наредени тенджери с манджи, за да се виждат денем от улицата през прашните и нацвъкани от мухите стъкла на широкия прозорец. В механата се надигна още по-шумна врява, един от мъжете там се лепна към механджията и също — ту към тезгяха, ту към огнището подир него, мърморейки хитро:
— На мене ще казваш какво ще принасяш и от ядене, и от пиене, да се знай, за две лири цела сватба може да се посрещне, ти немой набързо да ги свършиш, мене господин Венчев ми е приятел…
— Ако се свършат, той пак ще даде.
— Ще даде, знам, ама ти не бързай много, со сметка я карай, аз книга и молив ще взема, нема къде да мърдаш.
Всички други се бяха струпали около масата на Венчев и говореха един през друг:
— Господин Венчев… душата си давам аз за тебе! Речи само! В огъня влизам за тебе! Това се казва началник! Той за нас, ние за него! Господин Венчев… само кажи: ей сега ще утепам когото искаш…
— Скрий си пищола, Люто… — изръмжа Коте. — Оружие се вади само за работа. Хайде, стига! — махна той с ръка към всички. -Седайте там по масите си да плюскате. Хайде, къш!
Механджията започна от масата на Венчев, сложи вино, печени меса. Като изпиха по една чаша и Коте наля отново, Венчев се приведе сега по-близу до него и рече изтихо:
— Кибаров е винаги в джеба ми. Но да чукнем гръцкия консул, това наричам аз добра работа.
Коте изпи, без да бърза, и втората си чаша, сложи я предпазливо на масата, огледа я пак и сякаш най- важното сега беше чашата, а не това, което каза:
— Ами ще го чукнем, господин Венчев. Ти само заповед ай.
Венчев се отдръпна от него и отправи поглед някъде над главата му. Големите му тъмни очи се поизблещиха, като да не виждаше добре в замъглената от тютюнев дим жълта светлина на двете ламби, откъм врата му се надигна руменина. Той попита пак изтихо, без да погледне събеседника си:
— Познаваш ли го?
— Познавам го. И Зарчето го познава — посочи Коте с брада своя другар.
Руменината по лицето на Венчев се сгъсти:
— Тия дни проследете кога влиза, кога излиза… тъй, огледайте местото. Да знаем как да я скроим.
Коте не можеше да откъсне очи от чашата си:
— Харно. Лесна работа.
Сега Венчев опря поглед право в лицето му и когато заговори, обърна погледа си към Зарчето, сякаш искаше тъкмо него да убеди:
— Него требва да ударим. Гръцкия консул. Техните паликарета изпобиха нашите селяни по Костурско, Леринско. А ние по главата ще ги ударим. И ще се знае, че ние сме ударили, а не… Кибаров.
Усетил погледа му върху себе си, Зарче се пораздвижи, столът заскърца под него:
— Гавазин има той, консулът. И други пазачи има.
— Вие пък ще бъдете повече от тех, като стане време. Ще вземете и други от тия тука посочи Венчев с глава.- Аз ще наредя и други още да ви пазят, ако стане нужда.
— Ами… такова… Бобев… Той нели е председател — рече предпазливо Коте, без да погледне Венчева Това е моя грижа… Бобев и… Или да не взе ви хваща страх, щом става дума вече за такава работа?
— Мене ли? — подскочи Коте. — Страх! Не ме ли познаваш, даскале!?
— Тхе… — усмихна се презрително в мустаките
си Зарче и не каза нищо повече.
Другите мъже бяха насядали край две маси насреща и веселбата им беше в своя разгар. Надигна се и звънкият, малко женствен тенор на Ицко Касапчето:
Македонийо, ой злочеста, ти, гробница на момците, грабиш жертви се отбрани, плач, ридания на вси страни!
