— Да, за нас. Дойдох, -за да остана при тебе.
— О…
— За да остана. Така бех решила. Такъв изход бех намерила. Но аз не мога да остана сега, да остана при тоя, който е решавал и искал смъртта на моите двама братя. И си отивам. Завинаги. Това искам да ти кажа още: завинаги. Оставям ви сами с моите братя,. Тук би требвало да мълча, но… — Тя дигна поглед и отново, само за един дълъг миг, засия миласт и обич в погледа й: — Ти сега пази се от тех. Особено като узнаят, че съм идвала пак при тебе. Пази се мили,… сбогом.
Борис се притъкми да я сграбчи, да я спре, но тя дигна срещу него нежната си, тясна длан:
— Не ме докосвай.
Тая длан, още по-бледа сега, когато сякаш не беше останала кръв в нея, гласът на девойката, също и друга някаква сила, която се излъчваше от нея, бяха непреодолима преграда за него. И той заговори бързо, с отчаяние, дано да я задържи с думите си:
— Ти ме обичаш. Ти ми даде всичко. Ти си моя жена. Ние сме свързани завинаги. Аз не мога…
— Да. Ние сме свързани завинаги. Аз съм твоя жена. Но това сега е само за мене и аз го вземам за себе си. Ти и моите братя -не можете да стигнете до него. С вашата омраза. И не мога да искам от тебе това, което не си в състояние да ми дадеш. — После тя,каза със същата невидима сила, която не му позволяваше да я грабне в прегръдките си, да я докосне: — Сбогом.
— Ангелика…
Тя си излезе. Тихо затвори вратата след себе си.
Фотина пак се показа на вратата отсреща и понечи да каже нещо. Ангелика махна с ръка: остави ме.
Слезе долу по дървената стълба, спря се на улицата, подигна очи към балкона. Наскоро бе изнесла отново цветята си там — саксиите, сандъчетата. Цветята едва се заленееха, още не бяха се надигнали след зимата, изнесла ги бе да ги грее пролетното слънце. Тя подигна очи към просиялото утринно небе — ще бъде ведър, слънчев ден.
Насреща бързо се отвори тяхната порта, спусна се оттам Димитрис с пламнало лице, посегна да я улови за ръката, изсъска:
— Безобразница! Идвах да те взема и…
Ангелика придръпна ръката си:
— Не беше нужно. Идвам си.
Той я последва мълчаливо, все още редките минувачи се заглеждаха в тях. Като влязоха в мрачното преддверие на долния кат, Димитрис викна след нея:
— Той ще ми плати! Скъпо ще ми плати за всичко. Тя се спря, извърна се едваедва:
— Казах и на него: сега аз ви оставям сами. Димитрис като че ли не я разбра, но и не можеше да каже, не можеше да стори нищо повече. И гневът му някак отеднаж постихна. Той проследи с поглед сестра си и току се отправи с бързи стъпки към своята стая на долния кат.
Ангелика влезе в кухнята. През последното денонощие в нея се бе породила една строга, непреклонна мисъл, нараснала бе като живо същество, потиснала бе всички други нейни мисли, всички други нейни чувстава, желания, надежди. Останала бе и напираше в нея само опустошителната сила на отчаянието. В кухнята завари снаха си Дросо, която едващо бе стькнала огъня и стоеше там, до високото огнище. Извърна се Дросо и щом видя зълва си, привърши набързо каквото имаше да върши и току побягна от готварницата. Като настръхнала котка, заварена да лочи непокритото мляко. Ангелика помисли да попита за Ставрос, но така и премина мисълта й, някак встрани. НЯкак встрани мина и това, че Дросо не й продума, че побягна от нея. Сега вече всичко оставаше встрани, нищо вече нямаше значение. Тя дръпна широкото чекмедже на кухненската маса и веднага съгледа ножчето между купчините други ножове, вилици, лъжици. Знаеха го всички в къщата, търсеха го, когато им трябваше остър нож. И най-често Ригас. Милото, хубаво, добро момче! Все гледаха да го скрият от него, да му го отнемат — ножчето беше много остро, челичено, с кокалена бяла дръжка. Ангелика го взе с цяла шепа, като че ли се боеше да не й го отнеме някой, скрл го под блузата си — всеки миг можеше да влезе някой в готварницата. И по-скоро, докато всички са още по стаите си, докато къщата е все още затихнала…
Мина край стаята на родителите си; там беше баща й. Мина край стаята на Ригас. Да можеше да види поне тях двамата! Но по-бързо, по-бързо. Тъкмо те двамата можеха да я спрат, да я задържат. Топъл трепет мина през гърдите й, през вледененото сърце, а то, сърцето й, трябваше да остане твърдо и ледено. Влезе в стаята си. Срещнаха я старите очи на бабичката: втренчени, опулени за живот, но вече слепеещи; животът бягаше от тях, губеше се, чезнеше.
