после при тая, с която сме тръгнали. Ние секогаш имаме нужда некой да ни помилва, да ни прости, да ни утеши, да ни насърчи. А, Борисе… Ти какво ще кажеш?
Ослушаха се и Ния, и Дона. Борис не побърза да отговори. Извърна се към майка си:
— При мама винаги! И сега, когато не съм вече малък. И винаги ще бъде така, винаги! — Той наведе очи, върна се в предишното си положение на стола. — За друга жена… не знам. Ружа… С Ружа бе некак много набързо.
Ния го гледаше със светнали очи, после очите й плувнаха във влага. Едвам доловима руменина прибули нейното бледо лице, та сребристата й коса заблестя по-силно над челото, по леко хлътналите й слепоочия, изпод черната кърпа, с която беше превързана главата й. Тя взе да разлива кафето в четирите чашки и рече:
— Ружа… Бог да си я прости, милата. Но… ти си още много млад, сине.
Преди това още мисълта на Бориса бе отлетяла в О. При познатия балкон, при познатите прозорци срещу жилището му. Дона мълчеше попривела глава, помръдвайки едва с бледите си тънки пръсти на ръката, която бе сложила на масата. Нейните мисли пак бяха в Рожден. При гроба на Велко. Говореше се за жената, говореше се за любовта. Какво можеше да каже Борис на майка си за своята любов? Би искал да й каже всичко. Тъкмо на нея сега. Тъкмо тя да го успокои, да го утеши, да го насърчи. Ала не можеше да й каже нищо. Балконът беше затворен, прозорците бяха затворени. Те бяха светнали през оная тъмна нощ и светлината в тях беше живата връзка между него и Ангелина. Той си бе легнал с успокоено сърце. Ала на другата сутрин и през следващите няколко дни балконът и двата прозореца не се отвориха нито еднаж, не се показа там Ангелика нито еднаж. Прозорците светваха всяка нощ и дори по-рано, още по здрач, светеха до късно, ала не се показа там Ангелика нито еднаж, не даде никакъв знак. Там живееха люде — Ангелика, баба й, — запалваше се ламбата всяка вечер и това беше всичко. През последните дни, преди да замине за Преспа, той не можа да види момичето. Той чака до последния ден преди празника, но балконът, прозорците бяха все затворени. Дали ще се отворят пак и как ще го посрещне Ангелика? Любовта на Дона беше в един гроб. И нямаше да се отдалечи никога оттам, нямаше да излезе от гроба никога. Гробовете остават все едни и същи, гробовете са вечни. А там беше и мъничкият гроб на детето й. Дона не можеше да се отдели никога от тия два гроба. Тя мълчеше в тоя час, попривела глава, и мислите й бяха далеко.
Преди да поднесе кафето, Ния погледна сина си. О, милият! Сега й стана отеднаж ясно какво още го измъчваше. Не само народните работи — тя бе чула от край до край разговора между сина и бащата. Още като го видя при посрещането му, тя долови, че някаква по-особена сянка се таеше в неговия поглед. Сега й стана по-ясно. По лицето му схвана и по гласа му, като спомена той за друга жена, като спомена за Ружа, за умрялата. Той е срещнал някое момиче там, в О. Но не беше радостен, не беше. Ния погледна за миг и Дона. Позна и нейните мисли — едни и същи са нейните мисли, когато става дума за мъже, за жени. Същите мисли и същата скръб. Дали ще се поразвесели някога искрено и това дете? Лицето й е затворено, сърцето й — също. Може би завинаги. Щом се затвори еднаж клетото женско сърце…
Тя сложи една след друга три чаши, сложи и за себе си:
— Повелете. — Сетне продължи, преди още да седне: — Майката… тя си е майка винаги. Винаги чака
и… Може и от сичко да се откаже, може и нищо да не поиска. Но жената си е друго нещо. Нели и аз съм била… — усмихна се тя и отново лека руменина се показа по бледото й чисто лице. Лазар не сваляше очи от нея, пълни с радостно нетърпение да чуе по-скоро какво ще каже тя по-нататък. Ния седна на мястото си край масата, руменината бързо изчезна от лицето й, остана само същата усмивка за нещо, което беше вече далеко, но не беше загубено и нямаше да се загуби. Тя продължи, попритегляйки към себе си кафената чашка: — Когато стане то с нас, ние, жените, му премерваме силата според това у другия, у… мъжа. Следиме со четири очи у него как е. И много, много верваме. По-веке от него. Когато видиме, че неговото сърце е пълно, нашето сърце се препълва още повеке. — Тя подигна очи към Бориса, сега в очите й бе останала само светлината на нейната усмивка. — Сине… Ако срещнеш друго некое момиче и го обикнеш, знам аз, то също ще те обикне.
