— Вие там, в Преспа, слободия. Но в О. Пълен е. Хайде!
---
1 Деврие — военен или полицейски патрул.
IV
Всички се пръснаха по разни посоки още от двора на гостоприемната къща. Това беше една нова махала на О., в която живееха само българи, преселили се повечето от околните села и най-много след въстанието: бяха все люде на Организацията или нейни помощници с жените и децата си заедно. И беше цял лабиринт тая махала — всяка къща, всеки двор и градина се свързваше с тайни проходи и междинни вратички, та можеше да се мине на голямо разстояние през махалата, без да се излезе на улица.
Не се знаеше дали не бе извършено предателство и дали девриетата не идваха направо да заловят людете на окръжния комитет, или пък това беше още едно от безбройните претърсвания на бунтарската махала, но застрашените побързаха да се отдалечат през дворове и градини от къщата, в която се бяха събрали. Само Стефан Кибаров излезе направо на улицата и докато в началото бързаше, за да се отдалечи по-скоро, после се отпусна и тръгна спокойно, като да се връщаше от разходка. „Ще ме заловят на улицата и що друго? — мислеше си той. — И в мене нема да намерят нищо подозрително.“ Той се натъкна тъкмо на деврието (цял един взвод аскер), което беше предвождано от началника на полицията в О. Сабри ефенди. Кибаров се насочи да мине през аскера, нямаше и къде другаде да свие, но на две стъпки пред него се изпречи в тъмнината самият башполиц1, учителят чу неговия тих, но ясен, твърд глас:
— Къде по това време, даскале?
Сабри ефенди говореше добре български и познаваше всички по-видни българи в О., пък и в другите градове на окръга, но учителите и свещениците познаваше най-добре.
— Ето, вървя си мирно по улицата, Сабри ефенди — отвърна Кибаров с предизвикателно спокойствие. — Забранено ли е?
— Не е забранено, даскал ефенди, не е забранено. Макар да е наредено с фенер да се ходи нощно време.
---
1 Башполиц — главен полицай, началник на полицията.
Но ти, хелбете1, не си ни крадец, ни убиец, може даже и оръжие да не носиш в себе си,
— Оръжие аз не нося.
Полицаят се ослуша за миг, да познае истината по думите, по гласа на завеяния даскал, който ходеше по града като плашило с тая капела, с това косище и брадище… Не, той не носеше оръжие, но дали не би се намерила в него някоя хартийка, някое интересно писъмце? И башполицът каза с тихия си, ясен глас:
— Аз ти вервам, даскал ефенди, но — посочи той с глава застаналия до него офицер, — но ето, забитинът2 на аскера не иска да те пусне, иска да те обискираме.
Той се извърна, промърмори нещо на турски и веднага двама заптии застанаха от двете страни на Кибаров. Донесоха отнякъде и запален фенер, който се полюляваше в ръката на някакво заптие и накъсаната му светлина опипваше людете наоколо, навъсените им лица, оръжията им. Един онбашия3 старателно претърси учителя, но намери само носната му кърпа, часовника и няколко дребни монети в джеба на жилетката му. Полицаят стана още по-любезен:
— Прощавай, даскал ефенди… Но не ходи нощно време, ефенди, по такива места, нели виждаш, може и нещо по-лошо да ти се случи.
— А вие, ефенди, не закачайте мирните люде. Стефан Кибаров би желал да нареди добре полицая,
но бидейки член на окръжния комитет на Организацията, стесняваше се да играе ролята на невинно засегнат поданик на падишаха. Гласът на полицая стана по-остър:
— Мирните люде ние не закачаме, даскал ефенди. Ние търсим лошите люде и ще ги намерим. Ако не днес, то утре, даскал ефенди. Е, хайде сега, добра ти нощ, даскале… — дигна той ръка към ниско нахлупения си черен полицейски калпак.
Учителят едвам се провря през струпаните там ас, керлии и заптии, които неохотно му правеха път в тъмнината.
