служба. След като стоя като организационна ръководителка в Рожден, комитетът и в града я въведе в своята работа — тя водеше две женски групи в Преспа и беше първата жена в тоя град, която присъствуваше понякога дори и на комитетските заседания. Връщаше се в бащината къща само за да пренощува в малката си стаичка заедно с една от сестрите, че нямаше къде да се побере голямото семейство, а иначе ще я намериш в училището или сред жените от нейните две групи. Работа, работа… Какво друго оставаше на Дона Крайчева? В работата й сега беше целият неин живот.
Посъживи се Борис Глаушев на бъднишката трапеза. Разговорът му със стария не го насити напълно, ала останаха в паметта му бодри, мъдри думи. Близостта на майка му, нейните деликатни докосвания, гласът й, непрестанната й грижа около него, веселата, макар и сдържана тържественост на самата трапеза, сложените там домашни празнични гозби все повече го връщаха към предишния му живот, та О. с тамошните му грижи и тревоги оставаше по-надалеко. Още повече го съживи и ободри присъствието на Дона. Смалила се бе тя през последните две-три години, стопила се бе от горест, рамената й се бяха изострили като на невръстно още момиче — тя напомняше някогашната Дона, която за пръв път се качи на кон и старият Даме Скорнев я поведе към планините на Железник, към далечния Рожден. Строгото, тъмно облекло изтъкваше още повече бледността на тясното й лице, на малките, нежни ръце, които се докосваха леко и някак неусетно до предметите. Тих, равен беше гласът й, негли тя с нищо не искаше да привлече вниманието на другите, да покаже себе си, но не можеше да скрие светлината в младите си, макар и доста хлътнали, изплакани очи, тлеещия в тях огън или някаква постоянна, упорита мисъл. Дона не можеше да заличи тия външни белези на своята младост, нито дори със скромното си облекло, но по-лесно прикриваше понякога своето постоянно душевно състояние с една сдържана веселост и шеговитост, в която сама тя като че ли не участвуваше, чуждите пък люде предпочитаха да се заслушват в шегите й, вместо да й оказват съчувствие за нейната несрета.
Още с влизането си тя се обърна най-напред към Бориса:
— Дотичах да се видиме, че ти може и веднага да си побегнеш. Като свикне човек да живее в О., такъв голем град, може и да не му харесва вече Преспа. Пък и вуйна Ния тая вечер ще покаже делото си изкуство. За Бъдник, но повече за синчето си. И ние покрай него, а, вуйко Лазаре… Обичаме си всички по-сладко залъче.
Като се намираше в своята работа все повече между люде, Дона бе станала по-разговорлива, по- свободна в обноските си към другите, та Борис, който не беше я виждал по-отдавна, се поучуди на нейната отвореност. А малко преди това тя пак бе плакала в своята стаичка и преди да дойде на гости, трябваше да наплиска лицето си със студена вода.
На трапезата Дона не се показваше лакома за сладко залъче, та Ния и Лазар често я подканяха, поднасяха й едно и друго, а тя ще отговори:
— О… чакайте, вуйно, вуйко… Аз още не съм започнала! Ами аз похапнах малко от мамините манджи, преди да дойда.
Те всички знаеха какви биха могли да бъдат манджите на Неда Крайчева, нейната майка, която за тая вечер бе сварила една голяма тенджера ошав и също, както беше обичай, бе направила постна баница, но не със зехтин, а с шарлаган от афионово семе.
Скоро след вечерята Дона спомена, че иска да си върви, ала Ния все се опитваше да я задържи. Ния й беше благодарна, че поразвесели двамата мъже и държеше разговора по-настрана от непрестанните мъжки грижи и тревоги. Тя знаеше, че и Дона се меси в мъжките работи, но ето сега тя, Дона, нели е жена, ще намери и за друго да поговори, за тия по-прости, по-обикновени неща, които правят човешкия живот по- лек,
пък ще се опита и да се посмее. Ния никога и с нищо не бе пречила на мъжа си, спътница негова от четиридесет години, помагала му бе винаги със слабата си женска ръка, бе го насърчавала и утешавала, изтърпяла бе и всички негови болки, понесла бе всички негови несполуки и може би по-болезнено със своето женско сърце, което във всяка несрета се облива в кръв и сълзи, което гори и се мъчи в търпение, което познава по-добре и човешките радости. С това същото свое сърце и толкова дълго рамо до рамо с Лазара, подир всяка стъпка на своя син, Ния виждаше, че в тия претежки мъжки работи имаше и много мъка, много гняв, омраза, жестокост, груба и често сляпа мъжка сила. С църквите, с училищата бе обща сполука и се виждаше сполуката още в самото начало. В тогавашните народни работи всичко беше ясно, имаше в тях и радост, която растеше Всеки ден, на едно място беше и целият народ, дори и тя самата — отдели се от баща си, за да застане до Лазара. Сега не беше тъй. Сега Лазар имаше скрита своя рана, скрити свои мисли и само пред нея ще въздъхне, пред нея ще пророни думи, които никому другиму не би казал:
— Не сполучихме. Немахме късмет. Погубиха ни душмани. Раздели се на две народът ни. Зина пропаст, пресече ни пътя. Народната ни работа остана недовършена. Сега ние, които останахме в пъкъла, требва в несполуката да се оправяме. Вместо да вървим сички заедно от сполука към сполука. То не е се едно, не е се едно. Сполуката дава крила, а несполуката съкрушава. Ех, господи, со що прегреши пред тебе тоя народ!
