вода.
— И тука така — оплака се бакалинът на Бориса. — Той когато рече, тогай се тръгва. Аз пък дюкяна съм си оставил…
В Преспа ландото влезе късно следобед. С трясък и звън кочияшът размахваше камшика над главите на препускащите коне и викаше с гръмкия си глас:
— Дедеде!
Би помислил човек, че Пецакот все с препускане взема пътя от О. до Преспа.
XXIII
Събраха се и четиримата в затоплената готварница — старите Глаушеви, Борис и неговото синче на колената му. Лицето на Ния Глаушева беше озарено от едвам доловима усмивка — в очите й, все още живи, будни, по устните и, останали възрозови и на тая й възраст, макар и поизтънели — бледа следа от някогашната й необикновена хубост. Тя бе казала вече приветствените думи и повече за детето — да зарадва завърналия се баща, да похвали мъничкия пред него, колко е умен и послушен. Сега тя само попоглеждаше тримата мъже, които бяха седнали близу един до друг, малкият Бойко в скута на баща си — нека се порадват един на друг, а нейна грижа беше бъднишката баница и постните бъднишки гозби, които къкреха на огнището-
Но дали общата радост от срещата беше пълна? Радостта на нейния старец беше пълна и препълна. Чудно и беше и драго с детето. В първите минути малкият се криеше в диплите на дрехата й, боеше се от баща си, макар да надзърташе иззад нея и го гледаше със светнали очи. Борис го грабна и го дигна няколко пъти до тавана чак, гальовният детски плач бързо премина в ситен кикот, после то и само заповтаря:
— Пак! Пак!
Трепереше гласецът му, то се боеше от височината,
но още повече искаше играта да продължава пак и пак. Умориха се ръцете на бащата — синчето му беше тежичко, беше добре гледано и доста едро за възрастта си, с широчки раменца. В жилите му биеше здрава селска кръв, още от прадядо му Стоян Глаушев, а още повече от майчината му страна. Широчки раменца, широчки дтанички, доста едра, кръгла главичка, а очите му много напомняха очите на Ружа — неговата умряла майка. Сега Бойко (нели се бе родил в бойно време — малко преди въстанието) седи спокойно на коляното на баща си и може би нещо си мисли. Такъв е изразът на лицето му, загледано е някъде пред себе си и току примижава с очи. Или може би се радва на своето детско блаженство, като е в скута на баща си, който го е обхванал с ръка. Детето беше все повече сдържано, дори и в своите малки радости и игри. Умълчано, загледано някъде, умислено. Понякога на Ния й минаваше през ума, че то тъгуваше по свой някакъв начин за майка си, при все че не можеше да я знае, да я помни. Това беше така, защото тя самата с тъга си спомняше за умрялата и жалеше сирачето. И всякак се трудеше да замести родната му майка, да му даде майчинска обич и нежност. Когато го учеше да ходи, да говори, учеше го и да живее, макар и още толкова мъничко, учеше го да бъде човек редовен и благоразумен. То и само я насърчаваше — беше послушно и с чудно за неговата възраст усърдие във всяко нещо, което го караше тя да върши.
— Седни тука, мило. Седи, чедо, седи. Че баба има много работа.
Понякога тя го забравяше, залисана в работата си, и го намираше там, където го бе оставила да седи.
— Подай ми кълбото, сине. Е го, е къде се е търкулнало в ъгъла. Подай ми палтенцето, ето го на миндера. Баба да те облече, докато запали печката, студено става тука. Не дърпай мацата за опашката, ще те одраска…
То вече не посегна към вирнатата опашка на котката, стоеше по-далечко от запалената печка, както му бе казано. Ния изпадеше в умиление:
— Уменразумен на баба!
Понякога, както е седнало на меката ямболия в ъгъла, току ще въздъхне като угрижен старец.
— Защо, бабиното?
Що можеше да й отговори детето? И тя пак си мислеше: тъгува за майка си. Може наистина да беше така, че човек от рождение е свързан с едно и друго, ражда се с едно и друго в кръвта си, в душата си. Ами макар да беше от рождение в ръцете й, в нейния дом, под нейна грижа, Бойко все някак й припомняше, че е родено от селянка. Милата Ружа! Дори със селската си руба не можеше да се раздели. Тук, в града, на нищо не можеше да се зарадва. Те, селяните, все в някаква мъка и скръб живеят, та може и така да се раждат. Но тя ще си отгледа внучето, ето с дедо Лазара, ще го научат те на всичко, що е добро. Мъничко е то още.
