претиха беше празничната радост и на домакините, и на всички гости, млади и стари. Всеки се питаше в ума си: къде ли е сега Борис, именникът, по кои ли планински пущинаци скита? Дано бог да го запази в трудния, опасен път! Такива думи и подбираха людете в своите поздравления и разговори, изричаха ги сякаш през въздишка дори и когато бяха думи на похвала и обща гордост. После и поспряха да идват толкова често — людете в Преспа и нямаха много време за гости, като трябваше от сутрин до вечер да тичат по работите си, да се блъскат
и трепят за прехрана, а които бяха влизали по два и по три пъти в Глаушевия дом да изкажат почит и съчувствие, вече и не беше редно да повтарят и преповтарят. Ще дойде някой сега само по работа и набързо или ако вече отдавна не е спохождал старите Глаушеви. Оставаше да бълбочи от ранна утрин до мрак само тихият всекидневен поток край стените на почтения дом, мирната улична глъчка.
Щом се разчу низ града, че Борис Глаушев е отишъл в четите, влезе един ден в Глаушевия двор заптия и повика Лазара при каймакамина. Лазар очакваше такова нещо и тръгна спокоен, с готови думи на езика си. Каймакаминът го покани да седне, но не стана от мястото си да го посрещне. Беше от по-младите турци, седеше гологлав в канцеларията си, чист и спретнат, обръснат, с хубави мустаки, които, види се, не можеше да прежали и да подстриже, както беше мода между тия като него. Той се караше на подчинените си в хюкюмата, недоволен от работата им, караше се и с градските бейове и агалари и все пак в каазата преспанска всичко вървеше постарому. Беше човек неспокоен и винаги възбуден от някаква непреодолима грижа, ала неговите управнишки работи изтичаха някак между пръстите му. Това се знаеше и между турците, и между българите, но всички се бояха от неговата припряност и гневливост, никой не се решаваше да му подаде и рушвет.
Лазар Глаушев седна на стол срещу него — каймакаминът още с пристигането си в Преспа бе наредил да изхвърлят миндерите от канцеларията, които впрочем и преди на два пъти бяха изхвърляни и отново връщани на старото им място. Виждаше се, че избухливият управник бе решил да се държи с подобаващо достойнство, но се виждаше също, че за това му бяха нужни усилия. Разговорът започна и продължи на турски:
— Пушите ли, Глаушев ефенди?
— Не, каймакам ефенди. Отдавна не пуша.
Каймакаминът загаси и собствената си цигара в огромния, препълнен пепелник. Лазар забеляза и това, че турчинът произнесе правилно българското му име. И докато още мачкаше цигарата в пепелника, сякаш зает повече с нея, каймакаминът рече:
— Имам сведения, че вашият син забегнал с четите. Вие знаете ли за това?
— Знам, каймакам ефенди.
Турчинът го погледна изненадан от неговия отговор:
— Виждам, че може да се говори с вас. Не се опитвате да се преструвате, да извъртате, както правят други, както правят всички ваши, които мразят нашата държава и се опитват да я разрушат.
Той започна проповед за една нова Турция, възродена, напредничава, и с всяка своя дума се разпалваше все повече, освобождаваше се от несвойствената за него сдържаност, която бе нахлузил като неудобна дреха. Движенията му ставаха по-широки и резки, забравил подчертаната си почтителност към седналия срещу него гражданин, той запали нова цигара, тръгна да се разхожда из стаята. Лазар Глаушев слушаше. И не за пръв път едни и същи думи за възродена Турция. Каймакаминът внезапно се спря пред него:
— Говорете, кажете какво мислите, искам да ви чуя.
— Що да кажа, каймакам ефенди… Слушам ви и си мисля: дано така да бъде. Мисля си това: за да обичат гражданите държавата, тя трябва да бъде такава, че те да могат да я обичат.
— Ние наистина ще направим такава държава — тръсна юмрук турчинът.
— Дай боже, каймакам ефенди.
— Пратете хабер на сина си да се върне, да се прибере. Аз чувах за него. Нам ни са нужни такива люде. Знаете ли го къде е, къде се движи с четата?
— Тия работи не се знаят, ефендим. Пък и що мога аз? Той е вече на двайсет и четири години, не е дете, та да го хвана за ухото.