Той се спря на една улица близу до конския пазар,
---
1 Хелбете — разбира се.
2 абит (ин) 4 офицер.
3 Онбашия - десетник.
пред малка къщурка, на два метра от земята, разперила прихлупени стрехи. Две разкривени прозорчета бяха обърнати към улицата, затулени с черги или врещи, но личеше през тях, че вътре свети. Кибаров побутна портичката и тя веднага се отвори — той не за пръв път влизаше в тоя дом. От други няколко прозорчета в малкото, тъмно дворче струеше червеникава светлина, откъм къщата се дочуваше разбъркан говор и сред него се надигаше едно след друго болезнен детски писък. Вътре се виждаха две стаички с отворени врати към тясно, мрачно ходниче. На една от вратите се бяха струпали няколко деца на различни възрасти, чорлави, раздърпани, види се, наскачали от леглото си, и гледаха с опулени, любопитни очи насреща, кът другата стая, където се надигаше врява и тъничкият, плачлив детски писък. Там се спря и учителят. Дребничката жена на табака Тодор Корчев държеше високо, с две ръце газена ламба, извърнала сухото си лице, побеляло като тебешир. В ъгъла насреща, на ниския миндер, бе седнал евреинът Езра, също табак, цяла грамада от кости и жили, а в скута си бе взел по-голямото момче на Корчез, което се опитваше да се изтръгне от великанските му ръчища и пищеше вече прегракнало. Единият крак на момчето, тъпичък и разголен до острото, ръбесто коляно, беше в ръцете на друг някакъв мъж, който бе извил гръб към вратата и движеше ритмично напред-назад разперените си лакти. До него бе застанал Тодор Корчев със сахан в ръка, а в другия ъгъл на миндера седеше младият учител Добринов, с тясно разстроено лице, като че ли не момчето в скута на Езра, а той изпитваше непоносимо болка. В ниската стая миришеше на газ и зехтин, лъщеше наплескан със зехтин и голият крак на момчето. Някаква невидима сянка лежеше върху тия люде, някаква обща грижа. Кибаров попита от прага:
— Що става тук?
Не беше нужно да пита — виждаше се, — но майката бързо обърна умолително лице по гласа му, през светлината на ламбата в ръцете й, като да очакваше някаква помощ от него:
— Изкълчило си е ногата и ето сега чичко му Спиро…
Детето нададе още по-силен вик и после изеднаж замря, заскимтя във внезапно облекчение.
— Е, намести се — рече Спиро. — Дай сега, КорчеЕице, да го превържем.
Спиро беше бръснар, вадеше болни зъби, изкусно наместваше и. изкълчени кости.
Евреинът дигна детето, като се пазеше да не докосне превързаната му нога, и го пренесе в другата стая. Корчевица донесе с просияло лице шарена пръстена кана с вино и сахан с орехи, после пак се върна с две ръбести стъклени чаши за даскалите.
— Махни чашите, жено. По-сладко е от гърнето. Дребничката женица се усмихна мълчаливо на мъжа
си, но не взе чашите и вече не се върна в стаята.
Шареното гърне тръгна от ръка на ръка, пи някак Яного жадно и Добринов, ала Кибаров отказа да пие. явно беше, тия петима мъже не се срещаха за пръв път. Като пиха по един или два пъти от каната, а някои свиха и цигари, Добринов се премести по-близу до ламбата и извади от задния джеб на панталона си брошура с яркочервени корици. Прелисти я и я прегъна на определена страница, огледа с бърз поглед насядалите там:
— Продължаваме, другари. — И като изправи прегънатата брошура доста надалече пред младите си очи, започна да чете още от първата дума с увлечение: — „… Още при престъпването прага на работилницата изпъква противоречието между господарския и работнишкия интерес. Работникът влиза там не само за себе си и не толкоз за себе си: със своя труд освен препитанието си той трябва да изкара и известна печалба за господаря. Той не само преработва материала, но и създава ценност, само част от която се пада нему, а
