Старият Глаушев млъкна, но виждаше се, че всичко казано от него стигаше до Бориса. Борис и сам се изказа:
— Там е работата, че ние и пътя си започнахме да губим. Всеки по своя пътека се отклонява, пък и срещу другите върви. И дали сме избрали ние най-верния път?
— Гледай сега какво ти минава през ума! ¦- въздъхна Лазар Глаушев. Той се понамести на миндерчето, дето бе седнал, и като да искаше да дръпне сина си на самата твърда земя: — Сърбоманите тука купиха Шайкаровата къща с целия двор и направиха там свой сърбомански параклис, наредиха неколко стаи и за свое училище, други неколко за децата, да има къде да нощуват и да се хранят. Събраха веке до триесетина деца, повекето от селата. Хранят ги, обличат ги и сичко. Довтасаха и четирима веке учители сръбски. Шайкаровата къща стана сръбско средище в Преспа.
— И Шайкаровци им продадоха къщата си! Как се намериха преспанци за такова нещо! Никой не требваше да ги допуска до прага си даже, а не…
— Продадоха им Шайкаровци къщата си! Взеха два и три пъти повеке пари и не можеш от секиго да искаш да не се лакоми за пари.
— Не, татко! Никой не бива да става предател за пари!
— Ето, виждаш ли? Аз пък ще ти кажа, че винаги има люде за секо нещо. И за предателство. Но чуй по-нататък. Не стигаше това, сърбоманите дигнаха и камбанария за параклиса си. Може да е до двайсет метра висока. От печени тухли. Още не е измазана. Над портата на Шайкаровата къща, на самата улица излиза. И се хвалят, че ще окачат на нея три камбани. Не е то както с Кътърката едно време. Пара много, а и турците се с них. Но слушай, слушай по-нататък!
— Виждам, татко. Пуснали са дълбок корен и в Преспа. Само за неколко месеца. Как сте позволили такова нещо!
— Как сме позволили, казваш? Целият град ври. Искат да съборят камбанарията, да запалят и параклиса, и училището им. Чувам, и комитетът имал такова некакво решение. Как сме позволили… Сега аз се боя да не се извърши нещо прибързано.
— Ами да! Това сърбоманско гнездо в Преспа требва да се унищожи.
— А турците? Преди, когато водихме разпрата с Патриаршията, те понекогаш клонеха и на наша страна, но сега не е тъй.
Широчката готварница с прозорец откъм задната, северната част на къщата започна да се изпълва с мрак. Огънят в огнището грееше по-ярко, затрептя бледа светлина от него и по отсрещната стена. Ния запали ламба и я окачи на мястото й на стената. После се зае да храни малкия.
— Ами нема ли и той с нас… — обади се Лазар. — Бъдни вечер е.
— Мъничък е той още — отвърна Ния. — Не ще изтрай. Ето и сега още очите му са се смалили за сън. И нели чакаме Дона…
Лазар се обърна към сина си:
— Поканихме за тая вечер Дона Крайчева, братовчедката ти. Там у них се същото. Пълно с люде, сиромашия голема. Спирко Крайчев, баща й, веке никак не го бива с неговия терзилък. Редко да му донесат работа, пък и здравето му… Целата им къща на ръцете на Дона. Поканихме я да се видите, пък и на нея да й е по-весело тая вечер. Се същата си е Дона. Още не може Да прежали мъжа си.
Като излезе Ния с детето на ръце, за да го приспи в съседната стая, в преддверието вън се дочу и гласът на Дона Крайчева.
Не след много време седнаха и четиримата на бъднишка трапеза. Ния спази всички обичаи за тая вечеря преди големия празник: и с гозбите, и с реда на трапезата, и с другите стари вярвания за живи и мъртви. Така искаше Лазар — колкото повече старееше, все повече държеше на старото,по-често се връщаше към предишния си живот. И все някой стар спомен ще разкаже или за пример ще посочи някоя случка или приказка от далечно време. Самата Ния спазваше обичаите заради хубавото в тях, заради хубавите знаци в тях, заради хубавите думи и благопожелания, които вдъхваха добри мисли и добри надежди за здраве и живот. Тя си оставаше и сега във всяко нещо по-млада от Лазара. Повече помнеше, по-досетлива беше и мислите й вървяха все по-напред. За много неща, особено във всекидневния живот, той и сам вървеше все повече подир нея. Някак повече се привърза, прилепи се като дете за полата на майка си. За много неща нея ще попита, от нея ще поиска съвет и подкрепа:
— Какво ще кажеш, Нийо…
И нуждите му ставаха по-многобройни — много неща вече не можеше да свърши сам или не се сещаше кога и как да свърши. Дори имената на най-близки люде понякога не можеше да си спомни отеднаж и тя ще му ги припомни. Иначе, в мъжките работи и за всяко по-важно нещо, Лазар Глаушев си оставаше същият. Той още държеше житарския си дюкян, а за народните работи все още беше първият човек в Преспа, при все че се държеше по-настрана, откакто по-млади от него люде и вече много по-млади бяха излезли напред. Колко пъти те до него ще дойдат да се допитат и ще искат неговото одобрение. Лазар Глаушев беше като живо знаме над главите на всички в Преспа и с целия си досегашен живот, и с образа си също. Неговият живот беше по-назад и затова той често се обръщаше назад, но големите неща в човешкия живот остават за людете много по-дълго важни и необходими, не според тяхната възраст.
