тръгне целият народ, и ще я събори! Кой ще го спре? А тя, камбанарията, е още тухла, не е измазана. Всеки да дигне, да бутне по една тухла — нищо нема да остане от нея. Е, харно, щом Началството така е решило. Кой ли ще пожали сръбската камбанария в Преспа! Те вече на всички са влезли в очите. Една шепа люде, как ли ги развъди дяволът! Едно време за нашата църква триста мъки и с години, а те за два-три месеца и църква, и училище, та и камбанария до облаците. Три камбани щели да окачат на нея. До гуша са дошли вече на целия град. Ами по селата? Какво патят от тех клети селяци… малко ли беха турците. Малко ли беше въстанието? Мъки сега и от них. Ще им събориме камбанарията. Всеки по една тухла ще дигне, ще бутне с нога…
Службата в двете църкви вървеше спокойно, както винаги на голям празник, както всяка година на тоя ден. Само насъбралият се народ, който изпълваше църквата от стена до стена — всеки на своето място, по столовете край стените или по средата между редиците столове — не беше същият. Друг път людете стоят смирено, слушат песнопенията съсредоточени — вижда се как тъкмо навреме ще се размърдат, ще се размахат ръце за кръст, ще се полюшнат глави и рамена за поклон, ще се размърдат устни и мустаки подир песните на свещениците, а и шепот молитвен и гласове ще се понадигнат подир гласовете им. Рядко някой ще се поогледа с друга някаква мисъл или ще извърне гневно лице нагоре, накъм женското отделение, откъдето се дочува непрестанна несдържана врява, или пък вироглаво дете ще се запровира между множеството на една страна, на друга страна, като загубено, докато изчезне през светналата, широко разтворена врата в дъното. А сега нито един богомолец не стоеше мирно на мястото си — все ще се оглежда, ще бърка по джобовете си, ще кимне на приятеля си през рамената на околните, ще попита с очи, със знак и между това ще се сепне, ще се загледа виновно, уплашено към олтара, ще дигне припряно, не навреме ръка да се прекръсти. Наместникът попоглеждаше неспокойното множество тъжно или пък с укор, но и неговите мисли не бяха все в службата. Ще събарят сръбската камбанария — нека я съборят, но какво ли ще излезе от тая работа и нека се молят сега, щом са дошли в църква! Още по-шумна беше днес врявата и в женското отделение горе — жените още по не можеха да се сдържат днес. Казано бе: ще вървят всички, и мъже, и жени, да се знай, че целият народ се е дигнал срещу това дръзко и противонародно дело на сърбоманите, господ да ги убие.
Насъбра се много свят и по дворовете на църквите, все повече млади люде и деца — те пък, малките, място не можеха да си намерят никъде и което големите все още задържаха в себе си, те буйно го издаваха с прибързани думи, с викове, с крясъци, а някои бяха надигали от къщи чукове, тесли, разни железа — ще събарят камбанарията, нямаха търпение.
Най-напред забиха камбаните и на двете църкви почти в едно и също време, но не като за разпус, ами бързо, една през друга, тревожно — заехтя целият град. Службите и на двете места бяха към края си, но младежите, които се бяха качили да бият камбаните, не бяха дочакали края и свещениците привършиха на бърза ръка, за да не изрекат последните молитви в празни църкви. Когато заизлиза народът на шумни потоци от широките църковни врати, по дворовете там се бе насъбрал народ повече, отколкото в самите църкви. Размесиха се людете, зашумяха, въртяха се в последно някакво колебание, подвикваха си един на друг, подканяха се, общият шум се превърна в гръмка врява и викот, женските гласове остро пресичаха ръмжещото буботене на мъжете, че и жените не бяха малко, а децата бяха още повече, на кресливи орляци навред през множеството. Никой не се разпореждаше, никой не разясняваше къде и как, по-първите преспанци бяха пръснати между всички други, а от Началството не се и виждаше никой между народа — така бе решено, да се вижда, че народът сам е тръгнал, по своя воля. Тук бяха само по-малките от комитетските началници и всички други, които бяха в Организацията или й помагаха, но това беше, кажи го, целият народ. Не бяха изнесени и църковни хоругви, църковните знаци, както ставаше при подобни случаи, а и поповете се помайваха по олтарите, за да не се каже и за тях, че те подтикват и водят разбунения народ.