Умълчаха се всички там, заслушани в песента. Горди бяха нейните думи, а мелодията й беше и горестна, и юнашка. Младият тенор звучеше чист и ясен в затихналата механа, с него засищаше душата си всеки от тия млади мъже — касапи, железари, обущари, всякакви други занаятчии и работници, които денем бяха всеки на своето място в чаршията, а вечер Симеон Венчев ги събираше по кръчмите. Но те по всяко време се увличаха в мечти за юнашки подвизи, готови бяха да умрат поне в най-искрените си мисли, готови бяха да заколят и човек с касапския си нож, както колеха и вола на окървавената вада в градската кланица. Сега те всички бяха укротени от песента и тъжни, един там обърса с опакото на ръката очите си и не се срамуваше от бликналите сълзи, но това беше за минута-две — друг един грабна шишето с вино за дългата шия и го прасна с все сила в отсрещната стена. Сега запяха всички и всеки със свой глас, но всеки надуваше гърди с гняв и отчаяние:
Стани, Давидов1, от гроба черен, стани, стани, войводо! Твойта войска разтурена
---
1 Поручик Тома Давидов, родом от гр. Ловеч, България, войвода, убит от турци в Охридско през пролетта на 1903 г.
като пилци по горите, твойта войска нажалена, стани, стани, юнако…
VI
Богдан Бобев поведе Бориса накъм градските бахчи, които бяха в съседство с тая махала, та двамата мъже скоро се озоваха вън от града, без да срещнат някого по пътя си. Месечината още не беше изгряла, но се усещаше в тъмнината нейното скрито присъствие. По небето, откъм югоизток бързо се ширеше сребристобяло сияние, звездите бледнееха и се отдалечаваха в бездънните висини. Едвам забележима светлинка озаряваше високите тополи по междите край градините, презрелите треви и бурени по ниските брегове, белите криви пътеки, трептеше и в тихо бълбукащите струи на поливните вади. И самата нощна тъмнина беше вече пропита от тая далечна светлина, та двамата мъже се движеха доста бързо, с безшумни стъпки по прашните пътеки. Вървяха мълчаливо един след друг — Богдан Бобев познаваше това място и водеше уверено по-младия си другар. Трябваше да направят една широка дъга през градините и да влязат отново в града, но откъм другата му страна.
По едно време Бобев неочаквано се извърна и без да се спира, тихо рече:
— Хе тук има изворче. Ще се отбием. Пие ми се вода.
Няколко стъпки по-нататък той изеднаж хлътна в една долчинка, а Борис Глаушев се спря да го почака. Насреща се издигаше стена от неоголели още храсталаци, долу, в тъмното под тях, се чуваше тихо шуртене. Борис дочу и жадните преглъщания на Бобев. Никакъв друг шум не се чуваше наоколо. Подигайки очи от тъмната долчинка, Борис изненадан видя, че само за тия няколко мига бе настанала внезапна промяна. Дървесата низ градините и тъмният хоризонт в далечината се бяха откроили върху засиялото небе, а храстите срещу него бяха заблестели с всяко листенце на месечината, току-що показала се иззад снишилите се планини на югоизток. Глаушев обаче не можа да се порадва на светналата нощ. От храсталаците насреща изникна тъмна сянка, той видя турски войник и дълга пушка в ръцете му, блесна като проточила се искра и
дългият нож на нея, видя и лицето му на месечината, преди още да чуе продрания му вик:
— Дурунуз, кератлар!1
Да, Борис Глаушев чу и изтракването на затвора на турската пушка, а после всичко стана само по себе си: той мигом извади револвера от пазвата си и стреля два пъти в аскера. След изстрелите настъпи пълна тишина или той изеднаж оглуша, но ясно видя какво стана по-нататък: Богдан Бобев рипна от долчинката, като да го изхвърли някаква голяма сила, махна му с ръка да го последва. В долчинката се струполи войникът — Борис чу как се разплиска водата на тъмното й дъно. В настъпилата отново тишина отекваха само бързите стъпки на Бобев, ясно, като удари по пътеката, Борис чуваше как се отдалечаваха и техният заглъхващ шум изеднаж го притегли с непреодолима сила. Спря се да го почака и Бобев — Борис видя наблизу сянката му, чу го как изсъска насреща:
— Къде се бавиш!
Някъде зад тях се надигнаха тревожни гласове, звънко запукаха изстрели, високо над главите им писнаха куршуми. Бобев кривна вляво, накъм полето, и изчезна в някакъв гъсталак. Глаушев — след него. После те скочиха един след друг на някакъв път, хлътнал дълбоко между два бряга, и сега Бобев зави вдясно, накъм града. Гласовете след тях утихнаха, чуваха се само още почести изстрели в далечината.
