стаята на Ангелика. Борис го последва.
Тя беше сложена на леглото, с изпружени ръце край тънкото й тяло. Като бяла хартия беше нейното лице и сякаш бяха изписани по него с туш дъгите на веждите, под тях закръглените черни сенки на сплетените ресници, косата й около твърдото, студено чело, сенките на застиналите, неподвижни ноздри, сенките в ъглите на стиснатите, безкръвни мъртви устни. Ти ли си, Ангелика?
На пода се бе отпуснал Кост ас Милонас, заровил лице в леглото на мъртвата си щерка. До него се бе изправила майката и гледаше влезлия чужденец с няма, неизразима скръб и ако можеше да се учудва сега, не би се учудила, че го вижда край мъртвата. Тя докосна рамото на мъжа си, прошепна:
— Костас…
Старият Милонас подигна глава, обърна се към Бориса и забързано се изправи, ала едва дотам стигнаха силите му, едва да промълви:
— Стани, Ангелика… Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш…
Борис не разбра думите му, не ги и чу, разбра и чу само името й. Той не забеляза и бабичката на Ангелика — тя беше там, на леглото си в другия ъгъл, и го гледаше със странна радост, или пък това беше стъкленият блясък на изплаканите старчески очи.
Ти ли си това, Ангелика? Ангелика или тая нейна бяла сянка мълчеше. Мълчаха и другите в стаята. Дълго, дълго. Нямаше какво да чака повече. Той се обърна, излезе в преддверието, чужд в тая скръбна къща, слезе по стълбата, нозете му едва крепяха огромния товар върху отпуснатите му плещи. След него вървеше Димитрис Милонас и го изпрати чак до портата. Къде бе изчезнал тогава малкият Ригас? Може би Ригас би му казал нещо повече. Нямаше го Ригас.
Споменът на Глаушев за тая последна среща с Ангелика остана много блед в паметта му, чужд и някак по-настрана в неговото съзнание. Нейният непознат отпреди, мъртвешки образ и всичко онова, което бяха видели — не той самият, а очите му. Помнеше той своята Ангелика, топлото й живо тяло, светлината в очите й, думите й, живия й глас. И сега тя беше, както винаги, тук, на скалата, с него. В мислите му нямаше по-ясен образ от нейния, по-чист, по-хубав. Ангелика сега беше неугасваща светлина в душата му. Да можеше да обхване тя цялата му душа, всичките му мисли… Тя го обикна с цялото си сърце, без колебания, без съмнения. Тя обикна и изстрада своята обич сред омразата, която я обкръжаваше. Тя умря за своята любов, щом не можеше да живее със своята любов. Неговата любов не беше като нейната, в неговата любов беше и омразата — мрачна, отровна сянка в нея. Ангелика, остани в мене, ти, светлина ясна и чиста, ти, любов, остани в мене…
Чу се някъде самотен изстрел. Нощта беше будна. Планината, изчезнала в нощния мрак, беше будна. Дигна се отеднаж нататък вихрушка от изстрели, изтрещяха бомби, разтърси се тъмнината наоколо. Някоя от четите се опитваше, види се, да пробие обсадата или вече я бе пробила. Скоро остана само ехото, което се обаждаше от разни страни, още един дълъг миг, после и то заглъхна. Остана пак само будната тревожна нощ.
Наблизу се чуха сърдити гласове, някой викна:
— Хашлак! За бой плачеш. Остави ни да спим!
— Ей, какви хора! Ще пукнат за сън. Утре ще спите бе! Ще заспите и… до второто пришествие, амииин!
Борис видя как върху камъка пред него се изправи дълга човешка сянка, виждаше се в избистрилия се мрак върху светлеещото звездно небе. Сянката се приведе:
— Нямате ли една цигарка…
— Не. Не пуша.
— Бррраво бе! Щастливи хора, без грижи!
— Я го виж! — обади се пак същият сърдит глас. —
Отиде и други да буди! Седни си най-сетне на задника. Хашлак!
