смущение пред жените. Старият Милонас не можеше да прикрие съвсем нито скръбта си по убитите народни люде, нито голямата си грижа за своите двама синове; с мъка преглъщаше редките залъци, ножът на два пъти падна от ръцете му. Очите на мълчаливата майка бяха пълни със сълзи — не можеше и тя да прикрие напълно голямата си майчина тревога — ще побърза да подаде хляб на единия или на другия от синовете си, да им подаде солницата, да им присипе от яденето, да им сложи в чинията по-вкусно късче; то беше винаги така, но сега го вършеше с още по-голямо старание, с още по-голяма обич, с още по-голяма нежност. Горделивата Дросо едва погълна дватри залъка и винаги спретната, премного чиста, сега на трапезата все току вадеше от ръкава си влажната носна кърпа.
Ангелика и малкият Ригас изглеждаха по-спокойни, макар очите и на двамата да горяха трескаво.
От някое време на Ригас никак не беше ясно какво ставаше с големите вкъщи. Големите винаги са били
и чудни, и глупави, и неразбрани, и жестоки, и страшни, но тия, неговите, от някое време и особено днес бяха като луди. Ригас не знаеше що бе станало тая вечер в града. Чул бе през време на играта в махалата да гърмят някъде пушки, но това се случваше често; чул бе да говорят за някакво убийство, но и убийствата ставаха често. Гърци, българи, турци… Караха се, биеха се, убиваха се. Гърците бяха най-силни, най-богати, най-добри, най-чисти, най-умни. Някога тук, в О., е било Гърция, гръцко царство, и пак ще стане Гърция. Гърците ще прогонят турците, а българите ще станат също гърци; някога са били гърци и пак ще станат гърци. Които от тях не станат гърци, които не станат гърци… Ето за това се караха гърци и българи. Българите са лоши — били са гърци, а сега не са, не искат да бъдат. Затова и баща му, и чичо му, и майка му ги наричат варвари. Това значи нещо много лошо. Ригас беше грък и баща му също, и майка му, и чичо Димитрис, и дядо Костас, и баба, и Василис, и Ксантос, с които играеше, и братовчедът му Стерйос, и господин консулът… такъв един… главен, който идваше у тях на Коледа, на Великден с файтон и с гавазин, дядо и татко, и чичо Димитрис го посрещаха на портата и после го изпращаха пак до портата и там стоеше гавазинът с дълга фустанела и пищов на пояса. Ригас беше грък и му беше добре. И леля Ангелика беше гъркиня и на Ригас му беше още по-добре, че и тя беше гъркиня. Но той знае, че леля Ангелика ще се жени за българина, който живее у леля Фотини насреща; праща му леля писма и… Ригас не го обича, защото е българин и защото леля Ангелика… Но леля казва, че той е добър и не е варварин, и не е грък, но е много добър. Тя казва, че българите не са лоши, не са гърци, не са варвари, че са и те като гърците, и тоя насреща е като чичо Димитрис и още по-добър. Такива неразбрани са големите. И леля Ангелика. Но леля е най-хубава, най-добра, и от мама по-хубава. Той иска да бъде все по-близу до леля Ангелика и когато го прегръща тя и го целува, по-сладко е и от мама, когато го прегръща и… Той занесе писма на българина и никой не го усети, само те с леля Ангелика знаят, и пак ще му занесе писмо, ако каже леля. Ригас понякога го мрази, понякога… понякога го обича, понякога го… Тук сега всички са сърдити на леля Ангелика; мълчат,
не й говорят, не я закачат, както по-рано. И тя мълчи не се смее, както по-рано. Поглежда само него и той само в нея гледа и чака погледа й. Хубаво му е, когато го поглежда и сякаш му казва нещо хубаво или нещо весело за писмата, които занесе той на българина, и само те двамата знаят за това. Татко й е сърдит най-много, той и на него се сърди така, кара му се, мъчи го как да седи на стола, как да… И чичо Димитрис е много сърдит на леля Ангелика, и мама. Мама винаги е все нещо сърдита на леля и сега още повече, като си бърше носа и очите с кърпата. И дядо Костас, но той никога не се сърди истински, не се кара истински на леля Ангелика. Какви са неразбрани големите, и сърдити, и!…
Ангелика седеше на трапезата като нежелана гостенка, която не можеш да изпъдиш, седеше като чужда между своите. Тя знаеше всичко за станалото тая вечер и сърцето й леденееше от страх за братята й, за баща й. Като с друго някое свое сърце чувствуваше тя омразата на братята й към нея и още повече злата омраза на Дросо, чувствуваше строгостта, горчивото недоволство на родителите си. Като с друго сърце, защото те бяха най-близките нейни люде и тя не можеше да приема тяхната неоправдана омраза, техния несправедлив съд. Но те я отблъскваха от себе си, отстраняваха я от себе си. В паметта й горяха презрителните думи на Димитрис, жестоките му думи: „Ти пък защо?…“ Тя не беше ли тяхна сестра, не ги ли обичаше, не трепереше ли от страх за тях? И не беше ли гъркиня като тях? Ала не, не с тяхната сляпа омраза към другите. Те не познаваха Бориса и го мразеха. Тя го познаваше и виждаше тяхната несправедливост. Несправедлива беше и цялата тази омраза между едните и другите и може би всяка омраза между хората. Тая кървава борба… нели Борис й обясни, че няма правда в нея. Борис никога не лъже. Близките й сами я тласкат към него, обръщат я към него. Не само с гневните си думи, с това мълчание, с тая студенина около нея в родния й дом, на общата трапеза, но със своята несправедливост. И все пак тя ги обичаше. Дори и Дросо също с нейната дребна злоба, а колко повече обичаше своя добър татко! Другото беше някъде другаде в нея. О, Ригас, мое мило момче, душице чиста… Така и с всички тук около нея, с всички тия нейни мили хора. Татко, защо не ме поглеждаш? Тя
не можеше да понася повече мълчанието им, тишината в стаята. И току продума:
— Той говори по-иначе за нас. Не както вие говорите за него.