И сега Лазар колко пъти ще подигне очи към Ния, както бе седнала срещу него на трапезата. Или във връзка с общия разговор, или пък да поиска нещо. Самият неин образ все още привличаше погледа му — то се знай, не с такива мисли и чувства, както далеко преди, на млади години. Той имаше някаква нова нужда, нова жажда на душата да среща погледа й, да докосва с поглед лицето й, а понякога ще хване, ще притисне топло ръката й. В тая негова потребност беше и навикът след толкова години задружен живот, но беше и нова негова обич към Ния — по-спокойна, по-проста, по-трайна. А и драго беше на сърцето му да я погледне само за една тиха, смирена радост, както кога човек дига на залез очи към ведрото и чисто, успокоено небе или когато внезапно се върне към някой хубав далечен, пречистен от времето спомен. Но той виждаше и сега по лицето на жена си, в нейния поглед, по ръцете й, в движенията й следи от онова, което годините бяха й отнели, виждаше ги по-ясни, отколкото бяха всъщност, както
ги виждаше и в спомените си. С времето Ния Глаушева бе поотслабнала, но така тялото й бе придобило някаква лекота, която правеше и товара на годините й по-лек най-напред за нея самата, забелязваше се това и в движенията й, все още доста сигурни, меки, гъвкави. При старческата бледност на лицето й, на гладкото й чело, обградено с венче от сребристобяла коса, която се подаваше изпод черната кърпа, кожата й изглеждаше още по-чиста и понякога дори прозрачна; не бяха много и бръчките — тънки чертички около очите, край устата. Ясни следи от нейната някогашна хубост бяха живите й очи, макар и пооткроени, засенени от кротка, мъдра скръб, беше също все още младият й, топъл глас, макар и позатихнал, бяха запазените й зъби, та устата й не беше хлътнала, не зееше празна, както беше с повечето жени на нейната възраст, особено с тия, които на младо време са прекалявали с живачни мазила и всякакви други отрови.
Тъкмо край Ния личеше още повече разрушената, макар и толкова ранна младост на Дона Крайчева. Дона тъкмо навършваше двайсет и три години, а като да беше вече зряла жена, преживяла и отминала всички радости, всички тревоги и вълнения на човешката младост, което впрочем беше и самата истина за нея. Любила бе, родила бе, преживяла бе и смъртта на своя любим, на детето си. Сега живееше със сенките им и нямаше воля да потърси нови радости за себе си. Това не беше от упорита, пресилена привързаност към умрелите, а защото бе преминал опустошителен огън през нейното сърце и не идваше отникъде друга, по-голяма сила да съживи в него любов и жажда. Може би беше още много рано за сърце като нейното, за обич като нейната и Велко Скорнев, мъжът й, бе такъв човек, че оставаше все още жив в мислите й, в спомените й. Тя бе казала еднаж на дядо Павле Локвенец: „Един беше Велко Скорнев…“ Един беше за Дона Крайчева мъжът й Велко Скорнев, една беше нейната обич, завинаги оставаше може би и нейната скръб. Има такива човешки сърца…
Какво оставаше за Дона след убийството на Велко, след като зарови тя и първата си рожба в земята? Оставаше работата й. Тая година тя едва ли не насила бе преместена за учителка в града. Не можеше да се раздели с Рожден и людете му, с родната къща на Велко горе, на високия скалист рид, не можеше да се откъсне от гроба на Велко, от мъничкия гроб на детето си. Намеси се Лазар Глаушев заради нея и заради бащиното й семейство в Преспа, намеси се най-сетне и комитетът и тя трябваше да се подчини на една негова заповед. Общината й определи по-голяма заплата при нейното незавършено образование, за да може да прехранва много-числената бащина челяд, а тя се предаде с голяма ревност на своята учителска
