съсредоточено. Двамата младежи започнаха да отстъпват, като изстрелваха последните патрони в револверите си, после се втурнаха да бягат, единият — на едната страна, другият — на другата по напречната улица. Димитрис премести в другата си ръка вече празния револвер, извади другия и гръмна още няколко пъти, но младежите изчезнаха. Той се огледа — наоколо не се виждаха никакви други люде. Извърна се към брат си:
— Удариха ли те?
— Помогни ми да стана.
Ставрос не беше изпуснал револвера си, но беше пребледнял и току до него се бе образувала локва кръв потъмняла от уличния прах. Димитрис го хвана под мишницата, подигна го, но и самият Ставрос се изправи.
— В двата крака — рече раненият, като да се караше някому. — На единия крак не мога да стъпвам. Долу някъде боли…
— Хайде. Не бой се. Хайде, можеш ли?
Сега, като утихна стрелбата и се виждаше какво бе станало, наизлязоха от портите и други неколцина мъже. Ставрос не можеше да движи лявата си нога — беше като откъсната от тялото му. Дигнаха го на ръце и го понесоха по празната улица.
LIV
През целия този ден и през следващата нощ Ангелина престоя затворена в стаята си. Сами бяха с бабичката, която бе замряла на леглото. Ангелика не яде, не спа, пи само вода от каната, която донасяха за старата жена. Изгаряше цялата й вътрешност, дъхът й пареше като пламък пресъхналите устни и тя посягаше към водицата като към някаква единствена, последна подкрепа. Така цял ден и цяла една нощ.
Когато въведоха долу, в преддверието, ранения Ставрос, Ангелика, по-смела и по-похватна от другите, първа се спусна да помага. Ставрос, колкото и да беше отпаднал, дигна ръка срещу нея да я спре, гласът му беше грозен и още по-грозни бяха думите му:
— Махни се! Ти махни се! Иди… иди при любовника си. Той ми прати убийци.
Пред всички там, и пред чуждите люде. Обезумял бе от страх, от ярост, от болките си. Тя се отдръпна, стори път да го качат горе, в стаята му. После и тя се качи в стаята си. И вече не излезе. Тя следеше зорко, макар и отдалеч, гласовете, тревожния шум низ къщата, плача на Дросо, която все пак скоро престана да плаче. Късно следобед влезе майка й, да донесе храна и вода за старицата. Не каза нищо на щерка си, не я и погледна. Не каза нищо и Ангелика. Само бабичката плачливо, с тъничък гласец попита:
— Как е Ставрос?
— По-добре е — отговори късо майката Милонае и излезе.
През целия ден и до късно се чуваха гласове и тропот низ къщата — идваха, види се, и чужди люде, да видят ранения. После къщата затихна.
На другата сутрин, преди още да се раздени, Ан гелика запали ламбата. Среса се, зави двете дебели плитки на венец около главата си, облече се като за празник. Бабичката я следеше от леглото.
— В църква ли отиваш?
— Не, бабо, не.
В Ангелика сега всичко беше спокойно и ясно: и мислите й, и всеки удар на сърцето; като в разведрен зимен ден, когато бурята е прогонила тежките напластени облаци и е отминала, а над бялото мъртво лице на земята се е опънало небето бледо, студено и далечно. Девойката чу гласа на баба си, отговори спокойно и всичко вършеше със свойствената си похватност. Час по час тя приподигаше завесата на прозореца и поглеждаше за миг навън, а когато нощният мрак започна да се топи, да чезне в светлите, прииждащи води на утрото, Ангелика духна ламбата, застана отново на прозореца и вече не се помръдна, уловила с ръка надиплената завеса.
Зад нея пак се чу тихият глас на старата жена:
— Ами, сине… нели не бива да гледаш нататък… Ангелика отговори, без да се обръща:
— Сега, бабо, никой не може да ми попречи. Бабичката искаше да си поговори след дългата безсънна нощ, както си бяха те самички в стаята:
— Той… там ли е? Виждаш ли го?
