче, едвам сълзи. Ще го пазим, докато… докато можем. Наредих да напълнят всички манерки и каквото има там за вода.
На една височина отвъд прохода бяха застанали четирима конници, виждаха се все още ясно силуетите им. Юнкерът се пошегува:
— И те кроят свои планове.
Внезапно заклокочи гъста стрелба, някъде по-далеко, като изпод земята, като да се пукаха мехури. Ослушаха се, стрелбата не спираше. Кирил Кончев рече:
— Трябва да има и другаде аскер. Обсажда четите. Стрелбата насочи погледите им. Право на изток, по
голия, тревист склон на друга една височина, огрян от бледата, жълтеникава зара на ведрия залез, отеднаж изникнаха две групи от човешки фигурки, далеч една от друга, едната от двайсетина души, другата по-многобройна. Току-що бяха излезли и двете от гъсталака в подножията на височината; оттам, от гъсталака долу, идеше и бързата, нестихваща стрелба. Двете групи се надпреварваха — всяка бързаше, тичаше да заеме върха на височината. По-бързите между тях излизаха по-напред, но никой не изоставаше. Само от по-малката дружина се отдели един, който с невероятна бързина се катереше към върха и все повече се отдалечаваше от другарите си. Юнкерът плесна с ръце в състезателска възбуда и радост:
— Това е Мурго! Войводата. Той е като коза. Само кости и жили. Факир на бързината! Никой друг не може да тича така.
Изпреварилият другарите си скоро изчезна някъде на върха на височината. И току се зачуха оттам
