другата част я обсебва господарят…“
— Спри дотук — протегна към него ръка Кибаров. Младият момък дигна към него недоволен поглед:
— Да бях стигнал до края…
— Не, не. По-лесно се асимилира на по-малки глътки. — Кибаров зашари с поглед по разсъхналите груби дъски на пода, после изправи глава с щръкнала напред брада и започна да тълкува и преповтаря току-Що прочетеното с по-прости думи, както си мислеше той, а всъщност с повече думи, опитвайки се да заинтересува по-пряко своите слушатели. Като изчерпа до самия му край засегнатия въпрос, той каза: — А ето сега по-нататък. Продължавай, Добринов.
Добринов зачете отново:
— „Друго едно противоречие, като следствие на първото, между интересите на господари и работници, се състои в продължителността на работното време. Първите искат възможно по-дълъг работен ден, докато вторите желаят неговото възможно скъсяване…“
Четенето и тълкуването продължиха доста време, но нито четецът, нито тълкувачът се заглеждаха в лицата на тримата слушатели, които всеки по своему приемаха това, което слушаха.
Те и тримата бяха неграмотни люде, а Езра беше и евреин. Те не разбираха всяко нещо в книжовния език, на който беше написана брошурата, не разбираха добре и книжовния език на Кибаров. Ловяха се за отделни думи и за по-ясните мисли в писаното, много неща допълваха и разясняваха по свой начин, със свои думи и мисли. Младото даскалче четеше бързо и сякаш се караше някому, мъгляви бяха често и разясненията на Кибаров, който говореше като на себе си и кимаше глава на собствените си мисли. Ала ясно беше за тримата прости люде, че в тая книжка се говореше за техния живот, за техните мъки, за неправдата спрямо тях, за недоволството им, за гнева им, за тяхната омраза. Много нещо от останалото се разбираше само по себе си, а което пък беше съвсем неясно, така и си оставаше, те и не се опитваха да го запомнят, не го и забелязваха. Работниците, работният народ бяха те самите и всички като тях бедни люде. На другата страна и срещу тях бяха богатите. На другата страна бяха господарите и тия, които имаха капитали — точно така пишеше и в книжката. Така е било Винаги. Но какво сега? Сега това трябва да се промени. Господарите да се премахнат, богатствата им да се вземат, да им се отнеме всичко, което са заграбили от залъка на бедните, от техния труд, от тяхната мъка. Това е право. Работниците, работният народ и всички бедни ще се дигнат срещу богатите, срещу господарите, срещу всички чорбаджии, да вземат богатствата им, големството им, да премахнат всяка неправда. Да няма богати и господари, всички да бъдат едно и еднакви, да бъдат равни. Така пише. Всичко, що е в ума на бедния, ето, писано е в книга и е писано с такива учени думи. Това беше и в призказките на тия двама даскали, които Дойдоха сами при тях, дойдоха Да ги потърсят, макар да
не са като тях, а са учени люде и с Добра плата. Предишното тъмно недоволство на тримата бедни мъже, което иДеше от целия им живот и като че ли се бе родило заедно с тях, сега се изясняваше все повече с техни думи и с тия хубави, справедливи Думи, които идеха от червената книжка. В същото време недоволството им растеше и се превръщаше в силен гняв, в яростна злоба, в жажда и всякакви желания, в жажда за мъст, за борба и разплата, в някаква горчива радост. И целият този кипеж в мислите им, в сърцата им се наричаше правда, тяхна бедняшка правда, строга, гневна, ето и в тая книжка и с всяка дума на двамата тия учени люде.
Ала имаше и някаква тревожна тъмнина в това, което оставаше неясно, идеше оттам и някакъв страх. Кога ще започне и как ще започне тая борба, тая разплата, как ще се вземе богатството от богатите, как ще се надвие, как ще се порази господарството им, голямата им сила? И как ще се наложи, как ще се възцари народната, сиромашката правда? Да се дигнат отеднаж всички бедни, целият работен народ… Така пише в книгите, така говорят даскалите. Или Да вземат Да изловят чорбаджиите един по един и в реката като овни с ножа, или по къщите им нощно време, тегли им огъня, или по чаршията, по магазините им, както правят турците, като рекат Да изтеглят ятагана… Аъа после? Само дотам ли, само за това ли? Ами турците? Турците и те ще бъдат с тях, с чорбаджиите, нели и те са аги, господари. И пашата ще бъде с тях, и заптиите, и целият аскер… Но нели за това се направи тоя комитет, тая организация против турците, а те и тримата бяха влезли в нея…
Такива мисли бродеха в умовете на тия бедни люде, но двамата учители не можеха да познаят всички техни мисли, Да дадат отговор на всички техни мисли — много повече се взираха в това, което четяха, много повече се водеха по своите собствени мисли. За себе си учителите имаха отговор за всяко нещо, за всеки въпрос, ала не познаваха всичките мисли на тримата прости люДе, не познаваха мрака в душите им, не можеха Да дадат ясен отговор на тревогите, на страховете им, оставяха ги сами да търсят отговор, сами с тъмнината им, с простия им ум. Голямо беше старанието на двамата учители, голяма беше и вярата им, но за много неща те оставаха вън от мислите на тримата бедни люде, далеч от мрачините в душите им, започваха и свършваха със своите книжки, вървяха подир своите собствени мисли, вървяха сляпо подир своята вяра.