Бъркотията по църковните дворове не трая дълго, като че ли докато шумното множество намери широко разтворените църковни порти и се струпа там, потече по улиците. Тия от новата църква излязоха по-рано на улицата, но иначе, каквото ставаше при едната църква, ставаше и при другата. Излязоха най-напред все деца, момчетии от всички възрасти, като на сватба, но това не беше весела сватба с песни и гайди, а людете вървяха вече позатихнали, с навъсени лица, без да бързат, като знаеха къде ще стигнат. Само по някой ще нададе вик или ще се засмее, та мнозина ще се извърнат да се почудят на лекомислието му. Двата живи потока се спряха на определено място, на един кръстопът вече близу до Шайкаровата къща, дето беше сърбоманското гнездо. Улиците там се изпълниха с люде. Които се бояха или не искаха да се месят в тая работа, преди това още изпоизостанаха или кривваха по странични улици, или се шмугваха по отворените порти, дето стояха жени и старци като изпращачи. На добър им час, страхливците и премъдрите не бяха мнозина, някои и не забелязаха бягството им, а никой нямаше желание сега да им се присмее, да ги сподири със задявка или псувня.
Пред Шайкаровата къща имаше многоъгълен площад, сливаха се тук няколко улици, та на това отворено място още по-ясно се виждаше високата кула на камбанарията, както се бе изправила с четирите си стени, току над портата на къщата, която с целия си, доста широк двор и трите постройки вътре беше опасана с висока каменна ограда, да бъдат на сигурно място нейните нежелани, омразни на града обитатели. Високо и гордо
стърчеше кулата с червените си тухли. Предната нощ бе паднал снежец, който се бе задържал само по покривите, белееше се и покривът на новата камбанария, а на върха му стърчеше голям железен кръст, предизвикателно разперил двете си рамена, черни, неподвижни връз сивото зимно небе.
Тълпата нахлу на площада от две страни, ала първите редици, като се видяха пред самата цел, започнаха да се позадържат. В същото време натискът отзад се засилваше, предните се попридвижиха, наизлязоха и други, по-смели пред тях, а отдире всички напираха да излязат и те на площада. Портата на Шайкаровата къща беше затворена, не се виждаше никакъв жив човек нататък.
— Вървете бре! Що се спирате? Ето я камбанарията, вижте я! — чуваха се гласове из тълпата и повече откъм задните редици.
Бавеха се людете, не се решаваха да се втурнат изеднаж напред, а някои като че ли едва сега виждаха омразната камбанария, та я сочеха и на другите.
Докато траеше това колебание сред множеството, само няколко минути, неочаквано за всички по отсрещната улица се зададе аскер, надигнал пушките си на рамо. Водеше го един офицер, подхванал сабята си, друг офицер вървеше встрани от войнишките редици. Тълпата занемя, затихна, всеки се закова на мястото си. И като че ли бяха дошли толкова люде тук не за да разрушават камбанарията, а да погледат какво ще прави аскерът. Много лица промениха цвета си, много очи се присвиха гневно или се разтвориха широко с нескрита уплаха. В настъпилата тишина по целия площад се разнесе къса команда. Войниците се спряха пред портата на Шайкаровата къща и по цялото протежение на високата каменна ограда, от единия й ъгъл до другия. Чу се нова команда, войниците се подредиха в дълга редица, близу един до друг, свалиха пушките си при нозе, може да имаше до петдесет души, а двамата офицери застанаха пред тях. Едва сега се отвори портата на Шайкаровата къща, показаха се там, зад редицата на аскера, четиримата сръбски учители, неколцина от преспанските сърбомани, струпаха се зад тях, надзъртаха през рамената им и двайсетината ученици, които и живееха в сърбоманския пансион. Насъбралият се народ
гледаше през редицата на аскера тъкмо тях, наизлезлите на портата, едни с надменни, предизвикателни лица, други, особено между децата, прекомерно развеселени и любопитни. Раздвижи се пак народът, чуха се отново подвиквания:
— Ей ги бре! Сичките! Събрали се и те да празнуват! В една бричка ще ги събереш сичките. Ей го, е, Газдата, като непечен сомун в лицето от ракия! Ей го и Пере Сърбинот! Навирил мустаки… Ама зад аскера се крият, майката им…
Някъде по-назад се чу глас, а след него и други гласове:
— Уу! УУУ!
Единият от офицерите — тоя, който вървеше встрани от аскера, Риза юзбаши, познаваше го целият град — сложи ръка върху дръжката на сабята си и бавно, с отмерени стъпки се запъти към струпалия се народ. И отдалеко още махна властно с ръка:
— Вървете си! Всички! Вървете си!
Като че ли никой сред толкова народ не разбра турските му думи, а всички там виждаха и по жеста му каво искаше той. Юзбашията кресна:
