бе скрило неусетно зад планинските хребети на запад; без жертвени огньове и пушъци, без златни порти и тържествени арки. Небето между планинските върхове бързо се избистри, светна като широк отвор към безкрайността. Горската шума и тревите по източните и
южните склонове засияха тихо, без блясък, а насреща и по дълбоките долища потъмняха под студени, маслиненозелени сенки. По стръмнините прииждаше тишина на широки вълни, срещу неуморния цвъртеж на щурците и тревожното писукане на бързо прелитащи птици, срещу безспирния стон на реката в дола.
Двамата селяци милиционери се връщаха през поляната и отдалеко личеше отговорът им:
— Не искат… Тука, велят, ще се биеме ние, на Стражица. С.един глас викат сички. Кажете, велят, на войводите, не сме дошли да бегаме и да отстъпваме.
Развикаха се един през друг четиримата войводи:
— Те са луди! Как смеят… Сами тука срещу толкова аскер!
Единият от милиционерите пак се обади: — Аскерът… той се вижда веке отгоре. Човек до човек по пътя. А идат и отсам — посочи той с ръка на противоположната страна. — Виждат се и офицерите им на коне. Ъъшат, бързат.
— Я — заозърта се Караджата, окръжният войвода. — Кой ще изтича да им каже? Строга заповед: веднага да слизат!
От застаналите там четници и милиционери никой не се обади. И като някакъв заплашителен отговор меко изпукаха някъде по-далеч няколко изстрела. Стреляха, види се, часови, които бяха останали по местата си и вече виждаха врага. После се повтори същото от другата страна. Караджата рече, ослушвайки се:
— Обсаждат ни. — И повиши глас: — Тия там, горе, така ли ще ги оставим! Нема ли кой да…
Пак никой не се обади за един дълъг миг. Сетне се
чу:
— Аз ще отида.
Всички се извърнаха към Бориса Глаушев. Той взе пушката в дясната си ръка и тръгна през поляната.
— Даскале…
Изтича след него и един от четниците. Сподири ги гласът на Караджата:
— Е, щом… Ама по-скоро, нема време! Ще ви чакаме на Колче.
Това беше друга височина, където една от четите трябваше да заеме позиция, докато се стъмни добре, както бе решено.
Всичко виждаше от своя далечен връх и Йосиф от Рапа. Изтеглянето на четите по околните височини, бързото настъпление на аскера от няколко страни. Той свали бинокъла си, изтри с длан насълзените си очички. И се озърна засмян, да погледне своите люде.
— Наредих ги аз от харно по-харно. Хе… Ти какво! — сопна се той на единия от селяците край него.
Селякът наведе очи с мрачно, измъчено лице. И кой го знай откъде намери смелост да промълви срещу Йосифа от Рапа:
— И те като нас… християни. Турците ще ги… Йосиф мълчаливо, безшумно се извърна и току го
блъсна в лицето с широката си разтворена шепа.
LVIII
Още като направи първите няколко стъпки накъм Стражица, Борис Глаушев почувствува, че се прекърши нещо в него, срути се някаква последна преграда, скъса се някаква последна брънка, нещо се отпуши, разтвори се в него. Нужно му беше само още едно усилие, докато изрече тия две думи, че той ще отиде на Стражица, докато направи първите няколко стъпки нататък. Сега му беше леко и свободно. Той знаеше къде отива. Аскерът Сеше близу, можеше да се покаже всеки миг, а четите се изтегляха все по- надалеко. Аскерът можеше да хване изеднаж Стражица, както се издигаше насреща, отделена от другите височини. Но тъкмо затова той трябваше да отиде горе, да изтегли минута по-скоро упоритите си другари, ако наистина бе останала още една минута време. Задачата му беше колкото опасна, толкова и проста. Така трябваше да бъде във всичко, така трябваше да бъде и преди във всичко. Все пак някакъв скрит глас в него изтихо просъска: не беше ли това отчаяна решителност или мрачно безразличие? Той отговори не на тоя глас, а на мъртвата си годеница: „Не, Ангелика. Моята тъга по тебе не е мрачно отчаяние, не е мъртво безразличие. Моята тъга по тебе е освобождение.“
Стъпката му беше твърда. Зад себе си той дочуваше зачестилото дишане на придружилия го четник. Те се заизкачваха по височината и нагазиха във висока до колената папрат. Удари го остър, свегк мирис. Напече
ните през деня треви и листа дишаха бодро във вечерната прохлада. Низ папратта прошумоля тих ветрец, погали разгорещените, влажни лица на двамата млади мъже. И някак неочаквано, някак чудно прозвучаха в тишината наоколо нови дватри изстрела.
— Да побързаме, а, даскале?
— Да, да.
— Ще ни изпреварят, ей!
Борис улови за цевта пушката си и я метна на рамо. Те бързаха нагоре, папратта шумолеше влажно и се преплиташе в нозете им. По-бързо, по-бързо! Четникът се изравни с Бориса. Борис изви очи към него и едва сега го виждаше добре: беше голобрадо момче, старателно засукало тъничките опашчици на мустачките си.
— Как се казваш?
— Цветко
— Хайде, Цветко. По-бързо.
— Аз мога — засмя се с цялото си лице момъкът. — За тебе е по-трудно, даскале, като не си навикнал. Селски сме ние, се по тая папрат.
— Ще навикна и аз.
— Ами — позатихна гласът на Цветко, — ами дали ще можем да се върнем навреме, а, даскале? Да не ни изпреварят мръсните…
— Да се качим еднаж горе… После ще видим.
— Тъй, тъй. Как ще ги оставим горе… Другари. Ти, даскале, ще им кажеш: марш сички долу! Войводите заповедват. Какво са се заинатили като магарета — продължаваше Цветко през пресекливо, заморено дишане, но младите му нозе мачкаха равномерно, бодро високата папрат: — Марш долу! Какво могат да направят сами горе? Ще ги хванат от сички страни. И щом е заповедано…
— Човек прави много нещо и като умре, Цветко. Само като умре.
Момъкът се загледа в него и стеснително обърса с ръка потното си, зачервено лице. После като че ли изеднаж се досети, пък и да не остане по-назад:
— То… нели, като сме тръгнали с пушка, може и да умрем. Уха… като нищо. Ама аз, даскале, за това и не мисля. Тръгнал съм и… Ще се бия с турците,
пък, то се знай, може и да умра. Хваща ме понекогаш и страх, не ли съм жив човек.
Борис го погледна радостно, с присвити очи — солената, гореща пот, която се стичаше по лицето, му, пареше зачервените клепачи.
Сивите гранитни карпи по темето на Стражица отблизу изглеждаха по-други. От самите недра на височината се надигаха гигантски блокове, притиснати един към друг, сякаш се бяха сковали в борба помежду си кой кого да избута надолу по стръмнината. Някъде бяха легнали един върху друг, единият затиснал другия, някъде бяха насечени като високи, прави стени. Когато двамата нови куриери наближиха подножията на скалите, по ръба на една такава скала бяха наскачали цяла редица четници и махаха с ръце, дигаха към небето пушки, викаха, крещяха, гласовете им се чуваха надолу далечни, сякаш долитаха от високото небе. И те сами изглеждаха по-малки на високия ръб, наредени като паници на полица.
— Пак ли идете бре? — чуваше се отгоре.
— Връщайте се, нема да слезем оттука!
— Кажете на войводите… Кажете на войводите… Гласовете им се губеха в широкия простор. Върлите скали бяха по-достъпни откъм западната