Така завърши и тоя път тяхната среща. Четоха учителите, тълкуваха, слушаха напрегнато табаците и берберинът, после настана мълчание в малката стая, под ниския й таван, и някаква хладина остана между стените й. Двамата учители бяха уморени, а другите не бяха задоволени, разчоплени бяха само всичките им рани, останаха те пак в някакъв здрач, угаснали бяха припламналите светлини и уж се бе отворил някакъв път, а сега го нямаше, отново бе изчезнал. И все пак те тримата бяха видели светлини, видели бяха път в здрача. Най-сетне по-ясно беше в Организацията, а те и тримата като Кибаров бяха в нея.
Трябваше да излязат един по един и най-напред си отиде бръснарят. Отиде си след него и Добринов, по-младият учител. Тогава Корчев каза на Кибаров, който също се тъкмеше да си тръгне:
— Ти почакай, даскале… Искаме да поговориме с тебе ние тука с Езра.
— Добре. Кажете какво има.
— Седни, седни. — Насядаха отново тримата и сега мислите на Тодор Корчев бяха по-ясни: — Много пъти сме си говорили с Езра, рекохме и с тебе да поговорим, даскале. Ами какво ще кажеш… Да вземем ние комитета, а? Да вземем ние Организацията! Ето ти да си на местото на Бобев, а тоя мискинин Венчев и съвсем да го затрием. Те двамата, другото е лесно. Чакай, даскале, чакай! Ти защо тъй…
Кибаров бе скочил, преди Да го изслуша докрай.
— Не, не, не! Това требва Да разбереш ти, човече: ние, нашата партия е решително против всякакъв индивидуален терор, против такива убийства на тоя, на оня — сети се да поясни той. — С такива убийства нищо не може да се постигне, а може само да се пречи на нашето дело. Ние се готвим да смъкнем буржоазията с общи усилия и един път завинаги, а не с убийства като анархистите. Какво ще се постигне? Премахнеш един, на негово место идва друг.
— Аз казвам за Организацията, даскале.
— Нема значение. Ние сме навсекъде и във всичко
едни и същи, с едни и същи, неизменни разбирания и начала.
Табакът не го разбираше, не искаше и да го слуша, а бързаше да се изкаже:
— Тука у нас, като държиш Организацията, силата е в ръцете ти. Нели и ние за въстание и като направим автономията, ще бъде по наш ум и ред. С нас ще тръгне и целият народ.
Кибаров се бе замислил и стоеше неподвижен сред стаята, с шапката си на глава, както се бе приготвил да си отива. Най-сетне проговори, все така загледан пред себе:
— Да вземем Организацията… — Той се изкашля и продължи с изяснен глас, дигнал очи към двамата табаци: — И аз съм мислил за това. Това е впрочем и в тактиката на нашата партия, да се проникне навсекъде, да се отнемат всички позиции на буржоазията, да се овладеят народните маси напълно и навсекъде. Организацията — да, но не така, с убийства, и… ние требва да я овладеем с нашия социалистически мироглед и убеждения. Вие говорете с вашите другари, както досега, събирайте ги около себе си, привличайте ги на нашите срещи…
— Това е така, даскале, но като хванем комитета, сички ще тръгнат с нас, кое от страх, кое… те, людете, са като овците, подир коча вървят и… под гегата на овчаря още по-сговорно.
— Не, Тодоре, ти некои работи още не разбираш.
— Може и да не разбирам, но като изринем Венчев, сички негови момчета ще дойдат при нас. Венчев се против тебе говори, против нас говори и момчетата му се зъбят, той ги учи.
— Знам.
— Ти помисли, даскале, и дай изин. — Корчев се изправи, стана след него и Езра. — Дай позволение,
