дигна ръка и всички видяха как направи знак да й сторят път. Срещу нея стоеше дълъг, мършав войник, виждаше се как стърчи високо над главата й, с мургаво, възжълто лице и рязко изпъкнали скули, глуповато опулен с тъмните си очи и сякаш някъде край нея. Войникът нито се помръдна, когато Дона махна с ръка, само долната му устна се отлепи и увисна дебела, влажна. Дона леко го побутна, едва стигнала с ръката си до щръкналия му навън ъглест лакът: — Остави ме да мина.
Войникът се ухили, ококори още повече очи, показа ха се между дебелите му устни едри бели зъби. Той премести пушката в лявата си ръка, та дългият нож мина току пред лицето му, помръдна с другата си ръка в едвам доловимо колебание и току посегна, сякаш да отблъсне -младата жена, но едрата му шепа се залепи на шията й, Дългите мургави пръсти обхванаха бузата й, попритиснаха я похотливо. Тогава Дона с две ръце и с все сила го блъсна в гърдите:
— Мръсник!
Изненадан, войникът се люшна две-три стъпки назад, но в следващия миг лицето му изеднаж се промени, изблещи той безумни очи, стисна зъби, дигна пушката в двете си ръце и колебливо или като на шега току бодна с върха на ножа Дона в гърдите. Дона се поприсви, сякаш да отдръпне гърдите си от нанесения вече удар, с полуотворена уста — дъхът й бе спрял, нозете й се подгънаха и тя се свлече надолу, само едната й ръка се мярна за миг, като да искаше да се защити, да се улови за нещо или пък за някакъв знак, после цяла се отпусна на земята, една мъничка черна купчина. Надигна се се писък, жените се струпаха около ранената, там се озова и юзбашията, но нямаше какво да гледа и се спусна срещу спрялото се там, замряло множество, размаха извадената си сабя:
— Назад, керати с керати! Видяхте ли що стана! Назад! Назад! Пръскайте се! — И току се извърна към аскера, изкрещя пискливо: — Дай залп!
Войниците безредно дигнаха пушките си накъм сивото, снежно небе, чу се разбъркан залп от петдесетина пушки. Разлюля се, разблъска се хилядното множество, втурнаха се изплашени люде по насрещните улици, и пак най-напред деца, след тях и други още мъже и жени, блъскаха се един в друг, надпреварваха се, някои се въртяха на една, на друга страна, като да не знаеха накъде да бягат, малцина бяха, които се отдалечаваха по-спокойно, и някои от тях сякаш предизвикателно се извръщаха назад, към аскера, и все още се бавеха. През изпразненото място сред площада минаха близу една до друга дружината жени, които бяха дигнали и понесли на ръце Дона Крайчева. Мълчаливо ситнеха те, предпазливо носеха отпусналото се тяло и само една от тях, постара на възраст, изви, зачупи ръце, сетне викна, негли искаше да каже някому, да извести на целия град, на целия свят:
— Умре, милата! Убиха яааа, проклети да са!
Излезе там един от тия, които през цялото време бяха стояли на портата на Шайкаровата къща, излезе пред всички, размаха широко ръце, а другите послушно се прибраха вътре, след тях и той самият, портата
се затвори. На площада останаха само войниците и все още в една редица, пред убиеца бе застанал юзбашията с голата си сабя в ръка и кресливо му се караше.
XXVI
За погребението на Дона Крайчева се дигна целият град, както преди години, когато Преспа погреба друг свой учител — Райко Кутрев, когото също турци убиха. Сега общата скръб беше по-голяма, при все че и в нея, както някога за Райко Кутрев, имаше патриотична гордост, имаше борческо въодушевение и гняв, тоя път по-силен, понеже бе останал неудовлетворен. Райко Кутрев бе загинал с оръжие в ръка, а Дона, доскорошната другарка на орлите там, в Железник, бе станала жертва на един тъп анадолски алябак1 и още повече на неколцина презрени отцепници.
Ния бе ходила у Крайчеви и пак се бе върнала със зачервени очи. Седнаха и тримата да обядват. Взела залък хляб в ръката си, Ния не бързаше. Заключило се бе сърцето й, пък и като да й беше съвестно, че те тримата седяха тук живи и здрави, седнали бяха да се хранят, а там наблизу, в друг един дом, бе влязло такова голямо нещастие. Тя каза:
— Какъв живот, какъв живот… И колко живе, двайсет и две-три години! Мъж загуби, дете загуби, сега и тя самата. Каква несрета. За двайсет години живот.