Ния виждаше: той стоеше здраво на новото си място, макар с тая скрита рана, със скрити мисли. Стоеше и сега, на тия свои стари години. Види се, нямаше друго спасение. Ала как вървяха сега народните работи с такива скрити рани, скрити мисли? Или може би всички люде бяха станали по-други. Не бяха всички на един ум, не стояха всички на едно място. Сега пък излязоха и сърби. Сега гневът беше и срещу свои, омразата беше и между свои. Ами не беше ли тъй във всички мъжки работи? Всичко с груба сила и гняв. Да излезеш пред Другия, да го изпревариш. Да извадиш оръжие и кръв да пролееш човешка. Да стоиш упорито на своето, много по-често от мъжка гордост, от мъжки инат. Да се срамуваш да пророниш сълза, да покажеш благост. „Лазаре, Лазаре, ами детето ни? Ти го поведе по своя мъжки път и аз самата излезох да го изпратя. Със своето женско търпение, със своето женско покорство и със своята майчина гордост. Да не бъде моят син по-недостоен от Другите. Да не се дели от народа си, да бъде и той в общите народни работи. Къде е той сега, моят син, нашият син, като слушам що ти говори тая вечер? В мъка голема е той, по-голема от твоята. В твоята мъка имаше и радости, имаше и добри надежди, достигна ти и до сполуки. По-голема е неговата мъка сега — в тебе има и примирение, а в него нема примирение. Нели го слушам и виждам, а майчините очи виждат по-добре, майчиното сърце усеща по-добре. Виждам аз, усещам, че той има и други свои мъки, за които нищо не говори. Виждам и чета в очите му…“
— Поседи, поседи още малко, Доне! Рано е още. Ето Борис ще те изпрати до къщи. Поседи още малко. Ей сега ще направя и кафе, пресно съм го пекла за Божи к.
Тя искаше да задържи Дона още малко. Да пораздума Дона още малко нейния измъчен син, да го поразвесели поне на тая празнична вечер. Дона Крайчева поостана още. В подканванията на Ния имаше не само любезност, имаше и молба, във всяка нейна дума. Двамата мъже не можеха да доловят тая страна в думите на Ния, долавяше я само ухото на Дона. С тоя усет, с който само жената може да разбере жена. И Дона стана дори още по-весела, по-приказлива и все така, сякаш нарочно, държеше разговора настрана от народните работи, които в ума на мъжете, също и в нейния ум, бяха на първо място.
— За Божик — тъжно се усмихна тя — татко се надеваше да му донесат да направи некоя нова дреха. Донесоха му пак да преправи от старо ново, от пробитите беневреци на бащата беневречки на детето. Да поизкърпи нещо. „Не правят веке людете нови дрехи, казва, осиромаша народът.“ Казваме му да се научи по модата да шие, а той: „Каква мода? Новата дреха си е нова. Ама ето и ти, Доне, не даваш аз да ти шия новите дрехи. Баща ти терзия, а ти при други терзии отиваш за нови дрехи.“
— Стар човек е той веке, Доне — въздъхна Лазар Глаушев.
— Да. Но винаги си е бил слаб и все уплашен от нещо. — И тя пак се опита да се пошегува: — Да знаете само как се бои от мама!
— Хм… Ние сички се боиме от жените. Ето и аз много пъти от Ния. Истина ти казвам, не се смей! Женската сила е голема, Доне.
Ния тъкмо бе сварила кафето и се извърна към тях откъм огнището:
— Боите се вие… женска сила. Докъде стига тя, женската сила? Вършите което си искате. И тичате при нас, когато сторите некоя пакост. Като децата, докато са по-малки. Или когато се уплашите сами от себе си.
— Та в това е женската сила най-вече — рече Лазар. — Ние летиме високо, ама и много пъти крилата ни се уморяват. Или се ще сбъркаме нещо. И тичаме при вас. Докато сме малки, тичаме при майка си, а