Сами дойдоха тия думи на езика й, Ангелина не можеше да ги спре. Всички дигнаха погледи към нея — едни и същи, изумени, невярващи, ужасени; само погледът на детето беше ясен, жадно очакващ. Димитрис удари по масата, ударът екна в стаята оглушителен:
— Мълчи, безсрамнице!
Ангелика сякаш нищо не чу, тя и нищо не виждаше, вперила някъде пред себе си огромни, нетрепкащи очи;
— Потърсете го, намерете го! Поговорете… Гласът й стихна, изчезна, стопи се в едно мъртво
мълчание.
Някъде отдалеко дойде гласът на Ставрос, по-стария брат, глух, равен, ала пълен със страшна ярост:
— Да не си ми сестра и ето тук… татко, мама… ще ти извия врата като на бясна кучка!
Гневен беше и гласът на Костас Милонас, бащата, макар да трепереше от страх и болка:
— Стани! Върви си в стаята!
Ангелика се изправи, отстрани стола зад себе си като навита кукла, която движи ръце и нозе с втренчени, изписани с боя, безжизнени очи. Така и излезе от стаята. Ригас остро изхлипа и цял подскочи на своя стол. Едващо затвори девойката вратата след себе си, мощен, макар и далечен гръм се блъсна в прозорците, стъклата звънко потрепераха.
— Що е пък това?… — огледа Костас Милонас людете си на трепезата, дори и празния стол на Ангелика.
Сълзите, които през цялото време пълнеха очите на майката Милонас, потекоха изеднаж по тръпнещите й, посърнали бузи. Тя мълчаливо се прекръсти.
Ставрос се загледа в брат си, после каза предпазливо:
— Може… може да са нашите…
Димитрис като че ли търсеше нещо с поглед по масата и отговори разсеяно:
— Утре ще видим.
Мълчаливо се разотидоха всички по стаите.
На сутринта Костас Милонас отиде да отвори магазина си, както обикновено. Двамата братя Милонас излязоха малко по-късно — тоя път заедно и всеки носеше по два револвера под сакото си.
Утринната улица беше тиха и почти празна. Мяркаха се дваматрима забързани минувачи, и те, види се, на път за чаршията. Портите бяха все още затворени, сънливо се пулеха прозорците по къщите от двете страни на улицата, празни, със спуснати завеси. Братята вървяха немного близу един до друг и се оглеждаха на всяка стъпка, местеха напрегнати, зорки погледи от порта на порта — къщите по тая улица бяха повечето български. Като наближиха горния край на улицата, където тя пресичаше друга улица, Димитрис мушна ръка под сакото си и хвана здраво дръжката на единия револвер; тук, на кръстопътя, за тях двамата беше най- опасно и после там някъде, близу до магазина им.
И наистина, точно тук, на това сгодно място, внезапно изскочиха срещу тях двама млади мъже, които се притъкмиха да минат от двете им страни. Димитрис извади единия си револвер, те също извадиха револвери и може би един миг по-бързо, но той ги принуди да стрелят по-отдалеч. Спрели се бяха двама срещу двама по на седем-осем крачки и стреляха бързо, ала още при първите изстрели Ставрос Милонас се отпусна и седна на земята, подпря се на двете си ръце. Димитрис мина пред него да го запази, стреляйки сега по-