Дългата сянка изчезна.
Глаушев въздъхна: всеки с грижите си и сега, в тая нощ. Цветко, току пред него, започна като че ли цял да зъзне, нададе тъничък, плачлив писък. Плачеше насън. Борис го побутна:
— Цветко, Цветане…
Младият момък се надигна уплашен:
— А!… Що има? Кой е?
— Сънуваше нещо… Или… може би ти е студено?
— Да… Страшен сън. Уплаших се, дявол да го вземе. Кое ли време е веке?
— Хайде, спи, спи.
Цветко наново се отпусна върху камъка, въздъхна по детски, затаи се. Опита се да легне по-удобно и Глаушев. Уморено беше тялото му, болеше го туктам от камъка под него. Само мисълта му като ярко пламъче блуждае, не спира, не заспива. И започва отначало. Да, той трябва да започне от самото начало. От основата. От здравата почва под нозете му: любов и вярност към тоя народ, към тая земя. Любов до смърт, като Ангелика. Утре… утре той ще се бие и ще умре. Като всички тия мъже тук, по скалите. Като Хашлака, който…
Месечината се надигна иззад хоризонта насреща бавно, помръкнала. Едната й половина беше превързана като с черна кърпа. Борис Глаушев спеше.
LX
Битката започна още в зори; най-напред на Стражица, после, скоро едно след друго, на още две места из планината.
Когато зави турската тръба долу, на поляната, на Стражица бяха будни само часовите. Сладък е сутрин сънят на младите люде. Пръв скочи Юнкерът от своето временно гнездо между скалите. И се разтича, завика с гръмлив глас:
— Ставай! Заемай местата си! — Спусна се Юнкерът и накъм каменната площадка, която не се виждаше отгоре, чу се и нататък командата му: — Ставай!
Наскачаха всички, спали бяха с пушките си. Само
Хашлакът се протегна като в пухено легло, прозина се сладко, огледа се с учудени очи; после се надигна, прибра дългите си, сухи ръце и нозе, прехвана острите колена. Другарите му като че ли не го забелязваха, а той — ту по един, ту по друг от тях:
— Миле… Бальо… Дайте да запаля бе! За последен път бе!
— У, да пукнеш с тия цигари! Селото гори, бабата… Само за това мислиш, не остави тютюн у хората.
— Един за всички и всички за един, момчета — викна Хашлакът въодушевено и току проточи глас като просяк пред църковна врата: — Дайте за душата си, хорааа… Днес ще става погребението ниии…
Намери се някой, даде му цигара.
Между скалите се разнасяше тиха врява. Затихна и гласът на Юнкера. Всички бяха по местата си в един неравен кръг между скалите, по един, по двама, да бранят от всички страни каменната си крепост, да бият турчина. Едващо бе заел мястото си Борис Глаушев, до него приклекна Цветко, обърна се със засмяно лице, с влажни очи:
— Аз до тебе, даскале… Нели сме дружина!
— Добре, Цветко.
Около устата на младия момък се бе появила сивкава бледност, в бързо разредяващата се утринна дрезгавина ясно се тъмнееха тъничките мустачки на горната му устна.
Турците се надигнаха в гъсти редици още от подножията на височината. Пъплеха бавно нагоре през високата папрат, заобикаляха разхвърляните туктам едри камъни, изчезваха за миг под разперените зелени шатри на редките дървеса, край разлюлените вършини на купчините храсталак. Виждаха се ясно отгоре и още по-ясно при ведрия изгрев на летния ден. Ярко аленееха в зеленината фесовете им, лицата им изглеждаха като мътнобелезникави петна, пушките също тояжки в ръцете им. Пред редиците и зад редиците на аскера крачеха усамотено офицери и никой не бързаше — личеше отдалеко силата на това множество, чувствуваха и те, види се, своята мощ, толкова много един до друг. Някой от четниците не изтрая — екна издебело изстрел на манлихера.