— Не го виждам. После старицата пак:
— Как ли е прекарал Ставрос нощта? Още не са станали. Рано е още.
Момичето нищо не отговори.
Вън беше вече доста светло. По средата на успалата се улица бавно мина подранил работник с торба на рамо и бичкия под мишницата. Не след дълго време отвори се и портата насреща, излезе свещаринът и се прекръсти три пъти, оглеждайки се нагоренадолу. Сетне дръпна портата и се запъти към своята свещарница. Ангелика пусна завесата и с тихи, спокойни стъпки излезе от стаята.
Низ къщи никой не я срещна; вратите бяха затворени, по стаите не се чуваше никакъв шум. Тя слезе долу, откачи от пирона там големия ключ и отключи портата. Мина й през ума, че тя самата никога не беше я отключвала толкова рано — сутрин баща й отключваше портата. И такива незначителни мисли минаваха сега в нейния успокоен, ясен ум, всичко улавяше и погледът й. Прекрачи прага, дръпна безшумно портата след себе си, като съседа свещар, който- тръгваше по работата си. Тя бързо прекоси улицата и влезе у Фотина. Тихо беше и тук, не я срещна никой и тук, докато се спря пред вратата на Глаушев.
Почука. Веднага се чуха стъпки в стаята. Вратата се отвори, показа се Борис.
— Ангелика…
По лицето му, в сподавения му глас нямаше радост, нямаше изненада, а едно скръбно удивение и може би благодарност, че я виждаше отново толкова близу до себе си. Тя рече, за да го подсети:
— Пусни ме да влеза.
В същия миг на вратата отсреща се появи Фотина и се спря там като втрещена, набързо превързана с кърпа, изпод която се подаваха кичури несресана коса, Те двамата не я; и погледнаха. Борис мигом се отдръпна, Ангелика влезе в стаята и той затвори вратата. Девойката сякаш извършваше някакъв тих обред; сложи ръце на рамената му и го гледа дълго в очите, огледа лицето му, после се приподигна и едвам докосна устните му с устни. И промълви на гръцки, все така загледана в очите му:
— Съпруже мой… Съпруже мой…
Борис не разбра думите й, но почувствува, че са думи хубави, посегна и той:, трепетно, нетърпеливо, да я прегърне, ала тя се дръпна, побутна ръцете му:
— Не, не. Ти не ме докосвай.
Простият, тих обред: се бе свършил. Борис стоеше с отпуснати ръце и чакаше, втренчил в нея напрегнат, тревожен поглед. Той не беше се събличал тая нощ: извадена беше само връзката и колосаната яка на ризата муг белееше се на: утринната светлина в стаята свежата, млада кожа на якия му врат. Не беше разгъвано за спане тая нощ и леглото му в ъгъла зад него. Ангелика се бе отдръпнала на две стъпки и стоеше сега с наведени очи, лицето й беше строго, гласът й ясен:
— Кажи: ми, искам да го чуя и от тебе: решавал ли си ти за убиването на моите: двама братя?
Очите й оставаха наведени и тя не видя как се промени лицето му. Той отговори:
— Да.
Не каза нищо повече, но тя чакаше. И той продължи с думи, с които и сам себе си бе убеждавал, сам себе си бе успокоявал, в гласа му имаше и някаква твърдост, но тя беше насочена не към нея, а към него самия.
— Ние сме в борба, ние сме войници с тех. Ти знаеш, аз съм ти говорил .за нашето народно дело, за нашата… правда.
— Народно дело. Правда. Освобождение. А се избивате. Вашата .гордост е по-голема, вашата мъжка суровост е по-голема от вашата справедливост. Вашата омраза… Аз не разбирам вашата страшна омраза във вашата любов към тая, както си ми казвал, наша обща земя. Но аз не съм дошла сега при тебе за това.
Борис се разтревожи от следващите й думи, преди още да ги чуе:
— Ангелика… Говори за нас, за нас двамата.