— Това е общата народна несрета, майко.
— Да, сине, да. — И Ния продължи със залъка в ръката си: — Баща й, Спирко, веке съвсем се е загубил. Пълна къща с деца… четири, надигнали са се веке и четирите за сички човешки нужди… и храна, и облекло, тая, по-големата, дето е след Дона, веке и се момее. Сички на нейните ръце беха сега Спирко ли…
Борис помълча и повтори което вече бе казал:
— Такъв е целият ни живот. Във всичко. Обедът им продължи в мълчание.
Вече привършваха, когато вън, на входната врата, се чу несмело почукване, после някой подвикна:
— Стрико Лазаре…
Борис скочи, излезе от готварницата.
---
Алябак — прякор на турски войник.
Върна се с един селянин, който, облечен в дълъг кожух, се спря пред отворената врата на готварницата и не се решаваше да влезне, оглеждайки срамежливо опинците си, по които бе полепнал сняг.
— О, Кръсте — изправи се и Лазар; в гласа му имаше изненада, но и загриженост, види се, бе познал нещо по външността на селянина. — Влизай, влизай, човече!
— Ще изцапам. Много снег тая сутрин…
Най-после той влезе. Накараха го да си съблече кожуха, да седне на трапезата. Ния му сипа ядене, Борис му наряза хляб.
Бавно се хранеше селският човек, на големи залъци, които топеше в яденето с пръсти, залъците издуваха небръснатата му отскоро буза. Мълча през цялото време и само час по час ще подсмъркне, ще поглади с два пръста русите си мустаки. Беше около четиридесетгодишен мъж, дребен на ръст, с големи селски ръце. Лицето му беше насечено от бръчки, не беше побеляло то и сега, през зимните месеци, от слънчевия пек през лятото. Широкото му изпъкнало чело личеше и изпод капата му, сивите му очи, умни и едва втренчени, тежаха от мисъл или от голяма грижа. Като глътна и последния си залък, той пак се прекръсти три пъти, както преди първия залък, поизви очи накъм Ния:
— Господ да умножи…
Лазар му подаде табакерата си, селянинът сви несръчно предебела цигара, та едвам я залепи с обилна плюнка. Димът й удари в очите му.
— Е, Кръсте — подкани го Лазар. — Ако има нещо скришно, да минем в другата стая.
— Не, не… Тука, в твоята къща… — разтърка селянинът с опакото на ръката насълзеното си око, после дигна поглед към Лазара, потърси с очи и Бориса. — Аз за Началството съм дошъл, ама рекох, чакай първо у дедо Лазара да се отбия, а разгеле и ти си тука, господин Борисе. — Изчезна у него всякакво стеснение и се показа смел, енергичен мъж, колкото и да натежаваше в движенията, в говора му неговата селска природа. Той продължи: — Преди два дни, в среда, тъкмо на стъмване беше, тича при мене едно наше момче, стрико Кръсте, вели, чета иде в селото. Каква чета, питам, кой е войводата, не виде ли? Йосиф от Рапа, вели, повеке
от двайсет души с него. Далеко ли е? Не е далеко. Знам аз що ни чака. И целото село, и мене най- напред. Досега Йосиф много пъти ми е пращал хабери: готви се, вели, добре да ме посрещнеш, скоро ще дойда и во вашето село. Посърби той веке неколко села нататък, какви ти сърби са те, само по две-три къщи се обявиха по своя воля, но кой смей да се изкаже против Йосиф от Рапа! Сега той иска да хване и нашето село, да стигне, кажи го, до града — колко има оттука до нашето Дреново, нема ни два саата път. През нашето село минава и пътят за сички села нататък, Йосиф иска и пътя да хване, та сички тия села да влезат в ръката му… Събрах целата селска чета и сички от милицията, събрахме се петнайсет души, преди Божик си дойдоха от Америка и двамата ми по-млади братя, та с них — седемнайсет. Пушки имаме, нели знайте, даде ни Началството тъкмо за тая работа, заради сърбоманите. Излезохме малко над селото и тъкмо залегнахме на едно сгодно место, ето ги и них, виждаше се още, идат като на сватба. Ха сега, викам, и току им дадохме огън. Сащисаха се. Повеке от половината завчас побегнаха назад, загубиха се, не се забавиха много и
