и мъки тука на земята. Ние немаме приятели, а имаме само врагове между другите милети. Ограбват ни, гонят ни, та и в името на Христа, най-кроткия човек, който се е раждал досега между човеците, а и той е евреин.
— А, а… Евреин — намеси се бакалинът. — Щом е евреин, вие защо не сте християни като него?
Сега вече съседът му съвсем видимо го смушка с лакът, а евреинът не му и обърна внимание, не пресече и приказката си, като да не искаше да знае дали някой го слуша, или не го слуша:
— В какви мъки сме живели — пише в Библията, а колко още мъки сме виждали, това никъде не е писано. И така ще бъде докрай. Така е с нас, така е, кажиречи, и с вас. Вие тука сте под чужда воля, а царството ви е малко. Не можа да ви прибере сичките. Вие сте най-многобройният милет по тия места, но и враговете ви са много. Сички около вас са ваши врагове, а най-големи врагове сте си вие сами на себе. Голема е силата ви, но не можете да я сложите на едно место, да тежи цела на едно место. Силата ви е голема, альбуки1 акълът ви е по-слаб. Во вашите книги пише, имали сте цар некодин баша, Бързал пет пръчки в един сноп и казал на петимата си синове: „Докато сте като тоя сноп, никой не ще може да ви пречупи.“ А те, щом умрел баща им, на пет страни се пръснали. Това ви е на вас проклетията, както е над нас божият гнев. Праведен народ сте, но ядете сами себе си и другите ви есапат за лесна плячка. И още един голем кусур имате: верата ви е слаба. Верата ви в бога и… Ето, нашият човек тука — помръдна той глава накъм бакалина, — кръсти се, пък от мене иска позволение.
---
1 Алибуки — обаче
— А вие евреите… немате ли кусури? -навъси се бакалинът, при все че тая сърдита маска никак не подхождаше на алените му бузи.
— Ние ли? Как да немаме кусури! Големи. Омразата на другите към нас е и по наш кабахат. Ние и сами се есапиме за божи милет, пък те сичките милети са божи. Немаме смирение и се навираме в очите на другите. Аз казвам на мнозина наши: „Защо не бръснете брадите си и не махвате тия роби до петите? Облечете се и се носете както другите люде в тая земя.“
— Аха, аха! — не можа да се сдържи сега в голямата си радост бакалинът. — В наша Преспа евреин не може да вирей. Децата се по него и го замерят с кръстове, направени от пръчици. А той — дим да го нема, откъдето е дошъл. Но тебе, ефенди, никой нема да те познае. Само говорът ти, но… ти гледай повеке да си мълчиш.
— Ти мене не гледай, чорбаджи. Аз от кръста не се плаша. Като говоря сега толкова много, то е повеке за вас. Ние тука, в Македония, сме на ваша страна. И така, най-после, лафмухабет да става, пътници сме.
— Не, не — посегна сякаш да го докосне Борис Глаушев. — Говорете, ефенди. Да видим другите що мислят за нас. Умна е приказката ви, колкото и да ни е горчива.
— Евала1, даскал ефенди. Аз… и за вас, но и за нас също. Имаме си и ние големи кусури, сички ги имат. Голем хаир е човек да знай кусурите си. Искам да ви кажа още нещо и белки ви е от полза, както е на нас от полза. При тоя гнев господен, който тежи на главите ни, имаме ние три неща, които ни крепят. Където и да е, евреинът помага на евреина и се държи за него.
---
Евала — благодаря.
— Помага, помага — намеси се пак бакалинът. — Помага, ама ето в О. между евреите има най-големи сиромаси, а и най-богатите са пак между евреите.
— Това, да има богати и сиромаси, пак е по божа воля, чорбаджи. Но аз първо на евреина ще дам работа и после другиму. На евреина ще помогна най-напред и от софрата си ще отделя по нещо. Имаме ние и яка вера, една и съща за сички, и с нея се държим помежду си, в едно се държим, при все че сме разпилени по целия свет. Верата ни държи в едно и ни крепи. Дори когато вземем друга вера, от старата еврейска вера не се отказваме. Тя, верата, не иде само от името на бога, Йехова, Христос или Мохамед, тя е в целия живот на човека. Как живей човек и що върши, по това можеш да познаеш и верата му. Имаме ние, евреите, още едно нещо: познаваме силата на парата.