— Къде беше, чедо?
— Там. При него.
— Ами… как? — помръдна в леглото си старата жена разтревожена. После рече: — А той… какво?
— Нищо, бабо. Нищо.
— Нищо. Ето какво стана… Какво става, когато между хората влиза… влиза зло. Но ти… Дано бог да помогне, сине!
Ангелика търсеше в скрина чист чаршаф. Бързаше, прехвърли всичко там, а не можеше да намери чист чаршаф, както си бе мислила. Пречеше й разговорът с бабичката. Отново някаква топла вълна се надигаше да облее сърцето й, да го размекне, да го накара да трепери. И момичето бързаше. А ето чист чаршаф, пред очите й. И какво да каже още на бабичката си, така ли ще обърне гръб и ще излезе? Тя се спря сред стаята със сгънатия чаршаф в ръце, ножът тежеше под блузата й.
— Аз исках да го запазя, бабо. Както ми каза Димитрис. Но той самият не е поискал да се запази. Да запази и мене.
— Такива са мъжете, чедо. Упорити и…
— Сега аз ще застана между тях. Между него и моите братя. Аз ги обичам, бабичко. Много… Те ми са братя, а той… И може би… може би няма да ме прегазят.
Тя бързо се обърна към вратата. Боеше се да не я спрат, да не я задържат и тия две стари очи.
Мива с леки, пъргави стъпки през преддверието, влезе в; гостната. Полъхна я студ — тук още не беше прониквало утрото през дебелите, плътни завеси. Строго, недружелюбно я гледаха наредените край стените столове и кресла, окачените наоколо портрети, долу тихо тлееха в здрача шарките на новия килим. По празници и именни дни тук се събираха тържествени гости, ще я гледат легнала на пода, майка й не ще може да изчисти потъмнелите шарки на килима… Не, не тук! Тя си бе помислила… Но това не беше ли страх и колебание, тая грижа за новия килим? И тя излезе пак в преддверието — още по-бързо, по-чевръсто (да не би да й попречи някой, но това беше все същият страх), мина към другия край на вече светналото преддверие и се качи по тясната стълба за тавана. Вратата горе изскърца продължително, оглушително в тишината, Ангелика я затвори след себе си, притисна я с рамо, спотаила и тя самата забързания си дъх. По- скоро! Някой може да изтича след нея. Тя се забави много, ходейки низ къщата. Търсеше ли нещо, очакваше ли нещо, да се върне ли искаше?
Не, не. Тук е толкова тихо и самотно. Тук винаги се бе крила, когато бе искала да избяга от другите. Човек като че ли се отделя от целия свят, под покрива, между гредите, напукани от старост, покрити с прах; човешките гласове остават някъде много далече, може да се чуе само пресекналият писък на птица, стрелнала се ниско над къщата. Ангелика прекрачи две дебели греди по неравния под и се спря на най- широкото място, дето бяха провесени по разни посоки въжета — при лошо време тук майка й простираше пране да съхне. Току над главата й светеше таванското прозорче — късче синьо небе през зацапаните от дъждовете стъкла, в единия му ъгъл се полюляваше лепкава, гъсто ткана паяжина. Ангелика всичко виждаше — каква яснота бе настанала пред очите й! — но всичко, всичко беше вън от нея, сякаш и мислите й. И той, и Борис, сега беше някъде вън от нея, а преди — колко ли време е минало вече? — преди той беше във всичките й мисли, в нея самата. Защо се отдели от мене, съпруже мой? Защо…
Стори й се отеднаж, че ей сега ще се чуят гласове, ще прогърмят в нея самата, ще я повикат, ще я върнат, ще я задърпат, ще я завлекат, в тях ще бъде и неговият глас, и по-силен от другите. И забърза още повече, сякаш да изпревари себе си, забързаха сами двете й ръце и като да бяха по-бързи от нея, забърза, не се спираше вече и тая нейна мисъл, закована, забита в мозъка й през дългите часове на последния ден и на нощта, която едвам бе отминала. Тя постла на прашния под между две греди белия чаршаф, присви колена, отпусна се върху него, над главата й остана синьото прозорче, бледа, синкава сянка падна върху