Пламналият поглед на турчина замръзна върху стария човек. Каймакаминът помисли, че гяуринът, бащата на комитата, се опитва да се подиграва с него. Върна се на мястото си, седна и каза дума по дума с леден глас:
— Ако не го върнеш, ние пък ще ти пратим главата му.
Лазар Глаушев стана:
— Главата му… Той е излязъл да се бори за правда, каймакам ефенди. Против всички тия беззакония,
за които и вие току-що говорихте, каймакам ефенди. Мога ли… мога ли да си отида?
— Върви си.
На път за вкъщи Лазар си мислеше: „Нова Турция… А турците се същите. Как ще стане тя нова и възродена со същите турци? То не е да свалиш само феса си, да се покриеш с лустро… Казах може би повеке приказки, отколкото си бех наумил да кажа, ама човек отговаря на това, което слуша…“ На Ния вкъщи той рече:
— Е… Мина и това. Очаквах го, мина и то. Виждайки го спокоен, тя не попита нищо повече. Те и не приказваха много. Ще разменят по две-три
думи, нужни и необходими във всекидневния им един и същ живот. Синът им беше в планината, с оръжие, ден и нощ в смъртна опасност. Всеки за себе си и в себе си мислеше за него непрестанно, все неговото име беше на езика им, той беше във всяка тяхна мисъл. Пробудиха се в паметта им, раздвижиха се всичките спомени за него от най-далечно време, още от времето, когато го очакваха да се роди и копнееха за него, преди още да се роди. Оживяха и предметите вкъщи — всички, по цялата къща и вън, в двора, които бяха свързани с някакъв спомен за Бориса. Людете също, които можеха да им припомнят нещо за него, ставаха им по-драги, чакаха ги със затаен дъх да кажат, да споменат нещо за сина им. И най-вече между тях мъничкият му син, който все повече им приличаше на него, когато и той бе на същата възраст. Ала те двамата помежду си не говореха за Бориса, избягваха да го споменават в разговорите си, избягваха да разгарят един другиму живия огън в сърцето, живата и непрестанна болка.
Лазар беше по цял ден в чаршията, в малкия си житарски дюкян и негли му беше по-леко там, сред людете, сред всекидневната врява на чаршията. Мъжкото сърце и без това по-лесно понася всяко нещо, за мъжкото сърце има и повече залисии и примамки, не се оставя то да го провърта все един и същ свърдел. Срещу страха и болката за сина в бащиното сърце стои и мъжката гордост, че е родил той такъв син; срещу бащината болка стои и неговата воля и сила да я понася по-търпеливо. Мъжът и в приказката си излива по-издълбоко своята мъка. Мъжът и цигара ще запуши за разтуха, и за вино ще посегне, винаги по-лесно ще направи което му е нужно. С Лазара Глаушев не беше съвсем тъй. Може би поради напредналата му възраст, когато намалява всяка човешка сила, но още и за това, че беше много привързан към жена си и като нея приемаше всяко нейно чувство. С Лазара Глаушев не беше съвсем тъй, но все пак той имаше повече подпори за своето бреме. Дори и самата Ния, без той понякога и да се досеща, много пъти беше негова опора в тяхната обща мъка.
Като е за рожбата, никой не може така и толкова, в добро или в зло, както майката, която я е изтръгнала от самата си утроба. Никой друг не може да изпитва такава безмерна обич, да жали толкова много и да има такова неизтощимо търпение — тая най-голяма сила на сърцето човешко, тая благодат негова и безценна добродетел, която възвисява човека; търпението не на студения камък или на безсловесния скот, а онова, с което се прави и се постига всяко нещо в живота, с което човек може да прекърши всяко съпротивение, да надвие и всяка друга сила, та и самия себе си, всяко зло и слабост в себе си. Докато Лазар Глаушев беше в чаршиЯта, Ния Глаушева стоеше сама вкъщи и така много повече сама със своята мисъл за сина си. Детето край нея — но то още повече и непрекъснато оживяваше пред очите й образа на своя баща. А жива човешка душа беше и нейната. И тя търсеше, волно или неволно, някакво облекчение за себе си. Не между людете, където е нужно човек да се държи като другите, да бъде като другите и да не показва, да не им досажда със своите скърби и грижи. Ния търсеше разтуха в своята самота, в своите катадневни грижи за къщата и детето, та и сама си създаваше повече такива грижи. Къщата, двора, градината; да облече детето, да го нахрани, да го приласкай, да го утеши в детския му плач, да го