— Аааахаха! — засмя се от сърце бакалинът, та едвам събра душата си: — Папаричките, а! Така, така, ох, така! Знам аз… Любите вие паричките и знайте да ги печелите. Никой като вас, бога ми…
— Не се смей, чорбаджи! Парата е голема сила. И ние не толкова за парата, а повеке за силата й. Ние немаме ни държава, ни цар, ни топове, ни аскер. В парата ни е силата срещу силата на другите. Ние с парата срещу другите. Сички обичат паричките. И ти също, чорбаджи.
— Охо!
— Но ето как знайме да ги печелиме ние. — Той помълча малко, примижал с очи, види се, искаше да си спомни нещо, а иначе и досега нищо не беше се променило по лицето му, в цялата негова външност. Как не се уморяваше тоя човек да седи така толкова дълго,едва ще помръдне с два пръста на ръцете си, както бяха сложени откога още в скута му? Той продължи: — То не може с лакомия и по-малко с лакомия, може да се задавиш, а повеке с акъл и мурафет. Дойде при мене ваш един, българин. Имам, вели, педесет лири злато, ама нищо не мога с них, вземи ги, вели, в твоята работа търговия да въртиш, колкото ми отделиш като файда за мене, благодарен ще ти бъда. Е, като не може да работи с них, под файда да ги даде, ще вземе по десет на стоте, нека бъде по двайсет, а може некой и да го завлече. Да му дам по двайсет на стоте, ръката ми ще целува.
Аз пък с мои още педесет алтъна в работа ги турих. И го научих той да я свърши. С тия наши сто лири спечелихме още сто, такава беше работата, късметлия. Разделих аз кяра на две половини: педесет за мене, педесет за него. Мурафет, ама и закон има в тая работа. Който го знай, се с късмет ще му върви. Лакомията затваря очи н не виждаш къде стъпваш. Хелбете, секой човек може да сгреши, но лакомията може хептен да погуби човека.
— Нема по-хубава вера от християнската вера — каза неочаквано и строго другият преспанец насреща. Той бе мълчал през цялото време със студено, дори презрително лице и, види се, бе мислил и дебнел как да нанесе на евреина съкрушителен удар. Умът му, изглежда, не беше много бърз, той върна разговора назад — там, където бе заседнала собствената му мисъл, — и не можа да каже нищо повече. Умълчаха се спътниците му да го чуят по-нататък, а той се загледа горделиво в Бориса, извърна се към съседа си със същия поглед: дадох ли му да разбере на тоя яудия1!
Евреинът го попогледна едва, поколеба се и рече изтихо, загледан в ръцете си, както бяха в скута му:
— Големите вери си приличат. Сички искат да приближат човека до бога. Не е най-важното во верата, по-важно е как човек изпълнява своята вера.
Той вече не продума. Все гледаше някъде навън от колата или в скута си, дето тънките му пръсти току помръдваха, сякаш да задържат неговото внимание.
Умълча се и бакалинът, а съседът му по едно време току се полюшна напред, поразен от внезапна дремка.
Мълчеше и Борис Глаушев, понесен от своите мисли, в които се преплитаха думи на евреина. Според мислите на евреина вървяха и неговите мисли.
В подножието на една стръмнина кочияшът спря ландото, скочи от капрата, отвори една от вратичките:
— Ееее… Да походиме сега малко тука! Да поо-лекне на кончетата!
Слязоха и четиримата пътници, а бакалинът — е торбата в ръцете си. Те се пръснаха по пътя, който пълзеше по стръмнината нагоре. Звънчетата подрънкваха все по-назад, трите коня тътреха бавно нагоре празната
---
1 Яудия — евреин (презрително).
кола, кочияшът пристъпваше край тях едваедва, с ръце отзад, с ненужния камшик под мишница. Така слизаха те на няколко места, където пътят беше по-стръмен. Спряха се и на едно ханче някъде по средата на пътя, кочияшът обядва предълго, пи глътка по глътка виното, което му поръча Глаушев, пои конете с