— Нийо! — подвикна изтихо Лазар, очите му бяха препълнени с някакво и на тия му години детско, младежко удивление. — Ти откъде… такива мисли?
Ния се пресегна през масата, сложи ръка върху ръката му:
— На стари години, мъжо, човек какво ли не мисли и премисля. И какво ли не си спомня…
С други, още по-възхитени и пълни с благодарност очи я гледаше синът й. Той разбра най-добре нейните думи, както бе познала и тя най-скритите му мисли и бе му дала очаквания, желания отговор.
Дона продължаваше да седи мълчалива, с приведена глава, бледите й пръсти сега помръдваха по-бързо върху масата. Тя беше и сега при гробовете си — това знаеха всички. Не й бяха нужни ни добри думи, ни насърчения. Гробовете стоят винаги на едно и също място.
Малко по-късно Дона Крайчева стана да си върви. Стана и Борис. Облякоха връхните си дрехи. Ния подаде на Борис запален фенер.
— Нужно ли е?
— Да, синко, да — обади се от вратата Лазар. — Не бива без фенер. До Крайчеви, колкото и да е близу, непременно ще срещнете едно-две девриета. Дойде нов
миралай1 в казармата — страшен пес. С камшик ходи низ града, тежко и горко, който не му стори път. „Ко-митлар!“ — се това вика. Кой знае по колко девриета пуща нощно време, не може човек да не ги срещне. И къде… без фенер! Ще те пребият.
— Не се бави, Борисе — промълви Ния.
Двамата млади люде вървяха мълчаливо някое време. И наистина срещнаха деврие от четирима войници и един заптия. Разминаха се. По улиците святкаха и други фенери — празник беше, ходеха люде и по това късно време. По-търпеливи бяха и агаларите.
Вече пред портата на Крайчеви, преди да се сбогуват, Дона се огледа в тъмнината и каза тихо:
— Реши се в комитета да съборим сръбската камбанария.
— Кой… как…
— Всички. Народът. Още не е разгласено, та да ги изненадаме. На третия ден на Коледа сутринта ще се разгласи. И народът от църквите ще тръгне. Преспа не може да търпи повече. Все за тех се говори, за сърбоманите. Четата им ходи вече и по нашите села. Убити са и двама селяни. Некои са побегнали в града, цели семейства. От страх. И сега камбанария над целия град. Ще я съборим.
Борис помълча и рече:
— Само това ли, само камбанарията? Казваш… селяните бегат от селата…
— Нема да бъде само това. Те ще ти кажат утре, другарите, като се видиш… С тая камбанария нема да бъде малко за Преспа. Ще бъде добър удар засега и тъй… целият народ.
XXV
На третия ден на Коледа, деня на свети Стефан, и двете църкви в Преспа, старата и новата, бяха препълнени с народ. Рано тая сутрин, по тъмно още в тоя зимен ден, люде на Организацията се разшетаха по къщи, по улици, спираха ранобудни църковници и навсякъде, на всички говориха все едни и същи думи, както им бе
---
А Миралай — полковник.
наредено от Началството, както се бяха сговорили и сами:
— Днеска след църква ще идем да събориме сърбо-манската камбанария! На главата ни се качиха сърбоманите! Цепят народа, брат срещу брата! Против народа вървят с турците заедно! Тука един и същ народ живей, а те? Дете в майка проплака от них по селата, а тука — камбанарии до небесата издигат! Ще я събориме. Сички заедно. След църква…
Народът се събираше по църквите смутен, тревожен. Всеки бе станал по-рано, прекръстил се бе три пъти на прага на своя дом с мисъл в църква да отиде, да се помоли богу в тоя ден божи. Други пък комитетските люде и от леглото ги бяха дигнали — ставай, днеска камбанарията ще събаряме! Защо пък тъкмо днеска, в такъв ден? Е, днеска тъкмо целият народ ще се събере. Какво ли ще излезе от тая работа? Какво — ако
