глас ту по-близу, ту по-далеч от колата, свали празните зобници от муцуните на конете, донесе кофи с вода, сетне пак се изгуби някъде. Четиримата пътници седяха търпеливо в затворената кола — рамо до рамо, коляно до коляно. Другият на отсрещната седалка беше също преспански търговец, Глаушев познаваше и него, те и двамата насреща бяха люде, които… си гледаха работата. До него пък надире седеше мълчаливо загледан пред себе си непознат човек. Изпод разкопчаната връхна зимна дреха на непознатия се виждаше костюмът му от хубав европейски плат, но вече доста износен, на жилетката проблясваше тънка сребърна верижка за часовник. Бледото му, меко и като че ли подпухнало лице беше цяло премрежено с гъсти, ситни бръчки. Бакалинът насреща не мълча дълго — от склонност към всякакви разговори и съЩо от нескрито желание да се хареса на учителя.
— За Божик, а, даскале… — засмя се той с едри бели зъби и като да беше прещастлив, че Глаушев се връщаше в Преспа за празниците. — Ето и ние с Милана — побутна той с лакът съседа си — позакъснехме в О., пък сега бързаме да се върнем. Едно да земеш, друго да земеш, сега, за празниците, и по-лесно се купува, и по-лесно се продава. Нели сме ние в махалата, не сме в чаршията, фамилията1 ми седи на дюкяна, не съм го затворил, ама като съм си аз там, на местото, се си е друго. Жената, да прощаваш, се си е жена. Като теглиш, казвам, гледай към мющерията да се наклони, за да се радва и пак да дойде. А тя гледа на косъм да е равно и понекогаш от много мерене и един грам по-малко ще даде. Нашият човек пък, каквото земе, и вкъщи ще го премери, на своето кантарче. И ще ти дойде: „По-малко си ми дал.“ И на комшиите ще се оплаче.
Съседът му, божем незабелязано, на свой ред го побутна с лакът. Да мълчи, какво се е раздърдорил, дотяга на людете. Бакалинът рязко се обърна към него:
— Що, Милане… Да се намерим на разговор. Ако мълчим, жлъчката ще ни се пукне, докато чакаме Пецако да си допие греяната ракия. — Той се наведе през отворената вратичка на колата, нададе вик: — Хайде бре, Пецак! Душата ни излезе.
Мина още доста време, докато се чу отново гласът на кочвяша. Най-сетне тръгнаха. Разлюляха се, звъннаха пиринчените звънчета на цели гердани по шиите на конете. Бакалинът се прекръсти три пъти, бързо, с къси движения и току опули кръгли очи, пълни с насмешливо съжаление, към непознатия пътник:
— Ти прощавай… хехе!
Пътникът приподигна скръбно присвитите си вежди
— Нищо, чорбаджи. Вера ти е.
Бакалинът отправи поглед и към Глаушев, и пред нето да се извини:
— Останало от стари… На път тръгваме.
Борис нищо не отговори. Мълчаливо се прекръсти и другият преспанец. Ландото затропоти с железните си шини по калдъръма на улицата и скоро излезе от града. Невисоки ридове от двете страни на пътя засениха прозорчетата на колата, но после се отвори наоколо широко поле. Другият преспанец сякаш едва сега се реши
да извади табакерата си, отвори я и срамежливо я подаде на Глаушев:
— Да свием по една, даскале. .
— Не пуша.
Борис се загледа през спуснатото прозорче на ландото. Зимният сън тежеше над полето и негли още по-непробуден в това топло слънчево утро. По плитките изкопи край шосето бе заседнал твърд, замръзнал сняг и светеше под слънцето с бял, студен блясък. Неподвижни стърчаха голите клони на дървесата, над разораните ниви, гъсто почернели, едващо попили първия сняг, прелетя самотен гарван, загубен низ пустото поле. Наведе се към прозорчето ухилен и бакалинът:
— Утре, кажи го, Божик, пък като да чакаме Великден. Ама то се си е зима.
Тежките колела на ландото хлътваха в ями, пълни с мътна вода, която се плискаше и пръскаше встрани, ръждясалите му язове остро поскърцваха. Само веселото, ритмично подрънкване на звънчетата отекваше надалеко по затихналото поле, но като че ли нямаше кой да го чуе.