Но дали радостта на нейния син беше пълна? Като нейната голяма радост от тая среща, като радостта на Лазара? Така изглеждаше. Той, милият, едващо не заплака, като влезе в бащиния си дом — в сълзи бяха плувнали засмените му очи и гласът му потрепера при първите му думи към нея, към стария и когато взе детето в ръцете си. Старият не заплака, а той… Тя и после долови, че някаква сянка преминава по лицето му, а и бе поослабнал там, в О. Или това беше от преголяма майчинска загриженост, на майката все й се привижда едно и друго. Но ето — чуй какво говорят те двамата! И докато ръцете й вършеха което трябваше да свършат, Ния се вслушваше в разговора на двамата мъже, в гласовете им.
— Пътувах с един евреин от О. — подзе Борис, но тъй, като че ли това беше продължение на други негови мисли. — Каза много работи за своите, за евреите. И добри, и лоши, но повече добри. Не като нас, щом вземем да говорим за своя народ. Повече гледаме да го наругаем, като отделяме себе си от другите, от народа. А ние всички имаме общи недостатъци. Впрочем, как иначе ще бъдем един и същ народ! Докато слушах евреина, мислех за нас. Не сме ние като евреите, да имаме обща, здрава опора Ние, казва, имаме обща вера, която ни крепи и свързва, крепи духа ни. Евреинът, каза по-нататък той, помага най-напред на евреина. Да бехме имали и ние такава обща вера… — въздъхна Борис и млъкна.
Колкото повече го слушаше Лазар Глаушев, толкова по-видимо се изписваше загриженост по лицето му. И като го почака да продължи, а Борис мълчеше, заговори той самият:
— Ти малко ме учудваш, сине. Ние, старите, нашата вера сега е у вас. Така ви предадохме нашата вера. Навремето ние сички бехме заедно, целият народ. Когато беше за църквата и… Настрана от народа беха само неколцина, но не може и без такива, които вървят се настрана от другите. И надвихме. Как иначе, щом… После дойде Русия, ама Европа ни раздели, разсече ни на две.
Борис пусна детето на пода, побутна го към баба му. И като че ли сега искаше да каже най- важното:
— Ти, татко, от по-далеч виждаш работите. От своето време.
— А вчера, сине, во востанието? Не бехме ли сички заедно? Целият тукашен наш народ. И отгоре, от България, дойдоха люде.
— И тъкмо от въстанието започна всичко. Или, поточно, от нашата несполука във въстанието. В несполуката, в бедата оживеват всички човешки слабости. И нашата най-голема слабост, нашето разногласие. И не е само нашата несполука. Още по-важна причина е нашата слаба вера. Като се разколебахме ние в нашата вера, като тръгна всеки по своя ум, нахвърлиха се върху нас и чужди. От всички страни. Алчни за лесна плЯчка. Ами виж какво става с нас сега, татко!
Лазар Глаушев не отговори веднага и гледайки сина си, като да се поусмихна едваедва. После рече:
— А ти мислиш, че аз не виждам що става? Виждам аз и както ти каза, от по-далеко, от своето време. И може би малко по-ясно. От по-далеко. Ти си сега вътре во водата. Аз съм на брега. Виждам и не се учудвам толкова на това, що става, а повеке се учудвам на тебе, синко. Твоята вера като да е станала по-слаба. Ти не знаеше ли, че востанието ще е несполука за нас? Знаеше. И пак отиде в четите. Едно време ние с Райко Вардарски, бог да го прости, колко беха тогава надеждите ни и силите ни, но човек върши което требва да върши. Сега какво? Омаломощи се народът, ама пак ще се совземе. Когато влезе в един дом сиромашия и несрета, започват разправии, кой крив, кой прав. В тия, в общите работи, още повеке. Най-важното е пътят да не се загуби. Сега това е, че вашата работа стана по-тежка. И враговете ни станаха повеке; повеке и по-силни. Ти немой така, Борисе… Ти открай време се со мислите се бориш, а мислите човешки къде ли не отвеждат човека. Людете, синко, са си люде, а не ангели небесни.