Бакалинът не можеше да изтрае дълго без разговор: — Откога не си се връщал в Преспа, даскале?
— От три месеца.
— О-хо! Как ли те чака майка ти… — После той Добави, искаше да обърне разговора към по-сериозна тема: — Преспа… тя си е се същата.
Глаушев пак нищо не отговори, а си мислеше: „… За тебе е все същото, стига да върви търговията. Ти всичко виждаш от махленското си дюкянче. А ние всички претърпехме поражение и сега, в поражението, и враговете ни станаха повече. Като чакали на мърша. От всички страни. И ние самите… в разруха. Отвориха се всичките ни рани. Избуяха всичките ни слабости. И един срещу друг. Всеки със своя ум. Всеки със своето безумие. Мърша за хиени и чакали…“
Бакалинът като че ли усети мислите му:
— Се същата си е Преспа, ама и не е се същата. Осиромаше народът, даскале, и най-веке селският народ. А той е во секо нещо, макар… Вервай бога, за сол немат пари понекогаш. Моли се за една шепа сол на вересия. Да му дадеш, ама кога ще ти плати? С въшки ще ти плати, виждат се как шават и отгоре по дрипите му.
Той се приведе към Глаушев и прошепна с изблещени очи: — Востанието, даскале. То сосипа селяците. В града — по-малко — повиши той наново глас. — Е, само Крушово и… Селяните и сега още… По ризите им дупки от изгорело. Месата им се виждат. Докъде с такъв народ?
— Дий! — чуваше се отвън час по час гласът на кочияша. — Дий!
Глаушев се поогледа в прихлупената кола:
— Да беше свалил Пецак гюруците. Задушно става. — И той се приведе през отвореното прозорче: — Пецак!
— Немой, даскале! — подскочи бакалинът. -Слънце вън, ама кърваво. Ще изпростинем. Се си е зима.
Борис не искаше да го чуе:
— Нашето слънце е все кърваво. На кърваво слънце се топлим ние открай време. Пецак! Спри да отвориш гюруците!
— Тпрррр!…
Ландото забави ход и спря. Чу се как Пецак рипна от капрата. Показа се той и край отвореното прозорче, посегна за гюрука:
— Хей сега, даскалче…
Слънчева светлина обля четиримата пътници, както бяха седнали плътно един до друг в колата, алените фесове цъфнаха по главите им. Бакалинът се засмя с всичките си зъби:
— Е, харно, харно…
Колата пак потегли.
Непознатият пътник се понастани на мястото си и, види се, му беше неудобно да присъствува мълчаливо на разговора на своите спътници или пък почувствува нужда и той да се изкаже.
— Прощааавайте — обърна се той към Глаушев, — аз съм ви чужд, но и аз не съм ябанджия в тая земяаа. Живейме заедно вече от стотици години. Свас работиме ние най-много, с българите. Пък и целата наша работа като вашата. И нас кърваво слънце ни грее, не се помни веке откога.
Виждаше се, непознатият беше евреин. Българският му говор беше объркан и.като че ли турските думи в него бяха повече от българските, а и подпяваше той на шпаньолски. Макар да заговори така отеднаж и за такива най-важни работи, лицето му никак не се промени и гласът му беше тих, равен. Не въртеше, не клатеше глава, малките си сухи ръце бе сложил в скута спокойно, с едва преплетени пръсти и само от време на време попримижаваше с натежали, набръчкани клепки, сякаш му пречеше слънчевата светлина. Борис живо се извърна към него:
— Е, да. Моят баща има добри приятели евреи. Евреинът продължи загледан в колената си:
— Вие, даскал ефенди, като учен човек знаете, Библията е наша книга. Вижте какво пише в нея за нашия бобожи народ, за нас, евреите. Избрал ни е господ за свой най-мил народ, а ни е белезал со знак и ни е разпилел по целия свет. Проклел ни е да се скитаме и никъде да не можем да хванем корен. И как, щом еднаж сме изоставили своята земя… Не знам дали това е поради наши големи грехове, тоя гнев господен над нас, но най-достойните между нас го приемат като изпитание, да служим на господа и с тия наши сълзи
